МАРИЯ МАГДАЛЕНА И АНГЕЛЪТ

МАРИЯ МАГДАЛЕНА И АНГЕЛЪТ

от АЛЕКСАНДРА ДАРИЙСКА

РОМАН

2005 г.

ВАРНА

Придобий покаяние, и всички блажени небожители ще станат твои братя и приятели. Светите ангели невидимо ще слязат при теб, ще ти принесат свети помисли и усещания; светите хора, предстоящи пред Божието лице в обителите на рая, ще влязат в беседа с теб чрез оставените от тях на земята свещенолепни писания. Сърцето ти ще се утеши, ще се умиротвори, ще се услади, ще се изцели с благодатна беседа. За теб ще се снеме непроницаемото покривало от тези писания, което е скривало техния свят смисъл, тяхната свята красота от умовете, заслепени от плътски, греховен живот. Покривалото се снема чрез покаяние; снема се чрез смирение, раждащо се от покаянието; снема се от духовния разум, започнал да разбира значението, дадено от Бога на свръхестествените християнски добродетели: покаянието и смирението.

Светител Игнатий Брянчанинов

„Творения“, том 4, „Принос към съвременното монашество“

КНИГА ПЪРВА:

НАЧАЛОТО

Четиринадесети декември 2005 г.

Реших да започна тази книга именно сега - декември 2005 година - защото през последните месеци ми се случват изключително интересни и вълнуващи преживявания.

С риск някои интелектуални среди, сред които властва прагматичният подход към живота и реалността, без капка въображение, /а това си е другото наименование на невежеството/, да ме възприемат за луда, или да бъда обсипана по-късно с високомерно снизхождение от страна на здравия разум у мнозина, ще споделя с теб, любезни мой читателю, една стотна от живота си в последно време. Ако тази една стотна от моите преживелици не изглежда на някои нищо особено, какво остава за реалните случки и събития, наблюдавани с око, засенчено от слепотата и нежеланието да се прогледне!

Сега с мен се случват странни и незабравими неща. Благодарение на съзнанието, с което разполагам мога да ги възприема. Виж, ако се бяха случили малко по-рано, сигурно и аз щях да си помисля, че полудявам. Но нека ви разкажа за това.

Години наред изучавах различните клонове на езотеричната наука. От малко дете чувствах, че не съм родена за рутинна, скучна работа в някоя канцелария или фабрика. Знаех, че ще вървя през живота си вследствие на самостоятелните си решения и ще правя изборите си в едно независимо състояние на съзнанието. Сигурно съм правила много глупости и лудории, както хората наричат търсенията на творческия дух… или емоционалните обременености и крушения. Естествено за онзи, който непрекъснато търси себе си в нови и нови предизвикателства, не става дума за глупости или грешки, а за търсене и намиране на отговори. Той търси себе си в приключенията, за да се опознае и обикне.

Във външния свят бях, а и все още съм – никой. Нито богата търговка, нито лекарка, учителка или балерина. Човек без професия. Човек без цел. Нехранимайка.

Така смятат почти всички, които ме заобикалят. Захващам се ту с едно, ту с друго, за да мога да си осигуря свободна среда и, необезпокоявана, да работя върху себеусъвършенстването си.

Поезията е моят рай, там летя, ако поискам. А щом се уморя - кацам насред дъхави полянки, край ромолещи изворчета, за да си почина.

Презират ме, не могат да ме разберат и най-близките ми същества, но… какво да се прави! Всеки следва порива на своя собствен Господ, на душата си.

Стига с тези мелодраматични пейзажи! Нека да се върнем към същността на живота!

Преди около десетина години започнах да чета Библията. Псалм след псалм от Новия Завет, пред мен се разкриваха като прекрасен непознат и познат, но тъй близък свят, истините за живота и смъртта, за душата, за любовта, за Земята и другите планети, за космоса и вселената. Те извираха от недрата на бездънното знание, натрупвано от милиарди години в паметта на всичко съществуващо, в паметта на Бог.

Много от вас вече знаят какво е Акаша. Не е тук мястото да обяснявам вече всеизвестни неща, споделяни и разбирани от все повече хора по света. Моята задача е да споделя новите стари истини чрез собствените си душевни изживявания.

Четях словото на Исус Христос и разбирах всичко, което Учителят, това светло Същество, ни е донесъл като завет. Разбрах, че Той не само е дошъл на Земята, за да лекува хората от разни болести или да ги възкресява, а е вложил целия си земен живот в дар за тях, извършвайки еволюция в човешкото съзнание.

Огънят на истината и любовта изгаря всичко назадничаво, всичко, което като хомот се впива около шията на човека - страсти, похот, пороци, сласт и грехове, наследени от предците или извършени в този живот. Този огън е реално явление.

Огън или светлина, той издига човешкото съзнание на непознато за тогавашната епоха равнище. Много хора по едно и също време, проглеждат и разбират откъде идват всичките им болести, нещастия и страдания. Идват от тях самите, от собствения им избор да направят или не нещо, заради което биха пострадали други край тях. От думите им, добри или злостни. Но най-вече от мислите им.

Непрестанното, всекидневно натрупване на унищожителни, ревниви мисли, мисли на омраза и отрицание, погубват човешките души. Замърсяват ги, а с това замърсяват и Духа на Земята. Духът на Земята не е нищо повече от всички души на всички хора, събрани заедно. Има един закон - колкото си по-голям и по-силен, толкова повече зависиш от по-малките, макар и да изглежда точно обратното.

Съвременното човечество няма нужда от философски теоретизирания и празни говорилни. То е достатъчно интелигентно и напреднало в разбирането на истините. През последните няколко десетилетия менталното им възприемане се развива невероятно бързо, подобно на изригването на вулкан. Не е нужно да се поднасят на хората умопомрачителни фрази или изрази, валидни за средновековието и периода на възраждането на човешката мисъл, за да се спечели вниманието им.

Съвременното човечество в по-голямата си част поема истината веднага, интуитивно и телепатично, и не се нуждае от скучни и напрегнати доизяснявания на собствената му вяра, нито от мъртви интелектуализирани дискусии. То пие от извора на живота. Изобличава несправедливостта и лицемерието, без страх от каквато и да било цензура.

Дошло е време на истина и разграничаване от чуждата истина. Не лъжи и не празни приказки, нито заблуди защитава съвременното човечество. То се нуждае от страдание - от дълбоко, непознато му досега страдание, най-голямото страдание. Такова страдание пречиства. Убива и възкресява.

За какво страдание става дума. За раздяла с най-обичните ти същества. За прекъсването на привързаността на човека към тях, която привързаност е тирания и нищо повече.

47. А оня слуга, който е знаял волята на господаря си, и не е бил готов, и не е постъпвал по волята му, ще бъде бит много;

48. който пък не е знаял и е направил нещо достойно за наказание, ще бъде бит малко. И от всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква.

49. Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал!

50. С кръщение трябва да се кръстя; и колко Ми е мъка, докато се свърши това!

51. Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казвам ви, а - раздяла;

52. защото отсега петима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима;

53. баща ще бъде против син, и син против баща; майка против дъшеря, и дъщеря против майка; свекърва против снаха си, и снаха против свекърва си.

Христос е донесъл знанието за мисълта и знанието за сърцето и любовта. В зависимост от нивото на духовно и интелектуално развитие всеки един човек е в състояние да поеме от Неговото слово и да разбере за себе си нужното. Иисус е говорел и продължава да говори чрез Книгата, Учителите и чрез нас, хората - неговите последователи и ученици - на един единствен език.

Този език е символичен. Това е езикът на Космоса и Вселената, световният език. Всеки един може да го чете и разбира според нивото, на което се намира в настоящата духовна еволюция. В никакъв случай последното изречение не бива да изглежда като студенокръвно изказване на високомерен ученик, интелектуалец или просто човек, който си мисли, че е нещо повече от другите!… Иначе истината ще бъде изгубена и ще трябва да я преоткриваме отново в страдание. Всеки един може да чете на този единствен език и то, до онази степен на разбиране, до която би могъл да достигне сам.

Ето защо Христос или Любовта говори на различни езици, подходящи за всеки един от нас, според собствената ни способност за възприемане на словото.

„Ха-ха“, изсмиват ни се другите знаещи!

