VAST - That's My Boy

КОЙ И ДОКОГА ЩЕ СЕ ХРАНИ С ЧЕРЕШКИТЕ НА ТОРТИТЕ И ИМА ЛИ ТИХА РЕВОЛЮЦИЯ В БЪЛГАРИЯ?!

17 октомври 2012

Варна

Всичко се почна от „черешката на тортата“ - едно предаване в една телевизия, което на фона на празните маси на повечето българи и куркащите им кореми, си е чиста форма подигравка от страна на микроскопична част от населението, наричаща себе си „елит“.

Канят се едни други, демонстрират най-нагло млякото от пиле, с което преяждат пред очите на цял един народ, чиито синове и дъщери или се скитат в чужбина като платени роби на чужди господари, или работят за шепа медни петачета на наши господари – пак са роби, значи. Или оцеляват безработни едва-едва, свити от липса на самочувствие и убити от депресия в тесните си стаички.

Мишки ли са мишките? На котките никога няма да им омръзне да скачат по гърбовете им. И да се гаврят.

И разбира се – защо да не скачат и да не се гаврят?! Нали цели 500 и малко повече семейства у нас си разпределиха тортата и с нея ще хранят деца, внуци, правнуци и прапраправнуци... До плюс безкрайност?! Дали?!

В същото време по останалите телевизии – къде биК-брадъри, къде вип-псевдоинтелектуалци и шутове се вихрят пред слисаните ни очи. Момент, господа! Ние не живеем в обора и не ни се гледат магарии!

Официалната преса – официално препълнена с бълвоч от всякакво естество. Нима живем в блато?! Е стига вече ни заливахте с помия и с глупостите си. Не ни харесва да ни взимате за глупаци – глупаци не сме!

Всичко сте си поделили, знаем, но ваши ли са горите ни, ваши ли са плажовете ни, ваша ли е земята, по която всички ходим, ваша ли е кръвта ни?! Самозабравянето не е довело до нищо добро нито една власт – от дълбоки времена.

Помня, гражданското ми възмущение започна още докато бях в пелени, но така и не спря до ден днешен. И как да спре? Задушавам се не от кемтрейлите, а от немръдващото положение у нас – мутри и служители на държавна сигурност заграбиха родния ми град, страната, в която съм родена, въздуха, който дишам.

Няма лошо, че се пишат книги и вече за ТИМ – добре е да се ограмотява населението, но реклама ли е това на внедрената и превзела общини и всичко престъпност, питам се аз като един обикновен гражданин на тази страна? Реклама и обществено легализиране ли е или какво? Коой ще ми каже...

Вчера в публицистичното предаване на г-н Коритаров „Пещерата прави свободата“ се обсъждаше дали гражданството можело да вземе най-сетне участие в политиката, за да бъде разсеяно статуквото. Горе-долу за това ставаше дума там.

Как ще стане това, се питам, когато дори и някой у нас да има качества и самочувствие да се кандидатира за общински съветник примерно, веднага бива разлистена голямата тетрадка-книга, на чиито страници са изписани всички имена на хора, участвали/щи в ДС?! Оттам насетне, ако не фигурира името му в списъка на тая Книга, да си върви по пътя. „Нашите хора в нашите си редици“. Само че вашите редици, другари политици, бивши мутри и настоящи бизнесмени, са така преплетени едни с други, че се получава едно голямо мазало. Извинявам се за грубата дума.

Мазалото до такава степен е прояло обществото и икономиката, че се учудвам как още съществуваме като народ, след като по данни на международни, че и наши си социологически изследователи, от години България се обезкървява и в момента броят на населението е едва:

Окончателното преброяване на населението в България през 2011 г. определя 7 364 570 души. По данни от предишното преброяване от 2001 г. населението на България е било 7 932 984 души.

Националните ни телевизии вместо да се чудят как да петнят с празните си умувания бедни хорица на тема „мошеници ли са екстрасенсите и ясновидците“, като канят тесногръди попове, измислени специалистки по  религиите с титли доцентки, нека тръгнат по малките селца, от които вече нищо не е останало, а жителите им се броят на пръсти - и да видят истинския българин как пребивава и как оцелява.

Само че те няма да го направят, ясно защо – рипа ли се срещу ръката/ръжена, коя/й/то те храни?!

