БРОДНИЦА
лирика
Варна, 1998
Издателство „Зограф“
© Александра Дарийска, автор, 1998
БРОДНИЦА
Ще бродя като скитащ призрак
по пътищата кални и самотни,
ще гоня пеперуди пощурели
сред поля, пресъхнали от жажда.
На Лара в дирите прокудени
като полудяла грешница ще стъпвам,
в бърлоги черни ще се крия,
ще пея тихо, ще плача с крясъка
на прегракнала от зов орлица.
На сянка от ходене ще стана,
от плач ще ослепея,
от викане ще онемея,
че щом отново в ден единствен
при тебе се завърна,
да нямам сила, за да не побягна,
да нямам глас – да не мълвя,
очи да нямам, за да не излъжат пак.
Искам ей тъй да си остана -
сляпа, грохнала и няма,
в плен на любовта
завинаги да вляза.
СЛЕДИ ПРЕДИ ВЪЛНАТА
Бушуваше морето побесняло
и впиваха се пръските солени
със стон в безчувствения пясък.
Погледна зимата през рамо,
ухили се ехидна и безстрастна.
Един мъж вървеше по брега
вглъбен във нещо свое,
нагазваха нозете в кален пясък,
блуждаеха очите в пелена от облак,
а мислите се давеха сред пустота.
Една жена дълго гледаше
след него, завтече се натам,
извика нещо, ала то увисна
над кресливите вълни.
Препъна я крайбрежен камък
и тя политна към земята.
Опита се да стане,
но вече нямаше нозе,
опита се да литне,
ала нямаше криле.
Не можеше да се помръдне,
остана там и дълго време
още лежеше тъй – простряна,
с лице, забито в хрускащия пясък.
Над нея се смили морето,
прибра я в ледената си прегръдка
и рибена опашка й дари.
На скитаща русалка стана
и заплува лудо
след крачещия на брега.
КЛЮЧАЛКИ
Колко много заключени врати!
Ключалки с вид най-причудлив
окичват ги навред и ги красят -
следи от чувства наранени
и подведени надежди,
в предпазни дупки превърнати сега.
Не стигат те: железни катинари
безпомощно по портите висят.
Не е никак трудно да откриеш
ключа ответен за всяка врата,
ала невъзможно е да понесеш
на връзката ключове тежестта.
Опасно е да се играе на отключ-заключ.
* * *
Съхна като лист отронен,
непогален от ничия ръка.
Знаеш ли какво е
по допир да копнееш,
а да тънеш в тинята гореща
на собствената си снага?
Всяка пролет се разпуквам
в прелестни, разкошни цветове -
всеки миг надушвам
сладостна и чужда топлина.
С коренчето жадно ще изсмуча
нечия прикрита страст.
ИГРА
Да бъдеш съдник или бог,
любим и изповедник
на любещо сърце
не чест е, а наказание,
ако самият ти
от самолюбие студено
и лицемерно състрадание
въобразил си някак си,
че не природата е властваща,
а господар си ти.
Театър е животът,
но с истински герои
и онзи, който въплътява
в личността си десет роли,
е най-добър актьор.
Но той пък е нещастен,
понеже, във рулетката улисан,
забравил е какъв и кой е -
не може да се самоизрази.
Хазарт е любовта,
успехът е хазарт,
зад планини от имане
и алчност изгряват
две кървави слънца:
талантът липсващ
и чудовищно-вселенска
самота.
* * *
Лази по снагата ми нахално
пак познатата и сладка жар,
гъделичка ме до лудост
с нежните си пипалца.
Неудържима кипва плазмата...
Настръхвам като от допир,
в гърлото ми мъркане се дави.
О, къде си жадуван мой покой!
Не, не искам да се сгрявам -
гладна съм за самота.
В миг на луда страст
и люта злоба сърцето,
влюбено и прежадняло
по чакана взаимност,
обида тежка ражда -
в желанието свое сляпо
е жестока любовта понякога.
Когато от слабост прималява,
копнеж ужасен го изпепелява -
сърцето дири отмъщение,
но всъщност не възмездие;
преследва някакво си там,
а нежна страст очаква то,
сърцето, до припадък влюбено.
