БЕЛЕТРИСТИКА

"КАЛИАКРА ОТ КАРВУНА"

Исторически роман

Откъс

Чорбаджи Илия вдигна тежка сватба, сватба за чудо и приказ, дори и златен велможа можеше да му завиди.

Беше лето хилядо ... след Христа.
Търговците и гурбетчиите, които се връщаха в Кавруна, донесоха слуха, че султан Мурад Първи е превзел Средец. Докато разказваха за ужасиите, които ставали по онези краища, устата им пресъхваха. Избивали наред - старци, жени и деца, след като първо избили до крак мъжете и де що има мъжко.
А после разтреперани, тихо добавяха, че на българите току-така няма да им се размине: чувало се, че султанът няма да спре до Средец, че се готви да нахлуе отвъд Хемуса, Стара планина, да тръгне на североизток…

Страхът редеше камък по камък основите на царството си в българските земи. Докато разделените княжества на България спореха помежду си кой да е цар, а отвред ги ядяха глутниците на татари, сърби и византийци, османците бавно и сигурно доубиваха младата държава, използвайки разделението и слабостта й. Идваха с безчислени орди, съставени от въоръжени до зъби войници, като лавина заливаха българските земи, съюзяваха се с византийския император и упорито преследваха целта си - да унищожат всичко, що можеше да бъде унищожено, да поробят онова, което не можеше да бъде унищожено, да поругаят светините и храмовете, да погълнат тази земя и дая направят своя, наред с всички останали земи на Балканския полуостров.

Не й стигаше на България, че нито миг покой не бе намерила от мига на основополагането й тук през лето шестотин осемдесет и първо, и непрекъснато водеше войни с Византия, в чиито очи бе бодлив трън. Кой можеше да предположи, че тези варвари, българите, ще решат да се установят в прекрасната земя, по право принадлежаща на императора, че отгоре на всичко ще се съюзят с неорганизираните славяни и ще решат държава да правят! И то пред лицето на великата Византия, която открай време властваше на полуострова! Колко пъти същата тази Византия се опитваше да подкопае младата държава, на която като че ли на шега, от височайше благоволение и лични интереси, бе позволила да се пръкне, и не бе успявала!… Ето сега дойде сгоден случай да се разправи веднъж завинаги с този враг. Императорът смяташе, че вледее положението, сключи съюз с турския султан и отвори широко портите към Източна Европа пред него.

Но криво си беше направил сметките…

Турчинът години по-късно не само, че помете България, Сърбия,    Румъния и самата Византия, трайно установявайки се в Мала Азия и на Балканите, но дори изправи косите на френския, немския и английския крале, а свещеният римски императър кършеше ръцете си в уплаха.

Дълго време България, заседнала в центъра, в сърцето на Балканите, не можеше да намери покой, и трябваше от всички страни да се брани, да доказва силата си. Още в първите години на тринадесети век започна нова война с Византия, и макар че византийците изгубиха сражението при река Спафида, те не оставиха на мира държавата ни. През 1321 година за кратко време на престола се възкачи Георги ІІ Тертер, но той не устоя дълго - замести го Михаил Шишман. Десет години по-късно цар на България стана Иван Александър и той сключи мирен договор със сърбите, като омъжи сестра си за краля им Стефан Душан. Битките с гърците не спираха, макар и последните да търпяха погром след погром от българите. През 1343 в Родопа планина феодалът Момчил създаде свое владение, чийто център родопската крепост Перитеорион две години по-късно падна в ръцете на турци и византийци, а сам Момчил загина славно в тази битка.

Отоманците бавно, от година на година, завземаха земите в Източна Европа, започвайки от Галипополския полуостров и продължаваха похода си в Тракия. През това време България и Византия продължаваха да си оспорват притежанието на черноморските пристанища Месемврия и Анхиала, не спираха да водят ожесточени военни действия. През 1365 унгарците превзеха Видинската крепост, а три годни по-късно българите пак си я върнаха. Европа, изненадана от упоритите набези на турците в нейните територии, разбра, че те не се лакомят само за Византия, което беше добре дошло за свещения римски император, ами гледат с алчен поглед далеч на запад. Бранители на "свещените" граници, рицарите-кръстоносци, начело с Амедей Савойски, поведоха война срещу нашествениците, като не пропуснаха да нападнат и българските градове по Черноморието. Як излезе Амедей Шести и превзе Галиполи, изтиквайки обратно отоманците към Мала Азия. За кратко, разбира се.

Когато българският цар Иван Александър умря, наследниците му не успяха да проявят воля като неговата и да удържат държавата обединена. Иван Шишман се затвори в Търновското царство, а Иван Срацимир пое Видинското царство и двете царства враждуваха помежду си. В североизточна България пък управляваше Добротица. Малко късно гърците осъзнаха опасността, която ги грозеше в лицето на турския султан, техния неотдавнаше съюзник срещу българите, и започнаха да търсят помощта на българските царе, за да се справят с него. само че Мурад Първи при Черномен разгроми тотално обединената войска на българи и византийци, като сложи началото на замоевателните си действия по нашите земи. По-късно превзе и Сърбия, след кървавата битка при Косово, макар и там да срещна смъртта си от ръцете на сръбския принц Лазар, един смелчага, решил да се жертва, престорвайки се на дезертьор.

До 1400 година турците успяха да превземат цяла България, след като постепенно в ръцете им падна Велико Търново, Никопол, цялото Търновско царство. Кръстоносният поход срещу турците, подкрепен и от двамата папи, не успя да спаси българите, тъй като армията на Баязид Светкавицата, състояща се от 20 000 войници, се сблъска с точно толкова кръстоносци и ги помете както лавина помита изгубени в планината пътници.

И тъй, по времето, когато чорбаджи Илия спретваше трескаво сватбата на най-големия си син, сновеше напред-назад из двора на голямата си къща, даваше нареждания на слугите и ратаите да изберат най-охранените петли и кокошки, най-тлъстите пуйки и гъски, за да ги заколят после в едно странично на къщата дворче, където се мъдреше каменният дръвник, и сам посочваше кое от няколкото прасета в свинарника да бъде заколено и кое пощадено, а кръвта от прерязаните гърла на няколко агнета и овце вече шуртеше по дръвника и се оттичаше на локвичка по земята, докато ратаите деряха кожите от телата им, провесени между клоните на една млада слива - докато течеше цялата тази трескава работа по приготовлението на сватбата, някъде в Западна, Средна и Южна България турците извършваха жертвоприношение на хора. Колеха, избивава, режеха глави наред, заличаваха от земята българското племе.

