ПРИКАЗКИ

Розата, градинарят и неговото сърце

Приказка

Господин Неромантиев имаше хубава градина с много цветя – лалета, невен, теменужки, момини сълзи, гергини... Той не можеше без своите цветя и обичаше сутрин, веднага щом стане от сън, още неумит и сънен, да погледне през прозореца и да им се порадва. Това като че ли му даваше някакво самочувствие. Не усещаше самотата си.

Поливаше ги всеки ден, плевеше ги и се грижеше добре за тях. Дали обаче пропускаше нещо съществено в отглеждането им, или пък цветята просто не можеха да виреят тук, но те започнаха да съхнат едно след друго. Първо изсъхнаха теменужките, после лалетата, момините сълзи, накрая невенът и гергините. 

 

Една сутрин господин Неромантиев с ужас откри, че всички цветя бяха изсъхнали! Стояха си така изправени, както друг път, но с наведени надолу безжизнени главички. Листенцата им бяха окапали, а стъбълцата – съвсем сухи и спаружени.

Когато се опомни от ужасната гледка, той първо горко си поплака. После се ядоса, взе една мотика и до едно ги изкорени. На тяхно място засади нови.

На другия ден погледна през прозореца, както правеше винаги, и видя, че новите цветя също бяха изсъхнали. 

 

Господин Неромантиев не се отчая. Продължи да засажда все нови и нови цветя, като изсъхналите изкореняваше и изгаряше.

Само че и тези като предишните умираха за една нощ.

Той не желаеше да се примири, защото не можеше да си представи живота без лекия и приятен аромат на любимите цветя. Реши, че досега е засаждал неподходящи сортове.

Един ден се събуди много по-рано от обикновено, облече се спретнато и замина някъде. Дълго се бави, върна се капнал от умора, но веднага се зае с градината. Прокопа отново земята, натори я. Когато всичко бе готово, извади от джоба си някакви нови, съвсем непознати семена. Самият Господин Неромантиев никога не беше виждал такива до сега.

Посади семената много внимателно. Поля ги, а сърцето му трептеше. После постоя край пресните лехи, усмихнат на нещо свое.

Нощта скоро настъпи. Изтощен, градинарят се сгуши в самотното си легло. Дълго не можа да заспи. Въртеше се сред завивките и мислеше за непознатото растение, което само преди часове бе засял. Унесе се в неспокоен сън.

На сутринта щом първите слънчеви лъчи погалиха лицето му, той скочи от леглото и се завтече навън. И що да види!

Градинката си стоеше както я беше оставил – не бе поникнало нито едно, дори единствено цвете!

Тревожно чувство обхвана цялото му същество. Наведе се над пръстта. Разгледа я, попипа рохкавата почва. Търсеше с надежда някое зелено, току-що показало се стъбълце, но не откри нищо.

Постоя така, приклекнал край лехите, вцепенен и озадачен. Натъжи се. Не знаеше какво да мисли. Старото отчаяние отново го връхлетя. Поля градинката със свито сърце. Отстрани несъществуващите плевели. Вечерта се скри в постелята, смазан от безсилие.

На следващата утрин се повтори същото. Още с гуреливи от съня очи, Неромантиев се понесе навън към градината, но преди да стигне до лехите, извика болезнено. Краката му се подкосиха и той рухна на колене – все още не се бе появило нито цвете, нито дори загатване за живот!...

Господин Неромантиев се надигна с мъка. Трескаво започна да размишлява. Какво ли беше това цвете, което тъй упорито не желаеше да пониква?! Толкова много грижи не бе полагал за всички останали цветя, които бе отглеждал през живота си. Никога не се бе налагало да чака толкова дълго.

Свикнал бе за една нощ от посятите семена да се раждат цветя. А сега бе различно. Твърдоглавото цвете не искаше и не искаше да се покаже! Правеше му сякаш напук.

Болката от напрегнатото чакане съсипваше градинаря и той реши да не мисли повече за цветето. Винаги обаче щом погледнеше към пустата си градинка, сърцето му се свиваше болезнено, започваше да вярва и да се надява.

И ето че една сутрин сред омърлушените пусти лехи се показа малко зелено стръкче. Стоеше си там съвсем самичко – явно семенцето, от което се роди, се бе оказало най-здравото и най-смелото.

Неромантиев не повярва на очите си. В дива радост заподскача на два крака, закрещя, смееше се като побъркан и наистина си беше луд в този момент – луд от щастие!

С интерес заразглежда малкото растение. Погледът му жадно го изследваше: това цвете като че ли имаше намерение да расте много бавно. Не приличаше на другите цветя. Показало се над земята едва-едва, високо само няколко пръста, то сякаш се срамуваше от околния свят. Нямаше още цветове – бе толкова мъничко, крехко и нежно.

- Хм, какво свенливо цвете! - промълви под нос градинарят.

Но какво бе това?! Малки заострени израстъци стърчаха от тъмнозеленото стъбълце.

- Бодли?! Виж ти, значи има и бодли на всичкото отгоре!

Бодлите, все още меки и безопасни, не бяха никак малобройни.

„Какво ли е това растение... Ех, защо не попитах продавача от пазара! Защо бързах така! Колко съм нетърпелив... Кактус? Не, не, по-красиво е от кактусите! Да не би да е... да не би да е...“

Градинарят се почеса по главата.

- Нима е роза?!

Тази мисъл го порази. Той не можа да си поеме дъх от вълнение. Да, това беше една мъничка и много крехка роза!