* * *
О, мое божество от хладен лед,
пронизвай ме до кости чак
със пламенно-стоманен поглед:
за глътка топлина аз моля пак.
След дълго странстване
отново се завърнах,
смирена коленича
пред каменния ти олтар.
Бях грешница порочна
и дива някога лудях
край демонски огньове.
Очите си запалвах с тях
и тичах с дъх последен
след прерийни коне
от страст на страст,
презряла слабост и терзания.
Мигове,
които още търся.
ПОТОП
Аз чувствам как вселенната утроба
отново ражда в мъки ден пореден,
със напън силен и болезнен
изхвърля кървава зора
и немощният плач
на новороденото ми утро
слуха и взора ми раздира...
Времето прегръщам стръвно,
а ноктите се вкопчват диво
в пурпурната слънценосна плът.
В притихналия миг дори
и мисъл дръзка не смее
рамото ми да докосне
с тънките си пръсти,
а само тлее огнената пещ
на сърцето ми примряло,
където искра измамна
изведнъж проблясва и
адски пламък лумва,
изригва с мощен тласък,
желания, страсти и копнежи
по пътя си помита бясно -
и чувам съскане ужасно,
и виждам как се давят
разтопени ледовете...
РАЖДАНЕ
Вълшебна музика морето свири,
а бризът в дива страст преследва
вълната девствена и плаха,
със сила страшна я настига,
любовно с трепет я повдига -
милувки, ласки предпоследни...
и обладава я всред нежна пяна.
Във този миг единствен
светът топи се в спазъм жарък,
земята в орбита застива,
изчезват всички светила небесни,
покълва семе плодоносно
и ражда се от пяната Венера.
Духът й литва над земята...
ПРИТИСНИ МЕ
ДО БОЛКА
Не ме поглеждай вече,
не се усмихвай, не говори,
а само при мен ела,
и с две ръце ме прегърни.
Притисни ме тъй силно,
че от болка да извикам!
ЖЕНАТА ДО ТЕБ
Царица златна ми се вижда
жената, сгушена до теб,
и как те гледа омагьосана,
смеха ти пие със очи,
и колко невинна и смутена е,
щом тихичко й заговориш.
Някога тъй мене ти обичаше
и моят смях, и моите слова
откриваха те развълнуван,
бледен тръпнеше пред мене,
ръцете ти в своите затоплях,
не бе тъй тъжен, какъвто си сега...
НА ЛЮБИМИЯ
Не идвай, мили, до мене толкоз близо,
отдалече нека да те гледам,
че щом те зърна, очите ми
изгарят от слънчев блясък,
гърдите си не чувствам,
не мога дъх да си поема,
ръцете си увиснали забравям,
нозете ми се подкосяват
като че от старо вино,
сърцето диво бие – ще изскочи,
в пламъци снага ми трепери,
главата ми ударена с мълния,
не смея да помръдна, цялата
се олюлявам, не зная погледа си
де да дяна, немея ослепена
и чувствам как умирам.
РЕВНОСТ
Ще ме погубиш, мила моя,
с това безразличие безмълвно.
Не виждаш ли, че те обичам,
и че копнея да ме прегърнеш?
Не виждаш ли, не чуваш ли
пресипналия шепот на сърцето
как моли те и те преследва...
Сгреших, добре. Човек тъй често
греши, нали не е божествен,
нали единствено на боговете
да не грешат е отредено.
Мъчиш ме с презрение ужасно
за туй, че съм била кокетка
и онзи глупав танц, който
с принца на първото ти
влюбване поведох.
Видях как вещицата зла
в ухо ти шепнеше,
че аз съм твоят господар,
а ти си кученце,
към мен привързано с каишка.
Това те огорчи и озлоби.
Отдръпна се, приятелството наше
как леко ти загърби!...
Дали ще ми повярваш
аз не зная, ако ти кажа,
че най-милата и нежната
приятелка ти ми беше.
И най-много теб обичах.