Голям курбан се готвеше и вареше на голям огън и никой не подозираше колко векове ще продължи да къкри върху тоя жертвен огън кръвта на народа ни. Нито пък някой ум щеше да проумее отпосле кому бе нужна тази жертва и какви толкова големи и непростими грехове бе сторил този беден народ, че трябваше да плаща с цената на нечувано страдание и потоци пролята кръв!…

Тук-там някой опърпан селянин стрелкаше чорбаджи Илиевия двор с очи, в които напираше страхът, и се чудеше на цялата тази припряна шетня. По неведоми, тайнствени пътища хората долавяха далечния полъх на смъртта, който се смесваше неусетно с веселието и суетнята около сватбата, а от това атмосферата, долавяна във въздуха ставаше някак още по-злокобна.

-         Къде са тръгнали сватба да вдигат!… Не знаят ли каква метла е замела сега земята ни, че се готвят да празнуват и хоро да вият… Леле какво хоро скоро ще ни грабне тука, ни ще се чуем, ни ще се видим повече…

Ала злите езици не можеха да помрачат радостта в просторната къща на Илиевци. От сутрин до вечер не спираха приготовленията. Високо изречените заповеди на чорбаджията, крясъците на чорбаджийката, хвърлени по някоя припряна слугиня, счупила чиния от хубавия пръстен сервиз на Илиевица, гълчавата на мъжете, когато изпуснаха веднъж прасето, определено за колене, и то овърша насажденията с доматите и краставиците, като през цялото време квичеше пронизително, ужасено от онова, което му готвеха, шумът и тупордиите не спираха дори през нощта. Все имаше нещо за довършване, нещо за дооправяне. Все нещо не беше наред и трябваше да се прави наново, докато удовлетвори перфекционизма на Илиевица, която така или иначе не се заемаше с нищо физическо, а проверяваше по няколко пъти дали слугите са свършили работата така, както тя им е заръчала, и накрая сядаше на стълбите, капнала от умора повече от самите тях. За две недели всичко сложиха в ред: изчистиха основно къщата, варосаха стените, изкараха чергите и рогозките, излъскаха подовете, приготвиха тестото за питките, нарязаха и осолиха част от месото, заеха се от сутринта в деня на сватбата да го пекат, варят, пържат… Всичко в къщата и на двора блестеше от чистота. Виното и ракията, изстудена в зимника, чакаха момента, когато зажаднелите сватбари щяха до капка да изпразнят бъклиците и бъчвите.

Цяла Кавруна се готвеше за сватбата на чорбаджи Илиевия син Добри и щерката на бай Иван, Божилка. Селяните очакваха съботата с едно жадно търпение, представяха с едно жадно търпение, представяха си големия двор на чорбаджи Илия, отрупаната с лакомства трапеза, дъхавите питки, ароматният мирис на печеното свинско, златистият загар по препечените крилца и кълки на пилетта, вкусът на руйното червено вино, което щеше да се стича по мустаците им, а те щяха да го бършат с райско наслаждение. Представяха си хорото, където млади и стари, хванати за ръце, щяха да се вият в дълга змиевидна върволица окол трапезата, а после вътре в къщата, сетне щяха да излязат на пътя отвън, и така, в песни, сред сладките звуци на гайдата и кавала щеше да отмине вечерта… Много от тях няколко вечери подред дори заспиваха с мисли за предстоящото пиршество, като си представяха живо всичко.

Всички живееха в радостно предчувствие за предстоящото събитие. Единствено сърцата на двама млади се свиваха болезнено, до припадък, с всеки изминал миг, който съкращаваше времето до сватбата. Душите им, орисани да бъдат заедно не само до последния им дъх на тази земя, нои след смъртта, страдаха в тягостно очакване за последния ден, и никой не можеше да си представи дълбочината на страданието им. От ден на ден, от минута на минута, лицето на Стоил бледнееше и той ставаше все по-мълчавил, докато накрая съвсем изгуби гласа си, затвори се в себе си, и престана да излиза от къщи. Единственото същество, което разбираше мъката му и му състрадаваше от цялото си сърце, безсилно да го спаси, бе майка му. Безпомощно го гледаше как се топи от час на час, не знаеше как да го изтръгне от невярната болест, която го измъчваше и разбра, че синът й, обичната й, милата рожба се превръща завинаги в сянка, в призрак, а тя не може да стори нищичко, за да го утеши. Скубеше косите си и тихичко нареждаше в единия ъгъл на малката им одая, скришом от него, скришом от мъжа си:

-         Ех, Стоиле, Стоиле, синко, да не бях те раждала, ако знаех, синко, че толкова много мъка трябва да изтърпиш!…

В това време, докато Стоил бледнееше и сивееше насред треската на отчаянието, Божилка се давеше в сълзи в бащината си къща. Нищо на този свят не можеше да затвори раната й, защото тази рана беше в гърдите й, заседнала дълбоко в душата й, кървеше и никога нямаше да зарастне, а щеше да сълзи чак до дълбоко старост, ако въобще й бе писано да доживее до дълбока старост. Нито някой се опитваше да й помогне като я успокои и то, не защото не искаше, или защото нямаше хора като баща й, Калиакра, приятелките й, които искрено я обичаха и й съчувстваха, но защото Божилка ревниво криеше смъртната си болка и сълзите си, и като се затваряше в клозета на двора, изплакваше нямо мъката си, докато пресъхнеха чак сълзотворните канали в очите й. И те пресъхнаха така, че от тях в течение на три злощастни години, когато в средата на третата дойде нейният край и този на всички девици, които щяха да пеят и танцуват на сватбата й, не се отдели вече нито една, дори единствена сълза. За две или три седмици, докато траеше подготовката и суетнята около сватбата, от деня, в който чу решението на тейко си, Божилка, започна да старее. Дружките й с безпокойството се взираха в преждевременните бръчици около очите и устата, дори по шията, които се увеличаваха с всеки изминал ден с по една. Под очите й се появиха сивосини сенки, а жилчиците изпъкнаха, погледът й блуждаеше, приличаше повече на луда, отколкото на момиче, което скоро ще се задомява. Калиакра често й идваше на гости, ала дори и пред нея Божилка не говореше нищо, не разкриваше сърцето си, но не можеше лесно човек да заблуди Калиакра.

-         Защо не се откажеш от сватбата? - запита я направо тя веднъж и заби сините си теменужени очи в грамадните й орбити на умираща сърна.

Божилка само я погледна тъжно.

-         Късно е вече. Сторила съм избора си. Няма връщане назад.

-         За кого го правиш, глупачке? За чичо Иван ли? Утре след сватбата първи ще дотича при тебе и ще се разкайва! А и ти никога няма да му простиш, защото на себе си няма да можеш да простиш.

-         Аз вече съм му простила. Той заслужава да живее добре след всичко, което е преживял. Поне една илюзия, красива илюзия заслужава да изживее в този живот, че е сторил едно добро дело и че не е живял напразно, а ме е осигурил и ме е направил честита.

-         Ти не си господ да раздаваш чудеса на хората! Откъде ще намериш толкова сили у себе си, че да не полудееш след това? Не разбираш ли, че твоите жертви са безсмислени, няма да направят нито него, нито Добри, нито тебе щастлива? За себе си трябва да мислиш, не за другите. Защо не помисли за Стоила, горкия, че той вече се поболя от мъки… Толкова си глупава и наивна! Чудеса ще прави, благодеяния ще прави като от себе си краде!