Никога досега господин Неромантиев не бе отглеждал рози. Засаждаше всякакви цветя, но рози – никога - и сега не можеше да се начуди. Радостта, че притежава екземпляр от това рядко срещано по тези места цвете, бе толкова голяма, изпълни дните му със смисъл.

А цветето си растеше бавничко, ден след ден и в едно хубаво утро се показа в цялата си прелест – превърнало се бе в красива, пурпурночервена роза, въоръжена с множество добре подострени бодли. Неромантиев се наведе и жадно вдиша аромата й. О, толкова сладък и омайващ беше! За такъв аромат човек можеше само да мечтае. Градинарят си помисли, че е готов да отиде и накрая на света, ако е нужно, само за да запази розовия парфюм в градината си.

Цветето бе станало много важно за него – още от онази първа безсънна нощ. Прииска му се да го погали. Протегна ръка и го докосна. Прониза го остра болка. Извика и се отдръпна. Беше забравил, че розите имат бодли.

За миг лицето му се помрачи, но очарованието, което Розата излъчваше, го накара да се успокои. На устните му отново изгря предишната блажена усмивка.

Дните летяха във взаимно обожание и нега: градинарят се възхищаваше на Розата, а тя му даряваше красота и прекрасен аромат, който изпълваше въздуха. Господин Неромантиев вдишваше дълбоко, с пълни гърди този мирис, усмихваше се в задоволство и беше благодарен.

Той толкова обичаше Розата си, така я харесваше, че веднъж не се стърпя отново да я докосне. За миг бе забравил съществуването на острите бодли...

Този път болката бе по-страшна. Алена кръв потече от двете длани на Неромантиев. Побеснял от болка и ярост, прииска му се на мига да изкорени омразното бодливо цвете. Грабна мотиката и понечи да го стори, но в този момент сърцето му подскочи в гърдите и прошепна:

„Не го прави! Ще съжаляваш вечно.“

Сърдит, градинарят хвърли мотиката настрана, затвори се в малката си къщичка и не излезе от там много дни. Спря да полива Розата, спря да се грижи за нея.

Пурпурна като самия залез, Розата започна да вехне. Ставаше все по-тъжна. Венчелистчето й клюмна на една страна, а самата тя изглеждаше някак дълбоко депресирана.

Но бе жилаво цвете и скоро се съвзе. Почувства се много виновна за случилото се и реши, че трябва да поправи грешката си. Напрегна сили и отдели аромат, много по-силен и по-уханен от когато и да било.

Трендафиловият аромат все повече се засилваше, докато стана нетърпим. Около цялата къща и вътре в нея се носеше тежък, натраплив мирис на рози. Той проникна в почвата - чак до земните червеи и бръмбарчетата, скрити там, във водите на подземната река, която потайно си живееше дълбоко под дома на градинаря.

Миризмата стана натрапчива и непоносима. Накрая Неромантиев не издържа. Отвори вратата и излезе.

 Заредиха се нови, пълни с любов дни. Розата ставаше все по-красива и гиздава, а градинарят все по-нежен. Останаха само белезите от убождането. Стараеше се да стои малко по-далеч от нея – не твърде далеч, но не и прекалено близо.

Разбира се, щастието им не продължи безкрайно. Все пак господин Неромантиев бе човек, имаше две ръце, които копнееха да докосват любимото цвете. А то беше една обикновена роза, с твърде остри бодли...

Когато един ден отново се убоде до кръв, той не издържа – взе мотиката и с един замах изкорени стъблото й. Не го изгори, както правеше преди с останалите, а добре го изсуши на слънце, прикрепи го на една от стените в своята къща. Докато вършеше това, тихо плачеше.

Розата бе мъртва. Не ухаеше вече. Красивият хербарий само му напомняше за отминалите дни на щастие и любов.

Оттогава изтече много време.

В едно ранно утро, докато си спеше завит до брадичката, весел слънчев лъч заигра по носа му. Неромантиев се потърка, измъкна се изпод завивките и вяло се отправи да подиша чист въздух. Хвърли разсеян поглед към запустялата градина. Не беше я поддържал много отдавна и в нея си бяха изградили малко зелено царство разни плевели и магарешки тръни.

Какво бе удивлението му, когато сързя сред някогашните грижливо поддържани лехи рояк от диви лайкучки! Мека топлина заля гърдите на господин Неромантиев. Но сърцето му мълчеше. Не трепна, не подскочи.

Той си помисли:

„Колко са малки и нежни тези лайкучки! Вярно, не притежават аромата на една роза... Но поне няма нужда да се грижа така за тях. Дори не е нужно да ги поливам. Те сами намират с какво да се хранят.“

Душата му най-сетне намери покой.

Лайкучките не само нямаха нужда от специални грижи, но изникваха с десетки всеки ден, докато станаха толкова многобройни, че покриха цялата градина и тя заприлича на пърста горска полянка.

А хербарият, грозен и безжизнен, все още продължаваше да си виси на стената, забоден с един дълъг и ръждясал гвоздей. Всеки път, когато минеше покрай него, сърцето на господин Неромантийски се свиваше болезнено Дори му се струваше, че сърцето му протяга невидимите си ръце натам. Но скоро той пропъждаше тази мисъл и извръщаше глава настрани, а после сядаше да пие чай самичък на дървената си масичка.

Варна, 1993


 © Александра Дарийска, автор