В основата си любовта е една и съща. Тя е животворящ, творчески и всеопрощаващ огън. Когато обичаме, ние можем лесно да простим прегреш енията на любимите ни същества, колкото и непростими да са. Когато сме превъзмогнали до известна степен егото си, пред нас се ширва необятната бяла светлина на Любовта и ние поглеждаме на събитията и хората в живота ни с различно око. Ние ги разбираме, прощаваме им и продължаваме да ги обичаме, защото виждаме, че те всъщност не са ни врагове, нито са ни длъжни с нещо, а са малки, отделни и самостоятелни слънца, ядра на живот, души. Могат да бъдат използвани най-различни сравнения и всеки е свободен да избере онова от тях, което би му помогнало да разбере и усети на по-дълбоко, духовно равнище света на душите, въплътени във видими човешки, животински, растителни или минерални тела. Би могъл по-добре да разбере себе си.

Нашите души живеят своя собствен духовен живот и обитават света, който всяка една гради за себе си със своите представи, предчувствия и мисли.

Душите не живеят отделени една от друга. Не. Всеки живот, като се започне от минералите и се стигне до човека, до живите и умрелите, живее във взаимодействие с останалите.

На материално равнище, за което е характерно физическото зрение, ние обитаваме видими тела, отделни от вътрешното ни възприятие. Но в духовния свят, света на вътрешното общуване между душите, там където се срещаме пряко очи в очи едни с други, ние сме свързани с пъпна връв помежду си. Там даряваме или отнемаме от другите онова, което те носят под маската на мисли, положителни или отрицателни, емоции, дори болести и карма.

На духовно, безсъзнателно при повечето същества ниво, ние общуваме не само с другите хора, но и с животните, растенията, минералите, водата, ветровете, с огъня, със земята, с въздуха. Това взаимодействие е непрекъснато и безкрайно, защото ние сме клетките, които изграждат съвместно с другите клетки /каквито са растенията, животните, минералите и обитателите на останалите видими и невидими светове/, организма на нашата майка, планетата Земя.

А тя от своя страна, заедно с другите планети и обитаващите ги светове, изгражда организма на нашата Слънчева система, чието сърце, централна част, е Слънцето. То пък, съвместно с другите планетни системи, с които е във взаимодействие, изгражда родната ни галактика Млечния път и т. н.

Всички галактики, които взаимодействат помежду си, спазвайки строго определени закони, в същото време съблюдават баланса във Вселената и я изграждат. Ако например на нашата Земя се водят унищожителни войни, мисли се негативно и се говори злобно, знайте, че мощта и силата на тези мисли и действия е умножена стократно, хиляди пъти и в невидимия свят, който дава живот на видимия и е негово естествено продължение. Болката и страданието на всички заедно са огромни, а от това страда първо Земята, защото чрез унищожителните си мисли ние се превръщаме в ракови клетки и завладяваме нейния организъм. Унищожаваме я, ръфаме я и я убиваме бавно, но сигурно.

Понятието "време" не съществува във Вселената, а само в нашето ограничено съзнание. Ако за нас, хората, земното време изглежда продължително и ни се струва, че днес живеем дългия си земен живот, а утре след нас да става каквото ще, трябва по-скоро да се опомним и да променим начина си на мислене. А ако това е възможно в настоящите условия – нека сторим това веднага. Времето е ограничено, събитията вече се случват светкавично.

Добре е да се разбере и запомни, че в безкрайността на Вселената - там, където няма време, а процесите се случват във вечно и непрекъсващо взаимодействие, една болна ракова клетка, каквато е Земята, би могла да нанесе голямо поражение. Но балансът, който е основното условие за битието на всичко, и единственият начин да съществува правилно нещо, от най-микроскопичното до най-огромното, трябва да бъде възстановен, ако има реална опасност той да бъде нарушен. Неумолимите закони винаги ще направят така, че да излекуват раковите си клетки. Ако положението е критично обаче, те ще ги претопят, ще ги отстранят и ще ги превърнат в нещо друго.

И така, всяка мисъл, която ни дойде наум, колкото и нищожна и глупава да изглежда, вече носи в себе си определена сила и енергия. Ако мисълта е лоша, зла и носи ревност, завист към ваш близък, към друг човек, към растение, животно или каквото и да е съзнание, към хората или обществото като цяло - тя ще се присъедини моментално, буквално преди още да сме я формулирали в ума си, към отрицателните и злобни мисли на други хора, независимо дали те живеят в България, в Индонезия, Англия, Америка или на Северния полюс.

Това е така, понеже мисълта е енергия. Калта от негативните ни мисли и агресивните емоции нараства мигновено и все повече се разпростира около Земята, нашата майка и дом. Задушава я, поглъща жизнеността й и я изтощава.

Представяте ли си колко много добри мисли и молитви ще са необходими, за да неутрализират вече създадените отрицателни мисли в духовното пространство около Земята! Двойно, тройно, стократно повече усилия ще трябва да приложим, за да изчистим пространството от черните, лепкави, остри, жилещи и бодящи като нажежени шишове мисли.

Ще ни е много по-трудно да излекуваме планетата.

А колко по-лесно и правилно би било, щом усетим, че започваме да създаваме лоши мисли и да се поддаваме на агресивни емоции, да се опитаме да спрем веднага.

Опитването и разбирането означават, че вече се борим да променим себе си, да развием своето съзнание и да спасим Земята от зловонните, черни и кални образувания.

Дон Мигел Руис от рода на Рицаря на орлите посвещава живота си на това да сподели познанията си по ученията на древните толтеки. Това е един изключително лъчезарен, топъл човек, когото нямам щастието да познавам лично.

"Онова, което другите казват и правят, е проекцията на тяхната собствена реалност, на тяхната лична мечта. Когато си имунизиран срещу мненията и действията на другите, ти няма да станеш жертва на ненужно страдание. Освободи се от самооценката. Не е задължително дори мненията, които имаш за себе си, да са верни; затова, не е нужно да приемаш лично нищо от онова, което чуваш в собствения си ум. Имунизирай се срещу отровата. Целият свят може да клюкарства за теб, но ако не го приемаш навътре, ти си имунизиран.

Да си имунизиран към отровата насред ада е подаръкът на второто споразумение: "Не приемай нищо лично."

Прегърни свободата си. Ти печелиш страшно много свобода, когато не приемаш нищо лично. И никакво заклинание не може да те засегне, независимо колко силно е. Ако живееш без страх и ако обичаш, ще бъдеш удовлетворен от живота си. Престани да допускаш. Във всяка връзка допускаме, че другите знаят какво мислим и затова не е нужно да казваме какво искаме. Често предполагаме, че те щe направят онова, което искаме, защото ни познават добре. И ако не направят онова, което искаме, чувстваме се наранени и се питаме: "Как можа да го направиш? Трябваше да знаеш." Научи се да не приемаш нищо лично, бъди безгрешен в словото си, не прави предположения и винаги давай най-доброто от себе си."

Съветите и мъдростите, дадени ни от Дон Мигел, неусетно и до голяма степен са в състояние да ни помогнат да овладеем ума си и да контролираме мислите си, които той непрекъснато ражда. И още в самото им зараждане, да неутрализираме агресивните и отрицателни мисли с положителни.

През 1998 г. имах един много ярък и запомнящ се сън. Събудих се с твърдата увереност, че един ден онова, което съм видяла, ще ми се случи. По същото време, както вече споменах, жадно четях Библията и между псалмите намирах отговорите на въпросите, които непрекъснато ме измъчваха: коя съм аз, какво да правя с живота си, кой е моят път, накъде да вървя… Четях голямата Книга и сякаш някакъв ангел или незнайна сила ми нашепваха точно на кои изречения да обръщам по-специално внимание.

Сънят бе следният: телевизор, в чийто екран видях собствения си образ. Събуждайки се, осъзнах, че наистина искам да работя в телевизията и да правя предаване. Непрекъснато в съня ми се носеше като ехо едно име - София. Разбрах, че трябва да напусна града, в който живея, и семейството си, че трябва да отида да живея и работя там. Чувствах се така окрилена и смела от това си решение, че никой не се осмели да ме спре. Обстоятелствата около заминаването ми бяха такива, че сами осигуряваха безпрепятственото ми отпътуване.

В София се запознах с хора, по-различни от всичките ми познати и приятели. Наблюдавах начина им на живот, техните търсения и работа в областта на парапсихологията. Следвайки посоката, дадена ми от съня, едновременно живеех в реалността и в света на идеите, докато осъществих мечтата си да снимам и участвам в телевизионно предаване. Подтикната от амбицията, от жаждата за слава и признание, следвах пътя си като в точния момент, на точното място срещах точните хора. 