-         Не мога да бъда аз щастлива, ако гледам как тейко ми се дави в ракията и страда. Как ще го гледам после в очите, как ще живея като знам, че той се поболява! Не, ти, Кало, нищо не разбираш. Тебе никой и нищо не те интересува. Към всичко си безразлична, от нищо не те е страх, затова и не са ти понятни хорските тегоби! На тебе ти трябва само да скиториш из поляните и да пееш по зъберите до пръсване чак. Не съм силна аз като тебе, не мога да бъда като тебе, за това нищо недей повече да ми говориш… Не ме мъчи, не ме погубвай с приказките си…

Божилка не сдържа риданията си, раменете й се разтресоха, а Калиакра се хвърли към нея, прегърна и започна да я милва по главата, да я утешава, тихо да й говори, да я придумва да не плаче…

Земното време следваше неумолимия си ход, без да се трогва от агонията на едни и от радостното очакване на други, и така, песъчинка по песъчинка изтекоха дните, часовете и секундите и настъпи уреченият за сватбата ден. От тъмни зори всичко живо в къщата на чорбаджи Илия беше вече на крак, още преди да пропеят втори петли; дори Илиевица беше станала рано като никога, и бе разбудила синовете и дъщерите си. Докато слугите премитаха двора, поръсен с вода, за да не се вдига прах, и поставяха масите една до друга, застлани с червени, везани покривки, докато се печеше хлябът в пещта, а в малкото странично дворче с все още окървавения дръвник по средата се въртеше на шиш едно прасе, Добри, чорбаджи Илиевия син, се приготвяше за най-значимия ден в живота си. Първо се изкъпа, после гладко избръсна гъстата си, русолява брада, премени се в бели потури, бяла ленена риза и червен сюртук, и се зае да оправя бухналия рус перчем. С малко зехтин успя да го приведе в ред назад, после се огледа в кръглото огледало, донесено чак от Константинопол преди години, и доволно се подсмихна под мустак. Хубав мъж беше, най-хубавият, най-напетият в селото. Не случайно момите, че и омъжените, макар и тайно, лудееха по него. ала не за това мислеше сега Добри. Мислеше за Божилка, как ще го погледне с онези очи, как на бледото й лице ще лумне руменина, как няма да издържи погледа му и ще сведе очи с гъсти ресници, а той ще полудее от това… От гърдите на Добри се изтръгна тежка въздишка, като есенен вятър, загледан все още в образа си в огледалото, той измърмори под нос:

-         За харесване, ще те хареса…

Добри не беше глупав мъж. Знаеше за дружбата на Божилка със Стоил, та на кого ли в това село не му бе известна тази силна дружба. Той бе пресметлив като баща си, знаеше, че ако даде воля на първичната ревност, само повече ще влоши нещата, и вероятно завинаги щеше да отблъсне Божилка, макар и ясно да си даваше сметка понякога, че тази дружба всъщност изобщо не го дразни. Напротив, той я благославяше и не беше ревнив в прекия смисъл на думата. Обичаше я като невинно, чисто дете, като ангел, комуто гласуваше пълно доверие и понеже наистина си вярваше, че може да я направи щастлива, сам себе си убеждаваше десетки пъти на ден и още толкова пъти преди да заспи нощем, че никога няма да й натяква или да я нарани. Искаше тя да го обикне заради самия него и се въоръжи с търпение и нежност за неизвестното, което предстоеше. Готов беше да я чака, да й позволи да го опознава постепенно, без нито за миг да се почувства насилена и застрашена. Беше готов по-скоро да умре, отколкото да я накара да го презре и намрази. И за да скрепи клетвата, която онази сутрин даде в сърцето си, той взе един бръснач, резна опакото на лявата си ръка там, където вените най-силно изпъкваха, осмука шурналата кръв, а после бързо превърза мястото с един от парцалите, провесени  от ратаите отстрани на чешмата да съхнат. С тези парцали те чистеха стените на тясната баня в двора, конструирана от чорбаджи Илия по гръцки образец. Така обетът му бе подписан с кръв и макар кръвотечението да не спря по време на цялата сватба, че чак и на другия ден, и болката в китката да изкривяваше лицето на Добри дори, когато трябваше да се наведе и да целуне невястата пред очите на попа и на цялото село, а самата рана никога не заздравя, до последната нощ на съвместния им живот той спази тази клетва.

Съмна се. Гостите взеха да се точат по двама или трима, на цели семейства, на родове и накрая запълниха широкия двор на чорбаджи Илиевата къща, а опашката от чакащи да влязат се проточи чак до другия край на селото, където към нея се присламчи и един катун пътуващи цигани, гладни като врабчета, които бяха пристигнали едва предния ден. Наченаха се едни поздрави, една глъч, една свирня на гайди и тъпани, след кратка гощавка с топла медена пита и червено вино, младоженецът се метна на каруцата, в която бяха впрегнати двата най-хубави чорбаджийски коне - Белия и Враньо, и препусна с всичка сила към схлупената къщурка на бай Иван пияницата, като без малко на една тръпчинка по селския път не обърна колата с армаганите в нея, предназначени за свата.

В къщурката, родния дом на невястата, се готвеха сякаш не за сватба, а за погребение. Булката, нагиздена в сватбените одежди на покойната си майчица, с червено було на главата, напръскана с розово масло от главата чак до петите, седеше на бедния одър в едничката одая в тази къща, където спеше с баща си и с две котенца, и наобиколена от разплаканите си дружки, не помръдваше, не издаваше стон, а лицето й не се виждаше, понеже бе добре покрито от кървавочервеното було.

Добри спря конете. Ловко скочи от каруцата, понесе подаръците, всичките наведнъж, и като се приближи до бай Иван, поклони му се, а после го целуна по бузите.

-         Добре заварил, тейко! Добра ти среща!

-         Добре си ми дошъл, синко!

Горната устна на свата се разтрепера, той не се стърпя и като прегърна зетя през раменете, разрида се като малко дете. Беше пил цяла нощ и сега едва се държеше на краката си. Размътеният му от ракията мозък не издаваше заповеди, беше изключил, и бай Иван изпитваше нужда само да плаче, да плаче… Сложиха го да седне. Изведоха невястата.

Божилка пристъпваше бавно. Приближи се към Добри и спря.

-         Е, Божке, невесто, добър ден!

Тя не отвърна нищо, пък дори и да бе казала нещо, едва ли щеше да се чуе изпод онова тежко було, с което я бяха зачулили.

-         Хайде, идеш ли? - той й подаде ръка и я поведе към каруцата с двата коня, единият бял, а другият черен.