Смешно ми звучи твърдението на някои журналисти или изтъкнати умове, които няма да споменавам, че „ТИМ би могло да бъде и нещо хубаво, ако не беше побългарен.“ Къде изобщо се е чуло и видяло да никне трева, където е вършала и вършее мафията? Такова нещо нема.

Цялото писане и говорене в интернет – включително и моето – е глас в пустиня. Както са гласове в пустинята и тези на много други българи, обитаващи нашата и далечни страни.

Циклично действащият двигател от типа перпетум мобиле на прекрасно смазаната машина, наречена „държава-държавна сигурност-мутри-бизнесмени-политици-държавни служители-семейства-родове“, мисля си, също не може да просъществува вечно. Просто няма известно досега вечно действащо перпетум мобиле от този тип в нито една от историческите епохи, предшестващи нашата. Някога смятаха и Римската империя за вечна, но това също се оказа илюзия.

Революциите в историята на човечеството са пример за това как малка и хитра сбирщина от алчни мошеници и убийци с властнически амбиции успява да надъха и изманипулира най-съкровените копнежи и надежди на народа. И когато народът свърши работата, бива подличко излъган, че всичко онова, за което се е вдигнал, е вече постигнато.

А всъщност какво става? Става това, че дори без сам да се усети, е изритан най-дипломатично по задника обратно в беднотията и мизерията, обратно в жалкия си добре познат животец на роб, докато същите тези, които го подкокоросаха и използваха, се намърдаха във властта и заграбиха дори свободния му избор – неговия и този на бъдещите поколения.

Та казвам си аз на глас – добре е да се внимава кой и как повежда бунта и въстанието – да не се окаже пак някой хитър чорбаджия, който си е наумил да се нагълта с оная, великата торта, за която вече говорихме, просто защото другите му събратя-чорбаджии са се наяли малко повече със захар и сметана от нея и него го е яд.

Тихата революция започва, чини ми се. Няма как да не започне – хората са жилави същества, можеш да ги мачкаш цяла една вечност, а те да си търпят ли, търпят. Но когато се усетят най-сетне и им писне да бъдат мачкани и тъпкани, унижавани и обиждани в родната си родина – тогава става страшно.

"СТРАСТ"

Роман

 

Откъс от първа част: Излюпването 

 

 

ІІ

Телефонът в директорската стая иззвъня протяжно. Другарката Тодорова подскочи на стола, но се овладя, покашля се и протегна ръка към слушалката.
- Ало, да! – гласът й прозвуча насилено твърдо.

На отсрещната линия един мъж почти изкрещя:

- Ало, Тодорова, какво става в училището, което ви е поверено?!
- Всичко е наред, другарю…
- Тодорова… - този път гласът се сниши, - Имам информация, че там не успявате да държите нещата достатъчно под контрол. Вярно ли е?
- Какво имате в предвид?
- Учениците ви, Тодорова, нещо са отървали края. Отпуснали сте им юздите, така да се каже, не слушат, а вие се правите, че не забелязвате. Внимавайте, Тодорова, това са неща от изключителна важност.
- Но какво искате да кажете, другарю! Как така не вървят, всичко тук е нормално…
- Не! Учениците ви пушат в тоалетните, някои от тях не носят вече униформи, нито престилки. Тези вторите са двама-трима в училището, но все пак ги има, Тодорова, има ги и това показва, че вие и целият учителски колектив на гимназията не си вършите добре работата. Знаете какви са правилата и разпорежданията, отнасят се за всички училища в страната, няма вие сега да правите изключение, Тодорова! Не искам да ми се създават проблеми, разбирате ли ме? Мога да ви лобирам, но не мога вечно да се занимавам с тази гимназия и с нейните невъзпитани ученици! Поставили сме ви там да гледате, да слушате, да си отваряте очите и ушите на четири и да озаптявате подобни прояви на вандалщина и хулиганство, не да ги поощрявате с нехайството си!
- Но, другарю Александров, те се учат добре, артистични са и са много умни деца, какво повече можем да искаме от тях?
- Тодорова! Млъкнете, когато аз ви говоря, и слушайте!… Гордеете се с гимназията, която ви поверихме, а не обръщате внимание на най-съществените неща. Не можем да позволим нашите деца съвсем да се разхайтят, както го правят онези на запад! Трябва да им даваме свобода, но внимателно да ги държим и под контрол, без да нараняваме гордостта им и без да ги унижаваме.
- Те са по-умни от нас и сами разбират кое е добро и кое – лошо, другарю. Вече са достатъчно самостоятелни и развити личности, за да го оценят. 
- Не, тук не успяхме, всестранно развити не успяхме да ги направим… - въздъхна гласът отсреща.
- И така, ето защо ви се обаждам. Знаете, че аз не споря, а нареждам, както на мен ми нарежда Партийния комитет. Нямам право да мисля, Тодорова, ние тук с вас нищо по-добро няма да измислим от онова, което вече е направено, от нас се иска да си гледаме работата и да кротуваме… В така поверената ви гимназия има една ученичка от девети бе клас, френска паралелка, казва се Ана. Познавате я, предполагам и знаете какви ги върши?…