Съдбата ми обаче не била да остана в София, а само да се срещна и запозная с тях, което по-късно се оказа, че никак не било случайно. Обединени от еднаква творческа идея, коренно различни по произход, социален статус и възраст хора, намиращи се на почти едно и също стъпало в духовната еволюция, неусетно как се сближават, за да си взаимодействат и помагат в пътя към самоусъвършенстването и просветлението. Предчувствия, силно желание за по-висш тип общуване, една и съща мисия ги води един към друг.

Завърнах се в родната Варна, но нито за миг не предполагах, че ми предстои да преживея един от най-тежките периоди в живота си. Този период очертаваше рамките на болезнено психологическо преживяване и трансформация, което винаги е свързано с голямо страдание. Това бе вид посвещение. Имах усещането, че вече нищо не виждам и не откривам. Намирах се в дълбок, мрачен и студен кладенец. В представите си крачех между влажните стени и мухлясалия каменен под на безкраен затвор, подобен на лабиринт, откъдето измъкване нямаше. Навсякъде щъкаха черни паяци, от таваните се спускаха отвратителни паяжини… С цялата си останала воля опитвах да се измъкна от това зловещо място, ала не успявах.

Спасението дойде тихо и неочаквано, почти неусетно. Езотериката нарича това състояние черната нощ на душата. По-късно разбрах, че съм била в ада. Това бе първото ми пребиваване там. Второто се случи няколко години по-късно и бе още по-ужасяващо.

Безумно тихо е в сърцето,

щом чернилката залепне

подобно престояла дъвка;

когато нямаш вече какво

да търсиш и откриваш,

а тялото тежи

и дърпа те надолу -

припомня упорито,

че си още жив,

далеч от всякакви тревоги,

далеч от всяка суета,

забравил радостта човешка,

потънал в блатото на самотата.

Един единствен отговор убягва

на един въпрос последен:

защо съм още жив,

се питаш попревит

от болката на празнотата,

която те залива с отровна слуз

и те запраща там,

където вече няма

живост, няма прошка,

и няма съжаление,

копнежи няма и мечти,

а само спомени се блъскат

в носталгия - побягваш

презглава от тях -

защото макар

и в центъра на самотата

не ще признае гордостта,

че туй е краят.

Книгите на Алис А. Бейли "В служба на човечеството", част първа и "Езотерично лечение", написани под ръководството на тибетския Учител Джуал Кхул, широко разтвориха пред мен вратите към едно по-дълбоко разбиране за човека и законите, които действат в нашия свят.

Опитах да издиря всичко от Алис Бейли, издавано в България. За съжаление, успях да открия само посочените две книги. Те обаче ми дадоха нов поглед към нещата, които винаги са ме вълнували. Бавно вървях и напредвах, като всеки път се натъквах на подходящата книга, която отваряше пред мен подходяща врата към дълбоките знания. Протягах ръка към дръжката и вратата сама се открехваше, разкривайки нов, по-различен коридор, по-цветен и по-разнообразен от предишните, по които бях вървяла, но все така - част от общия път.

Дълбоката жажда за знания ме амбицира да се обърна към издателите на Алис Бейли в Лондон. Писах до "Аркейн Скул" и скоро получих отговор. Тогава наивно смятах, че става дума за някакво мистично училище, в което мога да постъпя на обучение. Всъщност получих дълъг списък от книги, които можех да поръчам и изуча. Издателят тактично ми обясни, че не става дума за обучение в школа, а за самостоятелен прочит на предпочитани заглавия. По същото време, когато получих писмото, изпитах нещо, което никога няма за забравя.

Логиката и интуицията ми се изостриха неимоверно. Сякаш бях облъчена от благотворна, положителна енергия, която завишаваше умствените ми способности, и ги доразвиваше. Знаех, че става дума за пробуждане на енергийните центрове, чакрите, макар и временно.

Един ден, скоро след като се свързах с "Аркейн Скул", моят съпруг дойде при мен и ми зададе твърде сложна логическа гатанка. След кратко концентриране, визуализирах задачата и възможните варианти за отговор. Спрях се на един от тях.

Когато дадох му поднесох вербално решението след по-малко от няколко секунди, той изпадна в голяма почуда, а след това във възторг. За толкова кратко време, буквално за мигове, бях успяла да дам верния отговор. Той смяташе, че задачата е с повишена трудност, много заплетена и объркваща.

Няколко пъти ме попита как съм я решила.

Когато му обясних подробно, че съм визуализирала пред себе си възможните варианти за решение и с вътрешното си зрение съм видяла как буквално задачата сама се решава пред очите ми, той не каза нищо.

И двамата бяхме силно впечатлени от случилото се. Способността да виждаш с вътрешното си зрение, развита най-добре при обикновените ясновидци и при махатмите¹, напредналите същества, се намира в латентно състояние у всеки един от нас.

В моя случай тя се прояви, понеже някой се бе съсредоточил върху мен от разстояние и бе балансирал с поток от енергия моите чакри. Бе ги "отворил". Макар и временно.

Така аз придобих възможността да използвам скритите си възможности и трябва да споделя най-искрено с вас, че усещането е невероятно! Умът ми бе избистрен, съзнанието чисто, никакви излишни умозрителности и емоционални задръствания не ме разсейваха. Все едно някой бе отпушил тапа в мозъка ми, откъдето се вливаше и циркулираше чиста, добра енергия и мисъл.

За съжаление, това състояние продължи само няколко дни, през които се радвах на силата, извираща от мен и едновременно вливаща се отвън в цялото ми същество. Продължих да се забавлявам с решаването на сложни аритметични и логически задачи, да чета мисли и да предвиждам дребни събития от бъдещето.

Човек трябва самостоятелно да се стреми към усъвършенстване на душата си, без да чака някой да се появи и да му влее сили и мъдрост. Стъпка по стъпка, във всекидневен труд ние напредваме и разкриваме нови възможности в себе си, развиваме ги и така, неотклонно вървим напред, учейки се непрекъснато.

Докато в един прекрасен, тържествен момент знанието, познанието, мъдростта и чудото сами идват при нас. Почти винаги неусетно.

Знанието ни е наблюдавало отдавна, с любов и трепет е гледало нашите първи стъпки, стремежите ни, опитите, работата ни, нашата радост и тъга. Докато един ден ни се разкрива в пълната си красота и съвършенство, след като дълго сме вървели опипом по пътя към него и сме се научили на търпение, смирение, постоянство и любов.

Чудесата в моя живот не свършваха дотук. Колкото повече се опознавах и вървях като пътник през живота, толкова повече зачестяваха.

Първо, чудесата ми се явяваха под формата на сънища, на книги. После започнаха да се материализират като хора.

Мечтаех ли искрено и силно за нещо, то неминуемо се случваше рано или късно. Мечтата се превръщаше в битие.

Затова казвам на дъщеря си и на приятелите си, както и на всички, които искат да чуят - мечтите винаги се сбъдват. Сбъдват се не само прекрасните видения и копнежи, каквито са човешките идеали, но и страшните кошмари и мисли, ако са достатъчно добре подхранвани с постоянна, целенасочена воля. Колкото по-силно вярваш в нещо, толкова по-голяма е вероятността то да се случи. Още повече ако е предопределено да се появи в реалността, тоест, ако според вселенските, космични закони е дошло времето му.

Понякога едно единствено силно желание може да не остане удовлетворено, ако е просто илюзия, която човек е нужно да изстрада, за да преодолее своя слабост или да плати грях.

Мечтите ни се сбъдват и ни извеждат към най-дълбоката ни мечта, към нашия бащин дом, към сърцето на собствената ни душа и Аз. Помагат ни, водейки ни приятелски за ръка, докато не открием себе си и не победим страха, който замразява свободната ни воля. Докато не преодолеем недоверието, предразсъдъците и всички онези бариери, които ни пречат да бъдем свободни личности. Някои се учат по-бързо и по-бързо достигат до познанието за собствената си същност. Други го постигат по-бавно. Но в крайна сметка всички сме тръгнали натам.

Добре е да се осъзнае най-сетне, че мечтата е вид насочена мисъл, а мисълта е енергия. Вече говорихме най-общо за мисълта и разяснихме, че освен енергия, мисълта е и с л о в о. Тя е онази енергия, която извира от дълбочината на душата. Когато мисълта не идва право оттам, тоест не извира от сърцето, наричано от древните мъдреци о б и т е л н а д у ш а т а, тя се поражда от други сили, непрестанно кръжащи около съществото на човека. Тези сили влизат и излизат в човека, обитават го през целия му живот. Тук имаме предвид, разбира се, отрицателните емоции като ревност, алчност, чревоугодничество и т. н. На по-фино и съответно, по-трудно за овладяване ниво, такива сили са гордостта, самомнението, чувството за собствената ни голяма значимост, или с други думи, закоравялото его.