Хорото се ви до късна доба. От двора на чорбаджи Илиевата голяма къща, младите излязоха на пътя между селските къщурки и, хванати за ръце, придружени от свирачите, отидоха до мегдана. През това време гостите опустошаваха на голямата трапеза разкошното ядене и пиене; печени пилета летяха из въздуха, цели кълки поглъщаха ненаситните уста, пуйки, кокошки, прасета и агнета, пити, шопски салати, овчарски салати, сладки и соленки, всичко потъваше в търбусите, обилно поливано със сливовата на чорбаджи Илия и с руйното вино, от което и капчица не остана на другия ден. Щедър беше чорбаджията и от толкова много благословии, изпратени от съселяните му този ден, без малко ангелски крила да му поникнат, ала той не обръщаше внимание на тези дребни неща - ядеше, пиеше и се веселеше заедно с всички, като оставяше славата и наградата на жена си, а от нея по-горда булка нямаше!

Зачервила бузи, запретнала ръкави, изпод които се показваха закръглените й, запазени ръце, тя шеташе заедно с ратаите и слугините, не седна нито веднъж; обикаляше гостите, подканваше ги да хапват, въпреки че нямаше нужда да го прави - те и сами опустошаваха всичко, което можеше да бъде опустошено, погълнато и изпито. Наливаше в чашите им вино, светеше от гордост, че може да покаже богатството и разкоша на мъжа си, на чието имане стопанка бе тя, и току повтаряше над главите омазаните уста на гостите:

- Вземете си, вземете си от пилето, яжте от печената пуйка, такава сочна пуйка никъде не може да се намери. Яжте до насита, та после да помните и да кажете един ден: ех, и аз на една сватба царска бях, дето така хубавичко ме нагостиха, че чак мустаците си три дни не можах после да умия от вкусното говеждо на Илиевица! Яжте, а така, бабо Станке, вземи си ей тази кълчица! В устата се топи! - бърбореше безспир чорбаджийката, докато подаваше на една беззъба бабичка, цялата в черно, мръвка от прехвалената пуйка.   

В един такъв безгрижен миг чорбаджи Илия пое бъклицата с вино, със закичен на нея здравец, и като се обърна към ядящите на дългата маса, покашля се няколко пъти, убеди се, че го слушат и каза с дрезгавия си глас:

-         Е, свато, Иване, такава сватба един път на сто години се прави! Да са ни живи децата, да ни зарадват с внучета, пък и ние покрай тях да си поживеем още честито няколко годинки…

-         Нека сто да са! - провикна се един от сватбарите и надигна бъклица.

Бай Иван седеше отдясно на чорбаджи Илия, свит, вече много пиян, и нито разбираше какво става около него, нито пък чуваше нещо. Само лекичко се усмихваше и кимаше с глава, тоя тик му се появяваше винаги, когато си пийнеше повечко ракийка, и гледаше вторачено в една точка пред себе си.

-         Наздраве, свато! - викна в ухото му чорбаджи Илия, а сватът се секна и проломоти нещо с набъбнал език, като не снемаше от лицето си замръзналата усмивка.

-         Сега искаме да видим булката и младоженеца! Къде се изпокриха всички? Я извикайте Добри и Божилка.

Наистина, в двора не бе останал нито един млад човек. Някои бяха още на хорото на мегдана, други се задиряха по дуварите, а на трапезата седяха само бабичките, дядовците, основното число сватбари и циганчетата, които довършваха част от пилетата, а другата част пъхаха в мръсни, омазнени торбички, като през цялото време се озъртаха да не ги хване и набие някой. Главатарят на катуна, заедно с останалите цигани и циганки, отдавна се беше оттеглил извън селото, където нощуваха, след като удовлетвориха прищевките на чорбаджията и му изтанцуваха няколко кючека, като през това време  някои от циганите се бяха впуснали в сватбарска просия, и накрая не си тръгнаха, докато не измъкнаха от Илиевица три-четири чувала със стари дрехи, които вече никой не носеше в тази къща. Сам чорбаджи Илия им заплати богато за танците и песните, бъркайки дълбоко в джоба на празничните си потури, и извади оттам десет златни монети. Нямаше по-благодарни от циганите в този миг: ръка му целуваха, предсказаха му бъдеще на цар и господар и си заминаха по живо, по здраво. Оставиха само малките, които прибраха в мазните си платнени торбички, колкото можаха да съберат питки, месо и ябълки, и една престаряла възпълна циганка, вмирисана на пикоч и изпражнения, край която не можеше да се седи. През цялата нощ тя седя в един ъгъл на трапезата, отделен специално за нея, и не продумваше нищо, докато унищожаваше пред себе си пиле и питка, и така, с часове. Не спираше да се храни, не обръщаше внимание нито на свирнята, нито на сватбарската глъч, съсредоточена единствено в храносмилането. Най-странното у нея бе, че тя запазваше една такава благородна поза, сякаш ни най-малко не я вълнуваше вкусът на всичко онова, дето го натъпкваше в устата си. Като че ли медитираше, докато ядеше, и ядеше, докато съзерцаваше нещо в един непрекъснат, безмълвен транс, далеч от действията на ръцете, устата и стомаха си, далеч от ставащото наоколо.

Изпълниха заръката на чорбаджи Илия и само след минута Божилка, придружена от Добри, се приближи до трапезата, откъм страната на баща си. Беше свела очи надолу, от булото нямаше и помен, лъскавата й черна коса беше опъната назад в дълга плитка. Тя вдигна очи, луната и свещите озариха лицето й, и в този миг всички ахнаха. Колко много беше остаряла! Сякаш това не беше онова хубаво, свежо момиче с бледни бузи, което познаваха, и с големи, топли сърнешки очи. Беше се превърнала в далечен образ на жена от онези, за които се говореше, че плуваха в морето, призраци на мъртви девойки, чиито души не намираха покой дори и след смъртта, а сновяха с вкаменени, изпити лица и издълбани от рибите очи някъде под водната повърхност. Рибарите ги бяха виждали, когато ловяха риба навътре в морето, но не желаеха да говорят за онова, що бяха видели.

Нямаше и помен от хубостта й, дълбока бръчка се врязваше между веждите, до основата на носа. Там, където преди сияеха огромните, влажни очи, сега имаше две огромни вдлъбнатини, от чието дъно гледаха два безизразни, слепи въглена. Страните й, хлътнали навътре, подчертаваха скулите й, лицето й беше променено до неузнаваемост. Устните, преди сочни и тръпнещи, сега бяха изсъхнали, изпръхнали и олющени, стиснати плътно, срастнали една в друга, сякаш тя не бе отваряла уста цяла вечност. А цветът на лицето й дори на тази мъждукаща светлина се виждаше, че е променен: кожата й бе посивяла, почерняла.