Сега береш цветя уханни,
песни с други пееш,
на други усмивката си подаряваш.
Не са заслужили тез кукли
ни с вярност, ни със нищо
безкрайната ти преданост.
От добротата ти невинна
се възползват и не ги е срам,
не ги е свян да те прегръщат!
О, мъчиш, мила моя, сърцето ми
разкъсваш на късчета кървящи,
като те гледам как лудееш
в хоро весело, задружно ведно
със тези щерки сатанински!
А аз вехна, съхна и загивам
досущ като ревнивата Сафо -
не ме поглеждаш вече ти...
ПИЯНСТВО
Наливай вино, наливай още!
Наливай, докато прелее
таз малка чаша -
до дъно чак ще я изпия!
До дъно ще погълна
отровата, която ми поднасяш
с усмивка сладка.
Налей ми, нека се напия
и мъката си да забравя,
по тебе вече да не жаля,
твойта обич да не чакам.
Отпий със мен кървяща глътка!
КЪРВАВИ РОЗИ
Ще дойде времето, когато
мен няма да ме има тук.
При бледния ми гроб ще идеш,
натъжен леко ще приседнеш
на мрамора студенобял
и кървави рози ще разстелиш.
Ще извадиш пожълтяла снимка
и тихо над нея ще поплачеш.
За старата любов ще спомниш,
за нашите мигове откраднати,
когато бяхме нявга заедно...
А после бързо ще си идеш -
пак както някога.
ЛЮБОВТА ЛИ
ИЗГОРИ МЕ
Любовта ли изгори ме,
или моята звезда ме изостави,
че се аз завинаги опарих
в пламъците жарки на сърцето,
та сега като въглен черен тлея
и в пепел жалка се превръщам?
Страшният копнеж ли изсуши ме,
копнеж по нежна обич?
Или слънцето жестоко ме уби,
задето исках с него да се меря?
Кръвта от вените изтича бавно,
душата ми се влачи и линее -
не иска, не жадува вече, не копнее.
Дори с теб да бъда някой ден,
ще оживея много мъчно...
Не са ми нужни вече
твоите целувки,
твоите милувки,
твоят поглед не ме стопля...
Умирам бавно, но завинаги.
ОГЪН И ЛЕД
Ти си парче топъл лед,
глътка леден пламък съм аз.
И какво от туй, че твоят поглед
от векове с копнеж ме следва?
Ти си просто бучка лед,
аз пък – огън най-обикновен.
Живееш си доволен във студа
на своят хладилникова камера,
а аз горя си най-спокойно
в камината двадесетгодишна.
Ах, как ти се иска да се стоплиш
в нежността ми кадифена!
Ах, как лудо се разгаря
копнежът ми по теб!
Пръстите ми – пламъчета островърхи,
усмивката ти търсят
и напипват в тъмнината
локвичка разтопен лед.
Не се бой! Аз не се боя,
че ще изчезна там някъде,
зад хоризонта,
там някъде в бездънното,
където луната чезне,
чезне слънцето, звездите
и се ражда покоят на душите...
Душите наши две -
айсберг и пожар,
във целувка вечна слени.
ДУШАТА МИ
Душата ми е славей в клетка -
млада, жива и безмълвна.
Душата ми е цвете крехко
под безчувствена подметка.
Душата ми е пърхащо крило
на прободена с карфица пеперуда.
Душата ми безпомощно се мята...
Като уловена във капан лисица.
Душата ми е капка дъждовна,
давеща се в безименно море.
Душата ми е есенно листо,
към земята черна полетяло.
Душата ми е луннобяло,
размито с други цветове.
Душата ми е слънчоглед във ваза,
умиращ поглед в слънцето отправил.
Душата ми упорито мълчи -
затворница в отключена килия.
Душата ми тлее и угасва -
светулка във кибритена кутия.