Могат да се посочат и други извори на мисли, обиталища на лутащия се нефокусиран ум - вкопчването на човека в неща, които принизяват духовния стремеж към усъвършенстване и блокират полета на духа нагоре, понеже се намират близо до материята, превръщайки именно материята в самоцел и фетиш. Такива мисли са силната привързаност към любим човек, към семейството, към родината, към определена идея.

Вниквайки в горния пример, ние виждаме как една идея, превърната във фетиш, идол, кумир всъщност развращава съзнанието, отнема свободата на човека и го превръща във фанатик. Ето защо е добре да се учим на безпристрастност и непривързаност. В никакъв случай това не означава, че не трябва да обичаме близките си, семейството си или държавата, в която сме се родили и израстнали.

Не бива да се бърка безстрастността с безпристрастността. Липсата на обич, безразличието - с непривързаността. Да се учим да обичаме, означава да се учим да възпитаваме в себе си непривързаност, безпристрастност, както и да се отучим от вредния навик да критикуваме другите.

Правете разлика между критикуването и критичния дух. Първото е чиста форма на клюкарстване, неуважение другите, негативно отношение и агресия, породени от нашето его, от чувството ни за собствена значимост, от завистта, ревността към другите, от страха, че ще останем незабелязани, или че някой друг ще ни отнеме заслугите.

Безпристрастността е висше умение, което човек постига след дълги и жестоки борби с демоните в себе си, след продължително страдание. И пак не всички успяват в тази борба. Някои я отлагат за следващ живот. Малко са истински издръжливите.

Хубаво е всеки да възпитава безпристрастност у себе си. Да не приемаш нищо лично, идващо към теб от света на хората и от твоя собствен ум. Да се научиш да виждаш истината такава, каквато е, като успееш да се погледнеш първо отстрани и да съзреш слабостите си. Човек разбира в такъв момент на просветление колко много има да работи още върху себе си. Да се спреш овреме от неистовото желание да обсъждаш и клюкарстваш за другите под благовидната маска на критикуването. Критикуването не е нищо друго, освен престъпление към другите хора и тяхната личност, защото като критикуваш другите, им вливаш отрова, извираща от собствената ти агресия към самия теб и към света, от ревността и т. н. По този начин навреждаш на другите и ги нараняваш.

Защо е тази непрекъсната война, която водиш с тях? Научи се да обичаш, не да критикуваш и нараняваш. Разберете, че другите хора не са там някакви ваши мними врагове или чудовища, или пък дразнители, а имат право на съществуване точно толкова, колкото и вие. Те са души, каквито сте и вие. Зрънца, обитаващи безпределния Океан на Великия Живот. Повярвайте, че враждите между народите могат да бъдат пресечени от корен, а войните по света да спрат само за една микроскопична част от секундата, ако в един миг всички хора разберат и прогледнат за истината: че именно тяхната ревност, самомнението им, страхът им, силното им его, алчността им са причина за всичките им страдания, за неудачите и неуспехите им. За това са виновни само те и никой друг. Те или предшествениците от рода, които в повечето случаи се прераждат отново като потомци на същия род, за да изстрадат греха си.

Ако някой ни наранява не бива да бързаме да му се сърдим и обиждаме, а да се запитаме защо го прави, къде е скритата причина от този урок, който животът ни дава чрез другия човек. Осъзнае ли се причината за собствените ни страдания, ще разберем и причината за войните, глада, мизерията и несправедливостта по света. И няма да задаваме излишни въпроси от типа "защо има войни по света", "защо избиват невинни хора", "възможно ли е да съществува подобна жестокост и то, причинена от човеци"… Ще знаем отговора.

Ако ние, добрите хора, за каквито се смятаме, не осъзнаваме колко сме горди, какви егоисти сме, колко силна е ревността и яростта в гърдите ни - какво остава за онези, които предизвикват раздорите, убийствата и се занимават с тероризъм?! Всяка наша отрицателна мисъл е като храна за полето от по-силни и по-мощни отрицателни мисли, родени от умовете на цялото човечество, влива се в тяхната кал и заедно укрепват блатото от унищожителни енергии.

Още повече, вливат му пресни сили. Затова първо е нужно да осъзнаем каква огромна вреда нанасяме със силата на негативните си мисли върху най-близките, върху другите хора, върху всяко нещо, към което са насочени, оттам да проследим мислено пътя им и ще видим как нашите собствени мисли, претопени с тези на други хора, умножени по милиарди и милиарди други мисли, се връщат обратно към Земята и я разяждат отвътре. После трябва да разберем откъде извират - дали от чувството ни за собственост, от ревността или от прекомерно завишеното самомнение. И ако можем, нека спрем веднага и навреме отрицателната мисъл, преди тя да е отлетяла в пространството.

През 2002 г. имах друго видение. Бе реално изживяване, посвещение по време на сън.

Видях се по средата на сумрачна стая. За ръцете ме дърпаха насила жени, целите облечени в черно и с черни забрадки на главите. Крещях "Не, оставете ме!" и с всички сили се опитвах да се отскубна от тях. Борех се до изнемога, но те бяха много по-силни и продължиха да ме дърпат.

Една от тях сложи невидим печат върху лявата ми ръка, някъде между китката и сгъвката на лакътя. Усетих как през това място, където жената ме докосна, се влива сила. След миг се успокоих и успях да разгледам сумрачната стая.

Намирах се в средата й. Жените в черно насядаха на обикновени столове в полукръг около мен. Успях да ги разгледам по-добре. Всички до една бяха облечени в черни дълги роби, а черните забрадки около главите им напомняха нашите баби по време на траур. Седяха и чакаха търпеливо нещо. Изглеждаха уморени, като хора, които много знаят и много са преживели.

Пред мен се появи правоъгълна масичка. Върху нея се мъдреше красиво дървено ковчеже.

В този момент прекрасен, мелодичен женски глас, който идеше някак отгоре, от небето, ми каза:

- Не се дърпай, не се страхувай! В това ковчеже пред теб са всички знания. Ти трябва да ги овладееш!

Наблюдавах с недоверие дървения предмет и мислено разговарях с жената, чието лице не виждах и не знаех коя е. Нежният й глас ме успокояваше.

"Но аз не искам да го правя!"

Жената отговори спокойно:

"Ти си избрана и трябва да овладееш тези знания!"

Гласът й звучеше непоколебимо:

"Голям инат си, но за това пък ще станеш най-добрата."

Вече успокоена, се вгледах в старинното ковчеже. Пожелах да узная какво е съдържанието му. Гласът ми бе разкрил, че в него има древни знания и лечебни средства, чрез които ще помагам на хората и ще ги лекувам.

Щом се събудих имах усещането, че съм срещнала необикновени същества. Бях чувала или чела някъде за девите, но ми бяха слабо познати. Разрових се във всички мои книги и успях да намеря нещо за тях, но за съжаление там само ги споменаваха, без да обяснят кои са и откъде идват. Девите ми се явиха малко преди рождения ми ден. На същата дата моят съпруг пожела ми да направи подарък . Попита ме:

- Какво искаш да ти подаря?
- Книга - веднага отсякох.

След двадесетина минути вече кръстосвахме книжния пазар в центъра на Варна.

На една сергия² зърнах карти Таро и книга с тълкувания на значенията им. Веднага се влюбих в находката си. От този паметен за мен ден започнах двадесет и четири месечното си обучение по гадание с карти Таро. Почти година преди това се бях занимавала с гледане по обикновени карти и се оказа, че имам някакви способности в тази насока, но Тарото отвори пред мен вратите на нов, непознат свят.

Освен, че изучавах значението на картите и се опитвах да гадая, изписах купища тетрадки, в които проследявах как нещата се развиват във времето. Гадаех за различни хора, но самостоятелно, само за себе си, без да се правя на картогледачка; записвах тълкуванията на картите, както и всичко онова, което виждах извън тях. След време се връщах, за да ги сравня с действителни събития. Забелязах, че ако влагам повече от нормалната доза емоции при гледането, отклонявам резултата от истината и картите отговарят на собствените ми желания - като умен събеседник, който е две стъпки пред теб, понеже вече се е досетил какво искаш да чуеш.

Работих дълго върху характера си и постепенно се научих да бъда безпристрастна, да не се поддавам на горещи емоции. Не можеш да си добър компютърен специалист, медицинска сестра, лекар, езотерик или архитект, ако позволиш емоциите да те победят. В служенето на другите човек може да бъде полезен само, ако не влага твърде много страст.