Сватбарите се умълчаха, на никого не бу идеше апетит за храна вече, жаждата им пресъхна. От единия ъгъл на трапезата, най-отдалечения и най-тъмния, откъдето лекичко се разнасяше миризма на урина, смесена с миризмата на печено и вино, се чу ясен и висок глас на младо момиче:

-         Три стълба в небето, един от друг по-високи… Първият - пречупен на две, вторият в огън, а от третия - на потоци извира кръв… Кръв се лее и кръв залива всичко, залива и другите два стълба…

Беше старата циганка. Надигнала се от мястото, където седеше, тя се бе подпряла с две ръце на масата. Без да обръща внимание, че едната й ръка бе потопена до китката в недоизядения, залоен курбан, тя гледаше в небето. Приличаше на луда. Всички мислеха, че е сляпа и глуха, защото държеше очите си през цялото време полупритворени и не чуваше, нито обръщаше внимание на тържеството. Но сега сватбарите забелязаха, че не е сляпа - широко отворените й, светли очи се бяха вторачили във видението някъде над главите на множеството.

-         Плач, мъка, кръв и смърт! Кръвнина залива земята… О н е з и  се събрали да пият и да се веселят… Не виждат ли о н е з и  глупаци що се задава насреща… Кръв, кръв, кръв ме заслепява, нищо не виждам, само тази кръв! Какво празнувате, нещастници! Празнувайте сега, че скоро ангелите небесни и демоните ще празнуват на вашата сватба!

Тя млъкна и лицето й придоби предишното тъпо, безразлично изражение. Сватбарите се озъртаха, уплашени от неочаквание думи, прозвучали като поличба в ушите им. Един червендалест селянин сбута циганчето до себе си, кимвайки към старицата циганка:

-         Тази дъртата пък каква е? Да не е мръднала! Май не е с всичкия си…

-         Тя е врачка. - отвърна циганчето.

-         Врачка ли? Да не ви прави някакви магии?… - озадачено запита червендалестият.

-         А, не. Магии не прави. Лее куршуми, гледа на ръка, карти реди. Вижда бъдещето и изражда бебетата на майка ми, кака ми, леля ми и на останалите жени в табора.

-         А това какво беше? Някакво предсказание ли, или нещо бълнува?

-         Не знам. - циганчето сви рамене, като продължаваше да стиска пилешката кълка в ръка и да предъвква месото в пълната си уста, - Тя никога не говори, ама като започне, все така реди и никой нищо не й разбира.

"КАЛИАКРА ОТ КАРВУНА", Александра Дарийска
©Александра Дарийска, автор. All Rights Reserve

...................................................................................................................................................................


Романът "Страст" е започнат през далечната и не чак толкова далечна 1989 г., като се има предвид непроменеността в състоянието на България - икономическа и обществена непромененост - не само, но и абсолютно и тотално влошаване на състоянието й. Тази книга може да се окачестви като художествен поглед върху една исторически съществуваща действителност, но за мен лично тя е изживяване от първо лице. Замислях да я завърша през 1997 г., но впоследствие промених мнението си и реших, че ще е книга, която ще продължа да пиша години наред, тъй като бях принудена да стана свидетел (а и потърпевш) на интригуващи и напълно неизличими от моята памет събития, които се нароиха в политическия, икономически, социален и битов кошер на България и след въпросната година. 
Ето защо изискванията на Времето към мен като към един скромен творец, ме изправиха не чак по мое желание (а по-скоро под натиска на една непримирима струна, която звънваше всеки път, щом се случеше в българското общество или политика нещо едва търпимо, което да я подразни дотолкова, че да вземе "перото" и да почне да пише) да се заема със задачата да обрисувам набързо, с груби щрихи животите на няколко души. Вплетени едни в други, приключенията и преживелиците на тези мои герои отразяват всички събития, които ми се сториха най-важни в многострадалната ни България от момента, в който повечето от нас през онзи 9 ноември повярвахме, че сме свободни от комунизма и тръгваме по щастливия, независим път на демократично развитие и пазарна икономика.

Александра Дарийска
  

"СТРАСТ"

Роман

Откъс

Първа част:

ИЗЛЮПВАНЕТО

І

Слънцето, издигнало се в най-високата си точка, рисуваше по извития гръб на планината, чието могъщо тяло отмаряше и разстилаше полегати склонове надолу, към подножията, с онази нежна заобленост, която неволно извиква мечтание. Лъчите му играеха с върховете на бориките, които растяха навсякъде по величествените извивки на многобройните била, отскачаха от едно място на друго, прехвърляха се от леката извивка на баирите към заострената чупка на някой зъбер, сблъскваха се с отражението си в изгубено езерце, скътано сред майчините прегръдки на Родопа планина, гмуркаха се в кристалната повърхност, колкото да я закачат и смутят, после излитаха обратно, а от тях се отскубваха почти невидими за човешкото око ситни капчици вода, които политаха безшумно надолу и поръсваха пробуденото за обич лице на езерото. Разплакани очи на влюбено същество, от които сълзите напират да бликнат, но незнайна сила ги възпира и смесва тези две изживявания в едно единствено, наречено щастие.

Палавите слънчеви лъчи не спираха закачките и шегите си, отбиваха се до всяко мъничко цвете, задъхващо се от глътката живот, която невидимите сили на природата тласваха от коренчето към крехкото стъбълце, и ликуващо след поглъщането й. Те спираха устрема си, погалваха нежното растение, а то в отговор гордо размахваше премяната си от жълти бои, получени още при раждането му като дар от неговата кръстница слънчевата светлина. Някои цветя имаха сини дрешки. Това се случваше, ако в последния момент на покълнването променяха решението си и се обличаха в нежносиньо. Като синьото небе над тях, което ги закриляше.

След като вдъхваха крехката красота на цветята, лъчите я поемаха и я пренасяха над поляните, над горските храсти и тревите, плъзваха се изящно по стволовете на широколистните дървета, които бяха образували свои собствени сборища и обиталища някъде ниско в подножието на планината, и щом прелитаха през места, където растенията бяха набъбнали от полен, а въздухът - наситен с него, започваха да се оглеждат за вятър. Трудно беше понякога да го намериш из тези гъсти гори, където тишината ставаше толкова лепкава и обичайна, че дори и хитрата лисичка колкото и усилия да полагаше в старанието си да стъпва тихо, за да не я усети някоя нахална и креслива сврака, не успяваше, защото в такава тишина се чуваше всичко – не изщракването на счупена съчка, не тихото шумолене на раздвижен храст, закачил леко лисичето кожухче - достатъчен бе просто шумът от нейното присъствие. В такива случаи слънчевите лъчи се разделяха на няколко снопа според своя темперамент и природа, и разбира се, според сложността на задачата. Единият от тези снопове бе този на забързаните лъчи. Той се втурваше обратно към слънцето, за да съобщи прекрасната новина за току-що открития полен. Друг сноп от загрижени лъчи поставяше началото на трескаво търсене на планинското ехо, което притежаваше уникалната способност да изминава безкрайни разстояния, въплъщавайки се в различни звуци и невидими форми, които по въздуха се предаваха нататък, в земята, високо над нея или по всички нейни краища. Именно поради тази причина ехото бе много необходимо за намирането на вятъра. Но това бе една от най-трудните задачи, защото ехото не стоеше някъде на лесно откриваемо място, където само да поискаш можеш да го намериш. То не съществуваше в готово състояние, а се раждаше от узряването и съчетанието на куп допълнителни причини и закономерности. За да намериш ехото, първо трябва да познаваш същността на природата, да притежаваш рядкото умение да чуваш какво си говорят тревите, листата на дърветата, пеперудите, бръмбарите, кукувиците, катеричките, соколите, орлите, пещерите, вировете, поточетата, реките, поляните, полетата… И който е развил тази безценна способност у себе си може изведнъж след напрегнато вслушване да долови мелодията на природата, която планината подема и я предава на всички мърдащи гадинки и неподвижни скали, на земята, на въздуха. Не друго, а именно този недостижим за обикновеното човешко ухо звук, или тон е благодатната почва, в която мелодията постепенно и леко се наслагва, докато поникне ехото. То има навика да се спотаява на най-необикновените и тайнствени места в горите, или в девствените скривалища, измислени, нарисувани и родени наяве от природните духове.