Директорката наведе глава, а очите й зашариха някъде в пода.

- Знаете много добре за историите й с арабите. Вижте, другарко, в нашите елитни гимназии такова нещо е недопустимо! Срамно е, това е позор за цялото образование. В България проституция няма… или ако има, то милицията добре се грижи за тези там… и им намира мястото! Но ние… да позволим да отглеждаме леки жени и да им даваме образование за сметка на държавата, и то в елитна гимназия, не, Тодорова, не! Такова нещо не можем повече да позволим! Сериозно се заемете с тази задача, извикайте тази… Ана, поговорете с нея, поговорете с майка й, проучете семейството вие – аз за себе си имам нужната информация, но вие, другарко, вие трябва да си свършите работата, това е в а ш е задължение. Разберете, това е деликатна работа, не можем да се срамим повече с такова нещо!
- Добре, другарю Александров, ще се заема с това…
- И още нещо! Днес… хмм, какво сме днес, събота, да… Значи, слушайте, Тодорова, в понеделник сутринта строявате учениците, правите редовната физзарядка, но да се направи под ваш контрол, тоест, вие да присъствате. След това проверете всички до един как са облечени, с какви чанти идват на училище, носят ли грим, имат ли лак, дъвчат ли дъвки, всичко! Накажете тези, които не са редовни, и после ми докладвайте, ясно ли е?

          - Да, другарю Александров, ясно е. 
          - Надявам се!

Директорката на езиковата гимназия имаше много строго лице. Късата коса, придърпана с огромно усилие от силно загрятата маша върху темето и отстрани, край ушите, я правеше да изглежда точно като момиче от ТВУ, което благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата и най-вече, на амбиция, се бе превърнало в толкова важна и авторитетна личност. Директор на четвърта езикова. Не, не, разбира се, другарката Тодорова не бе нито бездомно сираче, нито някога бе стъпвала в трудово-възпитателно училище, за да знае какви ги вършат там, нито пък бе толкова амбициозна. Съпругът й, другарят Тодоров, бе член на партията и важна клечка във Варна – син на активен борец. Баща му някога, преди девети септември, бе повярвал в каузата си на саможертвеник, бе повярвал в мисията си на освободител и крайно влюбен в Русия, до фанатизъм русофил, той раздаде и остатъка от младежкия си плам, когато един ден мирно и кротко, с пушки на рамо неговите партийни другари, сред които той, като истински вярващ, влязоха в тогавашното кметство и арестуваха до един враговете на народа. Петър Тодоров вложи цялата си страст в тази акция, нахвърли се върху съседа си Косьо, който работеше там като обикновена охрана, и изсъска:

- Мръсен фашист! Падна ли ми…

А после го би до посиняване, та се наложи да го издърпат насила. Не се знае дали с тази героична постъпка се открои тогава пред останалите, или просто страхът, който успя без да иска да вдъхне у другарите си, наблюдаващи с ужас побоя, ги накара да го уважават. По-късно го издигнаха – подариха му тиха чиновническа длъжност в малка канцеларийка. И апартамент в центъра.