***
Дишам топли слънчеви лъчи,
галя връхчетата на дърветата
и целувам нежните треви,
леко ровя във пръстта,
с веселия вятър се надбягвам,
обичам лудо моето море,
с птичите сенки тичам,
с прашинките луди летя,
въздуха топъл прегръщам,
пия светлината на деня,
камъчета тихо си говорят -
тайно приказките им подслушвам,
пея заедно с листата,
смея се с цветята,
с пясъка се аз боричкам,
облаче памучнобяло гъделичкам.
Аз в пролетта се влюбвам.
БОЛКА
О, ПЛАЧИ, ДУШО УБИТА, ГОРКО ПЛАЧИ!
Оплаквай съдбата човешка,
дето и кучета не биха я яли.
Терзай се жалко същество
ЗА ЖЕСТОКОСТТА, ЩО СВЕТА РУШИ!
ВОЛЯТА НИЩОЖНА ЗА ВЛАСТ ПРОКЪЛНИ,
за слава и изява алчна,
която погуби сърцата и душите
и людете в нечеловеци превърна,
КОЯТО И МАЛКОТО ПРАВДА УБИ!
ГЪРЧИ СЕ ОТ БОЛКА ЗА СВОИ И ЧУЖДИ ГРЕХОВЕ,
моли се за надежда последна.
Предчувствайки по-страшни беди,
безсилна мятай се лудо
В КОШМАРНО-УЖАСНИ СТРАХОВЕ!
ПРОСЛАВЯЙ ОНЗИ, ЩО ЖИВОТ ТИ Е ДАРИЛ,
а волята, с която от скотовете различен си,
на чиста любов и служба мъдра посвети.
Но чест ли е или нещастие,
ЧЕ ЗА ТВОЙ КЪСМЕТ ЧОВЕК СИ СЕ РОДИЛ?!
ПРИ ТЕБЕ ИДА
Остави морето,
звездите остави...
Старата плоча разкъсай
на хиляди късчета ситни,
събери ги с шепи две
в купчинка от вехти песни.
Едничка мисъл
будна ме държи,
че жив си още
тук някъде,
във този град,
и в цялата вселена
ме чакаш пак
при теб да се завърна.
Ще дойда! Почакай само
със слънцето да поиграя,
сама да се посмея,
щастлива от любов,
в небето огледално
лика си светнал да погледам,
по струните на нежна лира
длан мека да прокарам -
тогава чак ще съм готова
за чувствения обред
и в бялата си роба
към теб покорна ще пристъпя.
Ще бъда същата,
но нова ще е песента ми.
ИЗГЛАДНЯЛА ЛЮБОВ
Когато за миг заспива
кокетството ми жадно
и само лекият му дъх остане,
в кошута плаха се превръщам,
а ти поемаш аромата
на негримираната моя нежност.
И тръгваш да ме дириш.
Следите, от мен оставени
по всеки храст и всяко стръкче,
ти надушваш и жадно вдишваш,
глава назад отметнал,
очи притворил.
Не бързаш и дълго тук стоиш,
отдаден на вдишвана наслада.
Муцунка лакомо облизваш,
изтракват леко остри зъби
в тишината на леса.
По дирите след туй
отново тръгваш, огладнял съвсем.
Гладът те мъчи и разяжда,
стомашни сокове не ти
останаха – ще полудееш!
Когато мракът в гората
ме застигне, треви утъпквам
бърже със копита и в това
легло заспивам. До утрешния ден.
Сърнешкото легло откриваш,
кръвта по жилите ти
бясно чука – ще избие!
Разкъсваш ме с дрехите ведно,
наполовина ме поглъщаш тъй,
че цяла-целеничка си оставам.
Изсмукана е кръвта ми само,
пресъхнало, сърцето
е страшно уморено.
Рогцата ми – къде са?!
Предавам се, цялата се аз забравям,
потъвам в меките ти лапи.
Дълго пиршеството продължава,
докато грозен скелет само
от душата ми остава.
И друго нищо. Оставяш ме.
Уж да релаксирам,
а преситеният ти си...
В несвяст изпадам, унасям се,
заспивам, пробуждам се
и почвам да се влача.
Долавям миризма позната.
О! Полудявам и дива
тичам по следите...
Но тъй умело си ги замаскирал,
не твои дири са, а дири на лисица.