Ето защо вторият сноп слънчеви лъчи се запъти към тези трудно откриваеми убежища, където природата ревниво пазеше есенцията на своята красота. Такива места имаше не само в Родопите. Те бяха навсякъде: в Пирин планина, в скритите дори от самите зверове тайни места, където гордите борове застилаха земята с изсъхнали иглички с цвета на мед; в Рилските непристъпни зъбери, където в една отвесна скала имаше нещо подобно на малка площадка, вдадена в канарата, и в тази площадка едно полуизсъхнало старо дърво със сетни сили бе вкопчило корена си, чиято половина стърчеше навън, в пропастта, с едничката цел да се задържи на скалата, за да запази гнездото на единствената двойка орли в този район на Рила, крепейки го с мъка между голите си клони. Подобни скривалища имаше и в по-далечни райони, някъде между Дунав и Стара планина, където необятната Дунавска равнина внезапно се изгубва в хълмовете и речните долини преди Балкана.

Така, докато сновяха напред-назад, за да намерят ехото, слънчевите лъчи попаднаха внезапно в една местност край Дунава, между Черно море и Източния Балкан, наречена Лудогорие, където в далечните и славни времена Аспарух пресякъл великата река, водейки след себе си българите, и като стъпал за първи път на тази земя, прехласнат от дивната й красота, скочил от коня си, коленичил и я целунал благодарен:

- Тук ще бъде Велика България!

Едва ли по цялото земно кълбо съществува по-красива гледка от тази, която съзрели великият хан и неговите воини… Сякаш сам бог Тангра тогава произнесъл божествените слова, след което като по чудо пред слисания поглед на прабългарите се разкрили отсам река Дунав най-прекрасните творения на природата в своите най-чудни форми! Там, където тревите тръгват от черната, плодна почва, прегръщат с нежните си стъбълца обрасли с мъх камъни и се разстилат в чудни, невиждани горски полянки, осеяни със синчец, маргаритки, лайкучки, дива роза, равнец и иглика! Там, където сред гъстите храсти дяволито надничат сочни къпини, зрели малини, и привличат погледа на горските птици, които прелитат край тях с пъстроперите си крила, а после лакомо налапват наедрелите плодове, като при това лудо щуране от храст на храст предизвикват лек повей във въздуха… От скрита в листака хралупа излитат неуморни пчелици и допълват своето тихо жужене към тихото шумолене на буковите листа, веселия брътвеж на брезите, напева на цъфналите салкъми, тайнствения шепот на дивия лешник и постепенно от всички тези тонове и звуци се заформя трепкаща мелодия, докато цялата гора накрая неусетно я подема и запява. Пчелите кацват леко сред разкоша на цъфналите в усоето божури, после изскачат на открито и прелитат над извисилия стъбълца анасон, над оранжевите цветове на арниката, считана от древните за афродизиак, с нежните си ципести крилца задържат жълточерни телца над розовата мента, но след моментно колебание сменят посоката и с леко, кръгово движение се гмурват сред ситните виолетови листенца на бабината душица. И започва едно лакомо смучене… Гъст бръшлянен килим прегръща основата на някое огромно широколистно дърво, бавно-бавно се отправя нагоре по ствола му, наближавайки основния, най-гъст съюз от клони в короната му, и макар да изглежда така, сякаш го задушава, истината е, че двете растения живеят в една особена симбиоза, като проявяват взаимна търпимост. Едното е огромно и силно, с много гъсти и вкусни сокове, от които се храни бръшлянът. Самият той с всяка изминала година придобива все по-голяма инерция, все по-сериозна скорост и атакува своя хазяин с нарастнала страст, докато един ден това съжителство наистина ще достигне критичната си точка и от кротка търпимост животът им ще се превърне в противоборство, но в края на краищата горските духове, онези, които живеят в корените, в самата душа на гората ще се наложи да се намесят, за да разрешат конфликта и възстановят хармонията.

Като влязоха в сърцевината на едно такова място, където природата укрива своя бисер и ревниво го пази, слънчевите лъчи не усетиха как постепенно ги обладава магията му. Започнаха да блуждаят като малки огньове нагоре-надолу, напред-назад, едни от тях оставаха омаяни в средата на някоя горска полянка, а след малко се пробуждаха от гъделичкането на прелестна, пъстроцветна пеперуда, и заиграваха една такава невиждана, луда игра на светлина, скачаха по върховете на дърветата, а после се спускаха през листата и образуваха цветни сенки навсякъде, където успяваха да се проврат. Други се втурваха надълбоко в гората, там където най-трудно можеше да се проникне, и стресваха таралеж в съня му, а после на шега подгонваха дългокрачкото към някой шубрак. Предпазливо се плъзваха обратно към полянката и изведнъж се оплитаха в безброй паяжини, оказвайки се в плен на горската магия.

Един слънчев лъч успя да се измъкне и пробяга в средата на полянката на безопасно разстояние, но другите останаха в плен на нежната и ефирна паяжина, леко полюшваща се от някой мъничък, новороден вятър, изгубил се по тези места. От всичко това паяжината стана още по-красива, осеяна отгоре до долу с пленени слънчеви лъчи. Дори започна тихичко да отделя музика, която се смеси с горските шумове и с онази недоловима за непосветения слух вечна мелодия. Точно в такава една паяжина лъчите намериха ехото.