Страстта е пагубна за професии, в които се изисква да дадеш максимума от себе си в полза на човечеството. Лесно обяснимо е: страстната натура изисква страст в отговор. Не я ли получи - забравя призванието си.

Случваше ми се по време на сеанс да виждам цялостната картина на проблема. Досущ като невидим художник, картите рисуваха пред мен настроенията на човека, емоциите му - неговите или на хората, от които се интересуваше, силите, притекли се на помощ или властите, препятстващи последващото развитие на нещата.

От две години насам тълкувам сънищата си и тези на други хора. Едно от най-трудните умения, които човек може да развие у себе си, е да тълкува правилно сънищата си. Без излишни емоции, без прекалено вторачване в съновниците, като черпи познание от астралното и етерното тяло, от физическите усещания, от интуитивното знание за онова, което е най-необходимо на душата му да бъде щастлива.

Най-вече е нужно човек да се превърне в психотерапевт на самия себе си, непрестанно изхождайки от картинните образи и дълбоко емоционалните усещания в съня, специфични само за неговото подсъзнание. Ползвайки тези образи и усещания, както и тълкуванията им в съновника, изследователят постепенно се научава да открива повратните моменти в своя живот и циклите, произтичащи в рамките на този живот, а и в следващите. Или в предходните му прераждания.

Понякога е много трудно да разбереш смисъла на определен сън. Изживяването по време на сънуването не те оставя с никакви съмнения. Всичко е толкова вълнуващо, живо, истинско, докато сънуваш. Ала след това, в живата реалност, реалността на материята и земята, нищо не е същото. Няма я истината, която е била толкова близо до теб, в която си живял за няколко часа, или за няколко минути. Тази истина се превръща в илюзия за събудения и трезв ум. Най-лесно е да приемеш, че всичко е било просто сън. Че всичко е било просто красива приказка.

Едва оттук започва трънливият път на истинския изследовател.

След сбъдването на съня дни, месеци или години, след като е бил сънуван, човек осъзнава истински посланието му. Често пъти това се случва, когато търсещият е изследвал упорито сънищата си, записвал ги е по дати, по часове, по продължителност на сънуване. Описвал е краските, с които е бил обагрян сънят и - най-важното! - никога не е пропускал нито един, дори и най-дребния, детайл.

След почти двегодишен ежедневен труд, изписани десетки тедрадки и дълги медитации, осъзнах и видях как сънищата най-безобидно, най-ненатрапчиво разкриват пред нас всяка стъпка от живота. Дават отговори, чертаят целия ни път напред. Понякога дори предсказват събития месеци и години, преди те да се случат в реалния свят. Сочат грешките и слабостите, вдъхновяват ни или ни карат да внимаваме в някое действие, което се каним да извършим.

Има важни сънища, които са в състояние да променят изцяло живота на сънуващия. Докато сънува той се докосва до идея³, която винаги го е вълнувала и е била винаги на крачка от него, но едва сега е успял да я види и да прогледне за нея. Затова не бива да сме слепи и да нехаем за знаменията, които се явяват непрекъснато, почти на всеки ъгъл, и ни показват какви трябва да бъдем, как да живеем, за да усещаме великата хармония на живота и да сме в баланс с Вселената.

Има много хора, по-голямата част от човечеството, които твърдят, че знаменията, сънищата, Таро, астрологията, виденията, предзнаменованията са пълни глупости. Глупави са тези, които продължават да упорстват в невежеството си и да отричат всичко онова, което не разбират, и което в същото време влияе върху тях и върху собствения им живот. Приличат на деца, които възразяват на родителите си и упорито държат на своето. Като малки непослушни палавници ротпаят срещу онова, което съществува много преди тях, още в дълбока древност.

Висша форма на невежество и глупост е да отричаш нещо, което сам не си проверил и не си изследвал. Да се опитваш със собствения си глас да заглушиш гласа на знанието и тишината. Именно гласа на тишината, защото с теб никой не спори.

Светът си съществува и се съобразява със закони, известни на малцина. Но сега е дошло време разделно, важно време, в което всеки повече виждащ или по-малко, е нужно да свали слънчевите очила и да отвори съзнанието си за повече знания. Само позналият Истината може да види истинската реалност и да прозре как точно стоят нещата между хората и света. Отричащият познанието не може да стори това. Само позналият болката е в състояние да разбере истинската болка.

Всички трябва веднъж поне да спрем себичните си крясъци в стремежа си да бъдем забелязани, и да осъзнаем, че не съществуваме сами и че всяко малко или голямо престъпление, извършено тайно в нощта, няма да остане скрито. То се записва някъде в мисловното или духовно пространство и един ден ще ни бъде напомнено в най-неподходящия момент, точно когато сме най-малко подготвени да го посрещнем.

Тук е времето и моментът още веднъж да се повтори и потрети, а оттук нататък непрекъснато да се повтаря и потретва едно единствено нещо:

Всеки един човек, който освен, че обича да чете и слуша, и гледа, но се опитва и да разбира, да вниква и да чува чутото, е добре да осъзнае максимално сериозността на предупреждението, което от незапомнени времена древните са ни предали, а ние продължаваме да чуваме и днес, а именно, че съществува реална опасност от истинска, всеобща катастрофа, която по един или друг начин ще сполети цялата планета Земя.

Ако не променим съзнанието си, ако не се помъчим да го издигнем на по-високо равнище, ако не правим това всеки ден, ежечасно, ежеминутно, постоянно, докато не вложим това усилие в живота си - ние рискуваме да се превърнем и вече сме започнали много отдавна да се превръщаме в палачи и убийци на собствената си майка - Земята. Апокалипсисът не е просто дума без смисъл, а съществуваща, реална опасност.

Не мислете, че някой се опитва да създаде паника или страхова психоза, а с това да ви манипулира и управлява.

Престанете да разсъждавате от позицията на роба, който от сутрин до вечер живее в страх.

Бъдете свободни и разсъждавайте като свободни хора. Защото ако вие днес не прогледнете за истината, другите след вас ще успеят да прогледнат и да осъзнаят сериозността на казаното, без сянка от съмнение.

Пред нас стои изборът да бъдем днес такива или да бъдем друг;, да градим или да разрушаваме; да спасяваме или да оставяме на произвола. Да мислим положително, градивно и да изпращаме към другите добри мисли, мисли на обич, или да бъдем вечните агресивни жертви, вечните неводоволници и мърмороковци. Много добре помислете над последното изречение.

Болката ми за нашата болна планета, чието спасение е само в нашите ръце, е голяма. Пред мен се разкрива бъдещето, на което ние още отсега обричаме нашите деца, бъдещите ни внуци до тридесето коляно и повече.

Прадедите ни завещаха пространство, пълно с черни мисли, родени от егоизъм, агресия и ревност. Ние носим тяхното бреме и не променим ли начина си на мислене веднага, тук и сега, ще обречем своите деца и внуци на същия този товар. Научете се навреме да спирате отрицателните мисли и мислите, родени от егоизъм, да ги трансформирате в положителни.

Междувременно, докато пишех стихове и книги, овладявах древните знания, доколкото успявах, неусетно учех на своя мироглед и близките си, предавах им в миг на вдъхновение собствените си знания. Трябва във всеки миг от нашия живот да предаваме знания на другите, особено ако виждаме, че те страдат и се измъчват от неясни причини, които само душата им знае. Нито за момент не бива да бягаме от отговорността си да помагаме на другите, когато те наистина поискат нашата помощ и имат нужда от подкрепата ни.

Можем да станем истински способни да помагаме със словото си във всеки един миг от живота си, във всяка ситуация, ако се научим да овладяваме мислите си и да възпитаваме ума да мисли позитивно, да се опитаме да го успокоим. Това е достъпно и възможно. Може да бъде постигнато чрез концентрация и медитация, извършвани по всяко време, без някаква специална, предварителна подготовка.

Аз съм на тридесет и три години и досега не съм изучавала целенасочено медитационните техники, макар и да зная, че един ден ще мина през това. Причината е, че през целия си съзнателен живот, всеки ден и всяка нощ, преди да заспя, се отдавам на концентрация и медитация.

Може да се медитира върху различни неща: върху определен проблем, върху личност, която ни е интересна, върху събития, преживени през деня. Или върху вътрешния строеж на едно дърво например.

На практика може да се медитира върху всичко. Щом медитацията се превърне в начин на мислене и на живот, ще видите и ще усетите как неща, за които дълго сте мислили и не сте разбирали, изведнъж сами ви се разкриват. Ще останете приятно изненадани от откритието, че всичко може да бъде видяно от различни ъгли и всеки един ъгъл носи своя скрит смисъл.