Напосоки тичам, пеперуди гоня,
крещя и плача – изяж ме цялата!
Изяж ме тъй, че от мен
костица дребна да не остане.
СЪЛЗАТА НА ПОЕТА
Кръв и стонове човешки
бълва черната пръст,
от ада страховити вопли
на вълни прииждат,
отровни храчки сипят се
и разяждат Христовия кръст,
очите слепи на поета
от болка гърчат се и виждат
страшно как пищи земята
в това жестоко време,
как деца беззащитни
от глад и болести умират,
а майките отчаяни бягат
от тежкото бреме
и в казаните за смет
бебетата си убиват;
как бедни девойчета на дявола
душите си продават,
за лъскави дрешки и
омърсени жалки пари
девствеността на телата си
млади отдават,
как от този грешен глад
съвестта ужасно ги боли.
Богати, самодоволни
и безчувствени мъже
ги притежават,
обладават ги без свян,
с гнусни ръце омотават
около гърлата им въже,
смазват, стъпкват
и последния им блян.
Невинни хорица
от куршум случаен загиват,
а цветът на младостта
от болести коварни изгнива.
Любовта, справедливостта
в черен гроб зариват
и пясъкът на века
безвъзвратно ги попива.
Подли люде, що гордо
спасители се наричат,
в бляскави костюми,
в лъскави фрази се намъкват,
уж на доброто, но не -
на трона се те обричат,
нищожните трошици хляб и дъх
на беднотията измъкват.
Цена си има всичко,
що се консумира -
храна, пиене, улична любов,
а добродетелта изоставена изгнива
и в зародиш е обречен
всеки нов живот.
Къде отиде всичко,
дето надеждата крепеше,
къде изгуби се
честта и смелостта,
къде изчезна истинското,
което се ценеше – или вече
и истинските неща
си имат цена?
ЕЛА
Жадна е плътта ми
и жаждата жестока
жизнеността й изсушава.
Змия е тялото ми,
търсеща в дупката други змии,
ледена кръв за да стопли.
Тръпнат напукани устните
с влажен привкус
на несбъдната целувка.
Пръстите неуморно
в пясъка ровят
и нещо търсят...
може би теб.
Косите неумолими и черни
лицето ми шибат -
ела, изгони ги далеч,
своето присъствие донеси.
Вземи ме цялата,
соковете и дъха ми,
премръзналите ми длани
вземи в своите нежни ръце -
отнеси ги със себе си.
Тази нощ, нашата нощ,
ти подари ми с усмивка,
сгряваща очите ми,
изтръпнали от студ.
КАТО ГЪЛЪБИТЕ
Докосни очите ми, не говори -
думите убиват силата
на истинската страст.
Докосни очите ми -
изтръпнали очакват те
милувка на любов.
Тялото не питай!
То, лъжовното, отново да измами
ще успее с греховна топлина
и мръсна чувственост
чистотата детска
в твоята душа.
Излъгало би то
с вълненията сладострастни
душите наши две преди мига,
във който ще се срещнат
на чуден кръстопът
и всяка би прокудило
в посока най-различна -
на нашето докосване неземно
с един замах ще сложи край!
Но туй ще му е малко -
то пак и пак, и пак
отрова сладка ще излъчи,
растяща и цъфтяща,
ухаеща на женска плът,
коси от розов цвят,
свеж дъх, от семето
на лотоса роден...
Плътската любов без чувство,
без копнеж, чиято кръстница
изконна сласт я аз наричам,
превзема бавно, властно, непреодолимо
крепостта, с взаимна обич построена,
и всеки нов порив на сърцето
като магьосница всесилна
тя превръща в порив на плътта,
на тленното, което
идва, насища се и отминава.
Не се лъжи! Затвори очи
и стискай ги, дордето
топла кръв покапе
от девствените твои мигли на дете,
ушите с длани ти закрий -
подвластни стават те,
щом в тишината нежни слова
се носят, слова и стонове,
изплъзващи се леко
из лигавите устни на сластта.