Но вместо едно весело, щуро ехо, каквото го познаваха, срещнаха нещо съвсем друго. Както самите те, така и ехото не могло да избегне магията на девствената красота. Някога тук са танцували самодиви, пели са омайни песни, варили са любовни билки и после са посипвали отварата върху всяка тревичка, върху всяка птичка, върху листата и корена на всяко дърво, което в онези времена все още е представлявало най-обикновено слабичко дръвче. Към самодивските хора се присъединявали и всякакви горски и земни духове: речни духове, духове на соковете на дърветата, духове, които карат цветята да цъфтят и да се наливат плодовете на дивата круша, подземни духове, които носели със себе си посланията на скрита дълбоко в земните недра река, други носели само разговорите на дъждовни червеи, заровили се близо до повърхността на земята в очакване на дъжд, слънчеви духове, лунни духове и много други. Идвали дори такива, дето само случайно минавали оттук, а после се отправяли нанякъде в изпълнение на неотложни задачи. Събирали се вълшебните същества едно по едно, а някои дори пристигали на цели весели тумби. Сядали около ритуалния огън, запален доста отрано от предвидливите самодиви, и когато настъпело пълнолуние и огромният кървавочервен кръг на луната постепенно се вдигнел нагоре, към Колата, и цветът му избледнявал до оранжевожълто, тогава всякакви разговори около огъня стихвали, и самодивите се изправяли и започвали своя танц. Пременени в своите призрачнобели одежди, те танцували в началото бавно, а след като огънят догарял и оставала да грее в нощта единствено жаравата насред поляната долу, а горе луната, те запявали своите песни и засилвали ритъма на босите си крачка. Издигали се до върховете на дърветата, после слизали върху жаравата и заигравали нестинарско хоро. Докато пристъпвали там, насред блещукащите въглени, те произнасяли тихо някакви тайнствени заклинания, после излизали от жаравата и отново влизали. И така, цяла нощ, докато луната постепенно започвала да избледнява и да отстъпва небето на слънцето. Точно преди изгрев слънце, преди да се пробудят гората и земята, от жаравата не оставало почти нищо, защото нейната сила, огъня, бил извлечен от ловките самодиви и прибавен към вълшебната отвара. После я оставяли настрани, да втаса, и приканвали духовете да потанцуват заедно с тях. И наставало едно оживление, едно лудо хоро се подемало… Танцували ли, танцували онези мити вили-самовили, онези луди бродници, виели кръшна снага с речните духове, духовете на минералите пък подскачали хванати ръка за ръка с хубави дяволици, едно малко пещерно духче подскачало край лудото хоро, до него пък се запремятали в кълбета духчетата на нощните огньове… И така до сутринта докато съвсем не станело светло. Тогава самодивите бързо грабвали менчето с магьосническата отвара и поръсвали навсякъде. Щом се покажело слънцето всички духове, дяволи, самодиви и вили изчезвали като по команда. Цялата тази самодивска магия постепенно започнала да съзрява на местата, където била посяна, да се пълни, да натежава, докато се появила наяве и скоро съвсем избуяла в чуднокрасиви, великолепни и никъде несрещани форми и образования. Нейната сила останала да действа много време след покълнването, до днес. И още продължава да действа. Не случайно е това, че който стъпи на тази земя – чужденец, птица или звяр, или остава тук завинаги, омагьосан от красотата, или скоро се връща по тези места. Сякаш божият дух извира от недрата на нашата земя и който вдъхне от него, не може повече да я забрави.

Това се случило и с ехото. Вместо да се върне в планинските пещери, където му било мястото, то след като обходило българската земя и случайно се намерило /а онези от вас, които горят, знаят, че няма случайни неща!/ по тези места, някак силно било привлечено от тайнствена сила и останало тук. Така и го намерили слънчевите лъчи – изтегнато насред паяжината, в блажена отпуснатост, то полюшвало крак връз крак и слушало отсечената песен на един чичопей. След обсадата на фанатично настроените слънчеви лъчи, ехото осъзнало без никаква трудност сложността на задачата, която му се възлагала, и поласкано, от факта, че било търсено през пет планини, та чак в Добруджа, то веднага поело от ентусиазма на своите поръчители и мигновено се отправило на път.

Първо срещнало Борей, северния вятър, който в този час на деня лениво се изтягал в една долчинка край Искъра и си почивал. Ехото го погъделичкало по огромния месест нос, подръпнало гъстите му коси, гмурнало се в развятата му брада, и го призовало да го последва - там някъде на юг ги очаквал поленът. Но Бореят, раздразнен от ненайденото посещение, което прекъснало дрямката му, ревнал в отговор с дрезгавия си вой, че не той е нужният, а Евър, източният вятър. Защото силата на Борея е ярост и нежността му смразяваща. Втурнало се ехото на изток, към Черно море. Летяло, летяло и внезапно в ноздрите го ударил мирис на солени вълни, на свободни хоризонти… Един след друг посрещали странника бризовете, тихи, нежни, страстни, любезни.

- Къде е Евър? Него търся!

- Лети нататък, още нататък, татък, татък… - отговаряли бризовете и като сенки блуждаели около ехото, което без да иска се нагълтвало с някои от тях и дори се задавяло, покашляйки.

Докато летяло стремглаво напред право към морето, изведнъж видяло онова велико нещо, чиято необятност, сила и красота само мореплавателите и хората, отраснали на брега, познават истински – м о р е т о. Но дори и те се съмняват в това, понеже всеки ден и всяка минута морето ги привлича като магнит, тегли ги към себе си, и всичко това трудно може да се опише, нито да се открие причина откъде иде тази негова властна сила, дето кара хората, откърмени от него, още повече да се влюбват в него. Тълкувания много са правени, десетки, стотици рисувачи и поети са се опитвали да го нарисуват и доверчиво са се осланяли на таланта си, но не да успявали. Не са могли, може би защото неговата красота трябва на живо да се види, истински да се опита с кожата, с порите да се усети, с душата да се обходи, с очите да се види.

Необятна синьозелена безкрайност. Сребристобели нишки, вплетени сред нея, подскачали една връз друга от далечината, където се сливали море и небе, и безгрижно подтичвали към брега, към жълтия, ситен пясък, изсипан сякаш от арабска пустиня. Синьо, примесено със зелено и украсено небрежно до сребристобяло – това може да се види само през март-април. Съвършенство. Мечта и действителност, сбъднат блян. Пълно вдишване и издишване. Затаена страст. Омраза и обич, крайна емоционалност и тъжна меланхолия. Люлка, в която се раждат съкровените идеали на човечеството, вдъхновени от свободния дух, който лети на воля тук. Божеството сякаш си било избрало място за отдих и вдъхновение. Това видяло, по-точно усетило ехото, щом пред него се разкрило в цялото си великолепие Черно море. Никой не знае как точно се е родило това море. Предполага се, че е остатък от огромен океан, който по незнайни природни закони се е отдръпнал някога и е оставил след себе си дъно, където сега лежи България, забравяйки една мъничка частица от своето тяло – морето в източната част на Европа. Защо са го нарекли “черно” , знаят само рибарите. И от техните легенди разбираме, че морето обладава дива, разрушителна сила, която се проявява през дълги периоди от време. Някога тази сила погубила много рибарски семейства с цялото им домочадие и с всичката им покъщнина, която представлявала не повече от бедни къщици, мрежи и лодки. Често то тъгувало за изгубените си брегове и се връщало, пълно с очакване, към тях. Ала за бедните рибари, построили къщите си не брега тази надежда не означавала нищо друго, освен затаена ярост и непредсказуемост. Те не знаели кога точно ще ги връхлети и какво ще стори. Така, казват рибарите, морето получило името си. Каквото и да разправят легендите едно е сигурно: Черно море е издънка на Посейдоновия род. И то от онова негово разклонение, чиито прадеди са циклопът Полифем, кръвожадният цар на Египет Бел, разбойникът Керкион. С по-твърда убеденост можем да смятаме, че е изгубена рожба на някоя от дъщерите на змиекосата горгона Медуза, която родила някога от Посейдон великана Хризаор и крилатия кон Пегас. Бихме могли да приемем с известно въздържание дори предположението на опонентите ни, касаещо легендата за съпругата на критския цар Минос, която ражда от Посейдон чудовище с тяло на Херкулес, глава на бик, сила за стотина, и сърце на герой. Според тази хипотеза Черно море е позабравена издънка на споменатото родословие, чийто родоначалник е не друг, а самият Минотавър. Каквато и да е истината около раждането на нашето море, едно е ясно – божествени сили тук са намесени, но не от онзи вид, от който покълнват сантиментални плодове, а от противоположния, на бурите, стихиите, разрушението и стаената страст.