От онзи прословут героизъм насетне започна одисеята на неговото семейство. Където и да отидеше младият Тодор Тодоров, навсякъде биваше посрещан с умиление и добронамереност. Вратите сами се отваряха пред него. Кандидатства в София архитектура – приеха го. Пожела да стане архитект – завърши. Амбицира се да промени родния си град – направиха го главен архитект във Варна. Избра си хубав кабинет с кожена мебел на деветия етаж в Партийния дом. Желанията му се сбъдваха, преди още да си е помечтал за тях. Но имаше една малка слабост – жените. Като прелестни феи те се явяваха в сънищата му и наяве той пожелаваше да ги обладава всичките. Наведнъж ако може… След като изкара казарма – за това баща му бе непреклонен – и успя да завърши с помощта на приятелите на Петко Тодоров, вече двадесет и шест-двадесет и седем годишен, той се завърна във Варна и често-често започна да се навърта с други двама-трима нехранимайковци край девическата гимназия. Пресрещаше и ухажваше всяко момиче, което му се харесваше. Младият архитект никак не се вълнуваше от архитектурата така, както се вълнуваше от тънките крачета на някоя случайно срещната гимназистка. Имаше нещо артистично, творческо в кръвта му, това нещо кипваше и се вълнуваше, избухваше и избуяваше пред свенливо сведените дълги мигли на русокоси девойчета.

Така срещна Пенка. Не беше красавица, нито блондинка, но имаше нещо твърдо в погледа й, нещо мъжко, нещо, което обещаваше интрига, тръпка, предизвикателство. И той пожела да поиграе с нея, да полувува.

Когато я пресрещна по обичайния начин и оголи лъскави зъби в похотлива усмивка, приготвяйки в мозъка си обичайния лаф в такива случаи, той допусна една съществена грешка – протегна ръце в блъфираща прегръдка. Момичето трепна, но се окопити, пое от мазната му целувка – усмихна се и каза:

- Здрасти! 
 

А после светкавично вдигна чантата си, фрасна го през лицето с нея и с всичка сила побягна. Той изрева и се хвана с две ръце за носа. Подигравателният смях на приятелите му го изкара от изненадата, той рязко се обърна към тях и изрева:

- Какво се хилите бе, идиоти!

Тъничка струйка кръв шурна от носа му.

Онази нощ той не можа да заспи и се закле да си го върне тъпкано. Не му пукаше от подигравките на приятелите му, повече го беше яд на себе си, че се остави да бъде изненадан така. Не можеше да си го прости, искаше на всяка цена да успокои наранената си гордост.

На другия ден отиде сам до девическата. Скри се зад чупката, която едната страна на оградата правеше с другата, притаи дъх и зачака последния звънец. Когато я видя да излиза на улицата сама, той се развълнува, усети слабост и страх. Сниши се още повече зад ъгъла.

Пенка вървеше с рязка, бърза походка. Не се усмихваше, изглеждаше сериозна и съсредоточена. Щом наближи ъгъла тя изведнъж съзря нечий силует, но не обърна внимание и направи още две бързи крачки. Внезапно пред нея изскочи онзи мъж от вчера.

И друг път го бе виждала. Задиряше съученичките й почти всеки ден. Нямаше момиче от някой курс, което да не бе спирал. Познаваха го всички и всички бягаха от него, а някои нарочно минаваха край мястото, където чакаха той и неговите двама опърпани приятели. Нарочно минаваха, за да ги закачат. И те ги закачаха. После се чуваше смях и забягваха нанякъде заедно, а на другия ден из училището пропищяваше оглушително немия крясък на разбито сърце.

- Не се страхувай, нищо няма да ти направя… - каза Тодор.

Гласът му звучеше кротко, нямаше нищо плашещо в погледа му. Пенка спря и го погледна внимателно, а така онова незначителното, останало от предишната му отмъстителност и кураж, с които се беше надъхал, съвсем се изпари. Накрая се стигна до сватба и се оказа, че вместо укротяване на опърничавата, укротиха опърничавия. Пенка не бе от партийно семейство, напротив, някога преди победата на червените дядо й, бай Иван, се славеше като добър кмет на едно село на бежанци някъде в Бургаско, село Твърдица. Комунистите унищожиха всичко: взеха конете му, овцете му и ги направиха общи като ги вкараха в ТКЗС-то заедно с добитъка на цялото село. Бай Иван не пожела да даде конете си. Опъна се на властта, но остана сам, пък и срещу пушките нищо не можеше да направи. Отначало с добро го уговаряха, после удариха на молба, а накрая дойдоха трима от тях, с препасани пушки и с червени ленти на лактите. Взеха всичко, даже юрдечките и кокошките. Само магарето оставиха.