Две хиляди и пета година отбеляза нов етап в моя живот, резултат от поредната трансформация, на която съдбата ме подлагаше. Основното занимание, от което печеля парите за своите книги и за осъществяването на проектите си, е плаването на пасажерски кораби. Да споменавам ли, че пътуването и работата на такъв кораб живяха дълго време в главата ми под формата на мечта-идея?

Всяко едно действие, всеки наш избор ни води до друго действие, друга ситуация, друг човек, които пък ни водят до нов избор и ново действие. Така неусетно, бавно, но сигурно вървим към целта на своя живот, през собственото си себеизразяване.

Всеки идва на света със своя лична мечта и я пресътворява реално в живота, срещайки по пътя към нея други хора, които обича. Така, учейки се да обича и да прощава, човек накрая стига в своя Бащин дом.

Точно на рождения си ден се свързах по телефона с жена, която се занимаваше с номерология и кармична диагностика. Казва се М. Научих изключително интересни неща за себе си, а и изобщо, за живота. Според нея, нещата, които ми пречат и върху които било добре да поработя, е силното его, гордостта, прекалената емоционалност.

Много се замислих, след като чух всичко това. Оказа се, че в предния си живот съм се подвизавала като мъж без определена професия, което е пренесено и в сешашното ми съществувание. Пътувал е този мъж по разни земи и е водел със себе си група от хора. Била съм водач на някаква въоръжена група, революционер или нещо подобно. Мъжът е притежавал голяма гордост и изключителна духовна сила. Сега подобно твърдение, па макар и направено от кармичен диагностик, още повече по телефона, ме кара да се усмихвам на тогавашната си наивност. Не казвам, че жената не е била права, а че въз основа на оскъдните си знания тогава имах смелостта да правя генерални изводи за изключително важни неща...

Споделих с нея, че преди години имах интересно преживяване извън тялото си...

Видях се отвисоко, наблюдавах едно мъжко тяло, простряно възнак на земята. Постепенно се издигах нагоре, все повече се отдалечавах от мъжа, който лежеше долу. Осъзнавах, че това съм аз, а онова тяло там е моето, но в същото време не се идентифицирах с него. Чувствах го чуждо.

Още тогава ми бе ясно, че съм преживяла опитност от минал живот, вероятно предходния. Намирах се в мига на смъртта, когато душата ми напускаше тялото. Около проснатото по гръб тяло на мъжа веднага се скупчиха хора, мъже и жени. Усетих силната им мъка. Те жалеха за умрелия, тъгуваха по него. Въздухът бе пропит с болката на всички тези хора. Тя бе някак женска, майчина болка, като ридание на майка, изгубила сина си. След това всичко изчезна и се събудих.

Сега разбирам, че това е Богородица, Духът на Майката Земя, която събира в себе си всички по-малки духове. Щом те заплачат и Тя плаче, щом Тя заплаква, и те страдат. Това са много дълбоки теософски теми, които са засегнати в една друга книга.⁴

Колкото и да не ви се вярва, понеже не помните миналите си животи, както често не помните сънищата си, прераждане съществува и това е едно от най-нормалните неща в нашия свят и в цялата вселена.

Според кармичната диагностичка в по-стар живот съм била човек, който се е занимавал с окултни науки, с магия. Вероятно съм използвала непозволени средства, тоест колебаела съм се на границата между Бяла и Черна магия. Част от тези знания на дълбинно, духовно равнище, са пренесени и в този живот. Неслучайно родът, в който съм избрала да се родя, родът на баща ми, е род на акушерки, народни лечители, вещари и магьосници, хора, които леят куршуми и лекуват с помощта на редки знания за природата и човека.

Родът на майка ми според моите изследвания и наблюдения се гордее със своите музиканти, певци и земеделци. Оттам и слабостта към музиката в различните й жанрове.

В още по-древни времена съм се занимавала, според М., с преподаването и разпространяването на някакво религиозно или друг вид учение.

Най-странното нещо е, че винаги съм имала подсъзнателното усещане за подобен опит. Намирайки се на определено духовно ниво човек може да си припомни отделни факти от минали прераждания, да види момента на смъртта си в минал живот, да усеща като какъв се е подвизавал преди много време на Земята и какъв път ще следва в този живот.

Много напреднали в духовно отношение хора, чиито души са се сблъсквали със страданието, покаянието и самоусъвършенстването в минал живот, или дори в настоящия, каквито са например някои тибетски или индийски учители, помнят с подробности миналите си прераждания и имат знание за бъдещите.

След въпроса ми къде мога да намеря специалист, добър в регресивната хипноза, М. отговори, че трябва да се обърна към учениците на един Учител, чието име от уважение не искам да споменавам, както и от предпазливост да не би да бъда разбрана погрешно. Голямото ми желание бе да бъда върната с помощта на специални духовни техники в предишен живот, за да видя в коя точка на пространството и времето е направено нещо, довело до едно мое душевно състояние на вечна тъга.

Най-вече ми се искаше да открия причината за безкрайното, малко нещастно търсене на вечната любов със сродната душа, която все не успявах да открия, а вярвах и знаех, че съществува.

Свързах се с една от ученичките на въпросния Учител. Самият той е българин. Живее и работи в Германия, а от време на време си идва у дома за инициации⁵, лекции и др.

Получих отрицателен отговор. Обясниха ми, че за човек, който все още не е готов, не е добре да се връща в предишен живот, защото може да види и разбере неща, които да го стресират и да объркат цялата му житейска нагласа.

-  Представяте ли си, ако разберете, че човека, когото обичате, всъщност в минал живот е бил ваш убиец? Или че детето, което сега имате, в предишен живот е било някой, когото вие сте убили?Изживяването повторно на собствената смърт е потресаващо и в повечето случаи действа като абсолютен стрес.

Тя бе напълно права, но аз твърдо бях решила да стигна до края. От години обмислях тази идея, която ми се струваше недостижима в началото, и все по-примамлива, особено щом разбрах, че мога да я осъществя.

Поканиха ме на семинар в съседна страна. Въпреки голямото ми желание, не успях да осъществя пътуването – едно, поради финансови причини, друго, защото се бях заела с нови неща. Съдбата и нашата вътрешна интуиция сами ни насочват към правилния път, по който е нужно да тръгнем в даден момент. Посочват ни и пресечките, по които да свърнем, за да научим още нещо или да стигнем до другаде. Както и ни показват кои улички трябва да избягваме.

В любимата ми книжарница за езотерична литература във Варна открих книгата на Тихоплав “Учението на Григорий Грабовой”, към когото ме насочи кармичната диагностичка М. След въпроса ми къде мога да срещна човек, който вече е изминал до голяма степен еволюционния си път тук, на Земята, а ако е решил да се превъплъти отново, то е, защото го е водило безграничното му човеколюбие и знанието за опасността, в която се намира планетата, М. каза:

- Ако сте решили да вървите по този път и планирате пътешествия до Тибет и Индия, то първо трябва да минете през Русия, да се срещнете с Грабовой.

Поне от десетина години в мен гори силно желание и решимост да отида до Сибир.

Когато се подвизавах в София като журналист и водещ на предаване, гледах интервю с много впечатляващ млад човек на име В. Имаше прекрасни, дълбоки сини очи, дълга руса коса, невероятно красиви ръце, съвършени, бих казала. Бе като слязъл от икона. Говореше убедено и едновременно някак кротко, заразително. Гласът му се лееше като музика. Вторачваш поглед в екрана и не можеш да го откъснеш от това нежно, неземно лице. Заразяваше със словото и с топлината на гласа си. Не зная защо, но веднага го оприличих с живата си представа за Исус, която по всяко време извиквам пред себе си. Пожелах си да го видя на живо и да се запозная с него, но вече минаха две години, а пътешествието до Сибир някак си остана на заден план. Поне засега.

Моите приятели, г-жа и г-н Ш., споделиха с мен интересните си преживявания, докато общували с В. По време на интервюто Ш. водела с него разговор на руски. Бояла се, че няма да може да се справи добре, тъй като, въпреки че е завършила руска гимназия, била позабравила езика. Но се случило нещо необичайно: докато разговаряли с В. и му задавала въпросите си се почувствала така, сякаш руският й е роден език. Г-н Ш., докато развеждал с колата си младия мъж из София, забелязал, че едната от вратите на возилото, която винаги заяждала и не се затваряла добре, от само себе си започнала да функционира. Сякаш старата кола току-що била излязла от основен ремонт.

В. живееше по това време, 1999 г., в Сибир, в едно малко селце, заедно с негови ученици, които обучаваше да обичат себе си, да уважават живота, независимо в каква форма го срещат по пътя си и да лекуват другите същества. Предполагам, че още е там, освен когато не пътува по света.