И тъй. Щом ехото, но както вече разбрахме не онова ехо, дето се блъска ту в едното рамо на планината, ту в другото и не може да се ориентира за своето местоположение, а за Ехото, родено от напластяването на Мелодията, достъпна само за слуха на посветените, се изправило лице в лице със затаената Стихия, то мигом забравило за себе си и увиснало във въздуха. Не усетило даже как го поели нечии внимателни, силни и невидими ръце, а един нежен глас погалил ухото му:

- Мен ли търсиш?

Това бил Евър, източният вятър, влажен, облачен и ненаситен. Като изслушал внимателно задъханите обяснения на ехото, той отвърнал:

- Не е трябвало да ходиш при Борей, той не е способен да ти помогне. Върви при Зефир. Търси него. Той е най-лекият от братята ми, плодоносен е и лети от западния край на небето. Когато Феб залязва, туй е неговото време.

- А защо не дойдеш ти? – ехото си било такова, прямо като дете.

Евър загадъчно се усмихнал:

- Моята природа е различна, затова и ролята ми е друга. Западният вятър е грижлив и води пролетта със себе си. А аз целият съм страст.

- Но как да го позная? – попитало смутено ехото. 

- По приятния полъх. А сега тръгвай, защото наближава вечерта, а времето е безценно. За да стигнеш по-бързо ще ти дам начален тласък.

И Евър надул бузи, после духнал. Ехото се понесло с бясна скорост, не усетило как изминало цяла България от изток на запад и едва не се ударило в един зъбер на планината Витоша. Отдолу, в подножието й се разстилал, подобно на огромно гробище с множество белопанелни гробове, големият град. Това била София – “мъдрата” столица на България. Някога осеяна с малки китни къщици, сега тя се била превърнала в хищно асфалтово чудовище, което започвало от равното Софийско поле, заизкачвало се по Витоша, заплашвайки да задуши и нея, разпростирало се в четирите посоки, заляло дори Искърската равнина и заплашвало да тръгне дори на север, към Стара планина. С всяка изминала година градът растял и броят на човеците в него се увеличавал. Понякога дори не можело да се диша в този голям душен град, и то не само през лятото. Не можело да се диша от сластта и порока, които подмолно го били завладели.

- Как се осмеляваш да ме будиш!

Разбира се, това бил Зефир, който дремел зад зъбера. Ехото останало прехласнато от онова, което видяло и по-точно, вдишало. Плавно и грациозно западният вятър се надигнал иззад скалата, и въпреки смръщените вежди и леко раздразнения вид, той никак не изглеждал страшен. Напротив, излъчвал мекота и благост, а цветните аромати, полъхващи от него, буквално опиянили ехото. Миришело на сладък жасмин, на пресни борови иглички, на розови пъпки, на пролет…

- Кой си ти и какво правиш тук? – посмекчил тон Зефирът като видял това мъничко и крехко ехо, и скръстил аристократично ръце.

- Теб търся. Поленът те чака. Закъсняваш! – решително отвърнало ехото.

- О, минало е пладне, свечерява се! Успал съм се… - засуетил се Зефир. – Толкова работа ме чака! Хайде, хвани се за косите ми и да тръгваме.

Ехото не чакало втора покана. Метнало се на гърба му и двамата литнали към Родопа планина.

Като пристигнали открили, че поленът на боровете, мурите и цветята така се бил натрупал, сгъстил и омесил, че освен полянката, от където тръгнали по-рано слънчевите лъчи, бил залял и цялата гора. Приготвен, насъбран, само вятъра чакал. И като запретнал ръкави онзи Зефир, втурнал се на работа и не се спрял и на другия ден. Подхванал прашеца, повидгнал го нависоко, пренесъл една част към Западни и Източни Родопи, Пирина, Рила, Осоговската планина, Странджа-Сакар, Средна гора, Балкана и го пуснал, грижливо го разпределил над всяка горичка, над всяко открито място. После се върнал, поел още полен и го посял в низините и долините. Това Горнотракийска низина, това Дунавска равнина, долините на всички български реки – не пропуснал нито една долчинка, нито едно плодородно място. Стигнал чак Лудогорието, навсякъде разнесъл вълшебния прашец. Минала тихо нощта, съмнало, а Зефирът духал, че духал, летял, че летял из всички кътчета на тази прекрасна страна. Обиколил непристъпните, сурови върхове – Мусала, Голям Перелик, Голям Персенк, Васил Коларов, Голяма Сюткя, Вихрен, Мальовица, Черни връх, Руен, Руй, върнал се към двата върха на Огражден, продължил към Мургаш, Вежен, спрял се на Ботев да си поеме дъх, посетил Шипка. Като прелетял над още няколко планински горди върха, капнал от умора, той леко се понесъл към незнайна пещера, която била негов дом. Благодарение на този труд, скоро някъде из изгубените, непристъпни висини, където витаели облаците и царствали орлите, в скрити от планинари и алпинисти кътчета, щели да поникнат няколко млади еделвайса.

Носел се цветният прашец из въздуха, полепвал по крачката на пеперудите, и лекичко падал върху жадните за любов треви, цветя, храсти и дървета. Сипел се, сипел, а с него разцъфвала и музиката от допира му с някое закопняло растение, смесвала се с нежния припев на ехото, със приветствените, звучни песни на ранобудни птици, с гальовния шепот на слънчевата светлина, с щастливите сълзи на утринната роса, в чиито бисерни зеници се оглеждало небето.

Точно тогава Гълъбицата пресече южната граница някъде над Неделино и се стрелна над полегатите склонове.

Из "СТРАСТ", роман, Александра Дарийска

©Александра Дарийска, автор. All Rights Reserve