Сластта е зловещо-черна сянка
връз нашите души,
чиято бяла светлина убива,
и ражда се във мрака,
когато раждат се човешките пороци,
обсебващи подмолно
съзнанието хорско, и без това
объркано от грижи тежки
за насъщния, за витамини и за вино.
Тя денем тихичко спотайва се
в сърцата и пъклени планове крои,
щом власт усети в свойте нокти,
тя първа ни предава
и ни прави смешни, жалки -
дори в собствените ни очи.
Сластта способна е първата,
най-чистата любов да опетни.
Нашепва тихо на младежа:
„Вземи я, тя е твоя,
тази малка девственица!
Нима ще оставиш пръв друг
да й разкрие тайната на любовта?!
Вземи я, обладай я, виж -
тя теб очаква, тръпнеща и жадна,
опитай, направи го, бъди мъж!“
Сластта е твърде силна,
могъща е властта,
с която подчинява людете.
Тя кара девойчета петнадесетгодишни
да омърсяват кристално-чистата си същност;
тя заповядва на съпрузи
да се поддават на омразата,
покълнала в душите им;
тя кара жени да се продават,
мъже да се предават,
а силните на деня да пропадат.
Сластта е алчност за любов,
за власт, пари и слава.
Щом пъпната му връв отрежат -
и бебето започва да желае.
Така е цял живот...
А колко по-щастливо би било,
ако сме като гълъбите...
............
Вземи ръката ми,
подай ми своята
и нека тези две
преплетени змии
в задъхана прегръдка
сами открият пътя към сластта.
Защото сладка,
ах, как сладка е тя!
СЪРЦЕ
Да чувствам мъдростта на
вековете
и с вечната невяра да се боря -
туй е моята съдба.
Полъха любовен на живота вятър
аз улавям с треперещи ръце
и пия с пълни шепи
от извора му живоносен.
Нежна песен ражда се в гърдите,
летя и пея, дишам и живея,
аз чувствам как се влюбвам
в живота мой – единствений
любими,
във всички вас се влюбвам,
в цветята и горите.
Бера букети от звезди
и после ги разпръсквам
по бялата трапеза на луната.
Аз зная, че обичам с мощта
на слънчева енергия -
от порите ми блика светлина
и в малко слънце се превръщам,
разпръснало студената тъга
на всички вас, които
да любите се днес боите.
Как искам да ви отнема
таз глупава и мрачна суета -
с едно духване да я изгоря
и с моята любов да ви запаля,
да ви даря от мойта вяра,
от мойта сила слънчева,
от мойта лунна нежност,
в Любов-Вселена да превърна
сърцата ви горящи и туптящи.
Да мога да ги събера
в едно сърце голямо и горещо!
ДАЛИ?
От косите си дълги
ласо изплитам
и в него улавям
буйния черен жребец
на мойта любов
и мойто страдание.
Вещица почерняла
по устните с алена кръв
духам с все сила
в огъня жарък.
Политат искри,
пепел и пламък.
Летят те навсякъде -
луната изгарят,
обличат я
в пелерина от алено.
Пресушават морето,
риби безмълвни,
остават на дъното
с послание страшно
и зов най-ужасен,
зов най-сладък,
излита до звездите,
до сърцето ти чак
и в мой пленник
превръщаш се ти!
Оглозган, изяден, но жив,
събуждаш се в празно легло
от кървави рози димящи -
финален екстаз!
Навличаш си дрипите драскащи
и тръпне кожата мека,
след ужилване сякаш.
Къде съм, се питаш...
Аз тук съм до теб
смирена и чисто облечена,
косата е гладко сресана,
очите са празни,
но пълни с лъжа,
устните чужди немеят,
дивачки горски са ръцете -
да лъжат те не умеят.
Тръгвам си, тръгваш си.
В морето леденосиво
се гмурваш върху гърба
на верен делфин...
И никой никого не търси,
и всеки своя път поел е
зад хоризонта някъде,
дето сънят мечта го тегли.
А там
дали ще намери
град непознат
с хора чудати,
обич безкрайна,
или просто купчина
оглозгани кости,
не зная...