Наблюдавах го внимателно, докато говореше от екрана, и усетих енергията, която буквално извираше от него. Говореше спокойно, уравновесено. Излъчваше нещо не от този свят и от този едновременно. Представих си завършека на пътя, който всеки един от нас ще извърви и ще достигне до крайната фаза в еволюционното развитие на човека – именно съществото или Богочовека, който ще живее в хармония с околния свят и ще лекува само с присъствието си.

В момента на Земята има вече много други като него, известни или по-малко известни хора от седмата раса, крайното състояние в развитието на човека, когато енергията Кундалини свободно циркулира в човешкото тяло и си взаимодейства с другите енергии – тези на останалото човечество, на живите и умрелите, на растенията, животните, минералите, природните стихии, както и с космическите енергии. Това е бъдещето на човечеството: да се развие постепенно по пътя на нравственото, духовното израстване, овладявайки постепенно Агни Йога, достигайки до своето най-висше състояние на Земята – състоянието, в което човекът осъзнато ще може да твори материя и да лекува другите същества само с пожелаване, с мисъл. Както и да лекува цели географски области, да извиква дъжд и вятър, да общува с далечни планети и далечни светове.

Докато четях книгата на Тихоплав “Учението на Григорий Грабовой” и наблюдавах снимката му върху корицата, както и тези в сайта на Грабовой, си мислех, че всъщност това знание винаги бе присъствало в ума, в сърцето и в душата ми, както подсъзнателно присъства в ума, в сърцето и в душата на всеки човек. Преди изобщо да чуя за академик Грабовой, често си мислех, че един такъв напреднал и съвършен човек, достигнал до края на човешката еволюция и жив пример, че Иисус е стъпвал по Земята, би трябвало най-сетне да избере да се роди в среда, която да му позволи да осъществи връзката между физическата и духовната наука. Да обясни и докаже духовните закони на разбираем за научните умове и обикновени хора език именно по пътя на физическата наука – единствената наука, будеща доверието на съвременния човек.

Убедена съм, че духовните знания могат да бъдат обяснени научно, да бъдат изследвани със специална апаратура, която отдавна се произвежда и се ползва в някои езотерични и научни среди. По този начин най-сетне завинаги ще бъдат свързани двет06е части на цялото – физическата наука, науката на фактите, логиката и реалното, и духовната наука, които са ян и ин на едно и също знание, знанието за света, космоса, вселената, любовта и хармонията. Но се опасявам тези знания да не бъдат използвани от разни съмнителни кръгове /както вече се случва с чиповете, които могат да бъдат вградени в тялото на човек, и чрез тях да се получава информация за всеки един момент от живота му, независимо от това дали той знае или не за това/.

Засега по-голямата част от днешното човечество осъзнава всичко по пътя на опита и грешката, на логиката и мисленето. Ето защо е добре да се обяснят скритите знания с помощта на общоприетата наука. Едва тогава хората биха повярвали и биха спрели да наричат духовната наука, Науката за Живота, “шарлатанство”, “измишльотини”, “фантазия” и “лудост”.

Толкова примери има в световната история за късогледството на същите тези академични среди, когато гениални теории и открития са били отхвърляни и заклеймявани. Колкото повече документи, дипломи, сертификати и писмени доказателства се предлагат на общественото мнение, толкова по-благосклонно става то и накрая сваля маската на Тома Неверни. Хората вярват на очевидното, на онова, което могат да докоснат с пръсти, да видят с очи и да подушат с ноздри. Именно по такъв начин биха могли да приемат и осъзнаят истината – чрез обонянието, зрителните си органи, вкусовите си рецептори, интелектуалните си възможности. А най-доброто приемане на истината е приемането със сърцето. Чрез вярата. Но на това все още съвременното човечество се учи.

Знаех, че един ден ще се занимавам с медитация и концентрация и ще се отдам изцяло на духовен живот. Молитвите, изречени със сърце, имат силата да претворяват реалността, живота ни. Но не знаех по кой път да тръгна, за да пречистя тялото и душата си от негативните емоции и агресията. Нито знаех как точно да осъществявам медитацията.

Докато четях преди тибетските книги, ми се струваше, че всички тези медитативни упражнения и техники са изключително сложни и трудни за изпълнение. Не съзирах дълбочината на техния смисъл. Постепенно всичко ми се изясни.

Неща, които преди изглеждаха отвлечени, объркани, чужди, ми се видяха близки, а една от причините бе, че дълго време бях работила върху себе си и се стараех да овладявам знания, но без съществен резултат.

Резултатът се появи след като сърцето ми се отвори за разбирането на истината. На истината, не на добре сглобените фрази и изречения. Сякаш поемах истината и знанието с цялото си същество, с всички фибри на кожата си. В сърдечния ми център се вливаше едно ново познание, възприемано по съвършено различен начин, нещо много повече от това да приемаш звук, картина и внушение, докато гледаш например филм в интернет, тъй като се превръщаше в убеждение. През цялото това време неусетно се приближавах все повече и по-сигурно до своята изначална, най-дълбока същност и интуитивно усещах всичко, което в по-късен етап се случваше в живота ми.

Сега разбирам с кожата си, с върха на пръстите си и до дъното на сърцето си колко кратък е нашият земен живот. Колко бавно и трудно се променяме и усъвършенстваме, крачейки несигурно към нещо, което винаги сме били и винаги сме искали да бъдем. Колко време и колко много животи сме вложили, за да се докоснем до това нещо, нашата най-дълбока същност.

Връщайки се към собствения си живот, изживявайки отново моите приятелства и раздели, осъзнах и видях как в една дълга, светла редица пред мен стоят хората, които винаги съм обичала и които винаги ще ме обичат.

Те протягат ръце към мен, идват към мен тихи, спокойни, в крехките си длани приютяват цялата си обич и ми я предлагат. А аз им предлагам своята ответна обич в шепите си. Кои са тези хора, защо ги срещнах, защо ги чувствам така близки и защо те твърдят, че никога не ще ме забравят, че винаги ще се молят за мен и винаги ще ме обичат. Коя съм била за тях в минал живот, коя съм сега и коя ще бъда? Ще ми простят ли, ако с нещо ги нараня по пътя на моето себеизразяване?

Докато те ми прощават, аз невидимо ще остарявам, вървейки по своя път, докато стигна до мястото, откъдето ще трябва да се пренеса другаде и да изоставя сбръчканата си кожа, осъзнавайки, че животът е вечен път, по който всички ние вървим… А те, моите мили приятели, ще ме виждат винаги млада и винаги красива. Винаги готова за любов и обич. Това ще им дава вяра и сили да продължат по своя собствен път.

Започнах работата си по учението на академик Григорий Грабовой. Часове наред концентрирах ума си, изучавах различни медитативни техники и разбрах, че смисълът на упражненията е да успокоят ума, да го доведат “до дома” и да го накарат да се съсредоточи върху една единствена цел, без той да се отклонява никъде.

Умът е като живак, неуловим е, непрекъснато се лута между различни мисли, блуждаейки, препуска нанякъде.

Овладявайки ума и мисленето си, ние овладяваме собствения си живот, чертаем сами съдбата си и се движим плавно, бавно, но сигурно към освобождението на душата, към усъвършенстването на съзнанието.

Медитацията, молитвата, концентрацията имат най-голямо въздействие и сила, когато човек ги превърне в начин на живот, а не в самоцел. Осъзнайте защо се стремите към медитация и към точно такъв живот. Понякога осъзнаването е резултат от години упорит и всеотдаен труд, труд, вършен заради тръпката да узнаеш нещо повече, да изживееш нещо различно и възвишено.

Да намериш отговорите, които търсиш. И да тръгнеш по Пътя. Неусетно проглеждаш и пред очите ти се разкрива величественият свят на вселенската хармония, на неповторимото единство и непрестанното взаимодействие между съществата или световете.

Сънищата ми в последно време стават все по-образни, по-цветни и по-неразбираеми. Говорят за неща, предстоящи да ми се случат, а аз отхвърлям тези неща, понеже не желая да робувам на предварително зададена формула, макар и тя да ми е донесена от моите собствени сънища. Предсказват ми нова любов, нови изживявания, труден път, още много уроци и изпитания, които ще трябва да преодолея. Врачките предричат до две години среща с човек, който е воден от същите импулси, от които се водя аз.

- Той ще е огнен, също като теб! Ще сеинтересувате от едни и същи неща. Любовта ти с него ще е хармонична, голямата любов в живота ти. След това ти ще се отдадеш изцяло на професията си и хобито си, което ще е твоя работа.

Не зная. Досега не ми бе писано да изживявам пълноценно любовта си. Срещи и раздели, предписани от жесток и неясен закон, ме свързваха с души, от които се учех на търпение, смирение, прошка и себеотдаване. Но все нещо се случваше и животът безславно слагаше точка, сравнима с огромна пропаст. Разделяше ни безмилостно, понеже техният път е различен от моя. Вървях сама през пустини, оазиси, гори и планети, запазила спомена за моите познанства, за моите приятелства, но в края на краищата, все сама оставах. А сега тези гледачки и врачки твърдят, че всъщност досега не съм срещала любовта на живота си, предстояло ми тепърва да я срещна. Преди всичко това имаше значение. Сега вече няма. Сама или не, все някак ще стигна до края на пътеката, обсипана с мъгли. Притежавам достатъчно сила да го сторя. По-бавно, няма да бързам. Винаги е по-трудно, когато вървиш сам.

Има хора, чиито съдби са такива, че за да осъществят целта, заради която са се въплътили, трябва да останат сами до края на живота си, лишени от постоянното другарство на любим човек, с когото заедно да преодоляват трудности, да прескачат пропасти и едновременно с това да осъществяват себе си на върха на една прекрасна, споделена, нежна и страстна любов.

Вече не вярвам в хипотезата, в красивата приказка, че някъде на света съществува човек, роден точно за теб, запленен от същите мечти, които пленяват теб, с когото във вечно единение би могъл да постигнеш рая на земята. Може би съществува такова нещо и може би има много подобни примери, скрити и неизвестни за нас, когато две души се срещат за пореден път и веднага се познават. Питам се тогава, къде остават другите, които си обичал, можеш ли да ги загърбиш, можеш ли да забравиш онова, което са ти дарили?

Минавайки през изпитанията като от гара на гара, ние осъзнаваме колко малко е останало от предишното ни недоверие и неудовлетвореност, и как на мястото на съществото, което цял живот сме търсили да обичаме, цял живот сме чакали, палейки свещичка след свещичка върху малкия олтар, се е настанил целият свят и цялата Вселена.

Не можем вече да обичаме само един човек, макар и той да е идеалната ни половинка. Обичаме целия свят и себе си – мъничка, но велика частица от този свят.

Месец декември две хиляди и пета година бе един невероятен месец. Срещнах се с изключителни хора. Натъкнах се на учението на Грабовой. Преди да се запозная с техниките за медитация, винаги съм мислила, че медитирам във всеки един момент от съществуването си. Помня, че още в първи клас на шега започнах да медитирам, докато учителката обясняваше на черната дъска как две и две като се съберат правят четири. Гледах в една точка и си медитирах. Още по усилено започнах да медитирам в часовете по химия и физика между шести и единадесети клас.

Концентрирах се върху ежедневните неща, откривах връзките между тях и някакви по-висши взаимоотношения. Медитирах върху себе си, върху взаимоотношенията ми с приятелите, роднините, близките. Откривах връзки и смисъл навсякъде. Целият ми живот бе жив и красноречив пример за една нескончаема медитация. Сега, откакто се запознах с учението на Грабовой в детайли, осъзнах истинския смисъл на взаимовръзките между молитвата, медитацията, концентрацията, а едва след време и на преподавания от него метод на лечение.

Не започнах тази книга с цел да ви преподавам различни методи на медитация и концентрация. Такива можете сами да откриете в книжарниците, препълнени с езотерична литература. Пиша, за да припомня, че днес, тук и сега, ние като мислещи същества посредством положителните или отрицателните си емоции можем да променим света и сами да чертаем съдбата си.

Разберете и запомнете добре, че във всяка притча от Новия завет, във всяко послание на Исус Христос се съдържа огромна полезна информация, която може да промени нас, а оттам и средата ни, света около нас. Тази информация ни дава точния поглед върху нещата, истината в нейната дълбочина.

Четете и изучавайте Библията, свещената книга, знайте, че зад всяко слово на Исус се крие знание, подходящо точно за вас в този момент, или за други хора, които са успели вече да го разгадаят.

Но Исус е говорил на език, достъпен за всяко едно еволюционно ниво от развитието на човешката раса. Ако аз днес го чета и разбирам дълбинни истини, вие, четейки го, можете да откриете в същите тези слова пътя към себе си, а някой да прозре дълбоки, съкровени тайни, отнасящи се до бъдещето на човечеството или планетата.

В това е гениалността на Христовото слово – че то дава отговори на всеки един, който ги потърси. Христовото слово е пълно с енергия и я излъчва във всеки един момент, затова то притежава силата да променя съдби, характери, хора, да въздейства върху бъдещето. Четете и изучавайте Библията, защото зад благото слово на Христос се крият много тайни и много знания има там спотаени. Четете и мислете над всичко, размишлявайте над дадените ни от Него откровения. И не се плашете от главната буква пред Неговото име: Той, Него, Му, Господ. С главните букви хората подчертават неща, които са изключително важни за тях и не биха могли да изразят по друг начин.

От три-четири дни сериозно се занимавам с методите на лечение, предписани от Григорий Грабовой⁶.

Започвам с молитва. Помолвам да ми бъде простено прегрешение, което съм направила волно или неволно през последните месеци, през последните дни и през целия ми живот.

Моля се да бъде спряна агресивността на умрелите и живите роднини към мен.

Моля се, ако за миг изпитам агресивност, да мога да я овладея на време, веднага.

Моля се в мислите ми да няма разрушение.

Молитвата продължава с това да бъде изчистена и спряна агресивността ми към обществото и тази на обществото към мен.

Пожелавам на бъдещите поколения до тридесето коляно, а ако мога, и по-нататък, да живеят свободно, необременени от карма, моля се агресивността да не достига до тях, а ако случайно достигне, се моля да ми бъде простено, че не съм била непрекъснато силна.

Завършвам молитвата си с пожелание:

Да бъде Твоята воля и го повтарям три пъти.

Това изречение касае Вселената с нейните закони, с които бих желала да се съобразява моят живот, животът и мислите ми, животът и мислите на моите роднини, близки и приятели.

След като приключа с молитвата, запалвам една малка църковна свещичка, от най-тънките, лягам на леглото, отпускам мускулите си и медитирам върху пламъка на свещта, като си представям през цялото време, докато тя изгори, че в нейния пламък се влива цялата ми отрицателна енергия, всички лоши мисли, страхове и болести. Визуализирам как негативната енергия се стича като дим върху пламъка на свещта, разположена в областта на слънчевия сплит, и изгаря в него.

Осъществявам медитация, докато свещта изгори съвсем.

Към края на упражнението чувствам, че започвам да светя в областта на сърцето, слънчевия сплит, а светлината се разпростира върху цялото ми тяло.

Ако свещта все още гори, а аз съм започнала мислено да светя, визуализирам как от хората, които са край мен и имат някакъв проблем /в случая това са моите близки/ излиза черен дим, черна пушечна материя – негативната енергия – и се устремява като тънко каналче към пламъка на свещта. В случая става дума за майка ми, баща ми, дъщеря ми и кучето ми. Всички те страдат от нещо и имат определени заболявания.

Когато приключа с медитацията, започвам да се концентрирам. Представям си кръг пред мен, голям около 2-2.5 см и с център, оцветен в черно. Визуализирам как излизам от тялото си, което се намира в поза лотос, и политам към черната точка в центъра. Колкото повече я доближавам, толкова повече кръгът става по-голям, и аз се провирам през черната точка-център, която се оказва достатъчно широка, за да мина през нея. Щом се видя от другата страна, веднага се обръщам с лице към кръга, към тялото си и го виждам как спокойно си седи в поза лотос. Мислено възвръщам нормалния си ръст, а кръгът е около 2.5-3 см. Въпреки големината си, той е достъпен, изглежда огромен. Зная, че винаги щом поискам, мога да мина през черния център-врата, и да се върна в тялото си. Повтарям упражнението няколко пъти, любувайки се на летенето и на илюзията, че от голям ставаш малък и можеш да се провираш през невероятни мести.

Накрая идва най-трудният момент - провеждането на лечение.

След няколко такива дни, в които чрез концентрация и визуализация постигнах светлинен, цветови и геометричен ефект, констатирах следното:

По това време баща ми близо 5-6 месеца имаше сериозен проблем с крака. От години го мъчи тромбофлембит, но след изгаряне, причинено от нажежена стружка, паднала върху една от изпъкналите му вени, се получи рана, която не зарастваше. Лекарката му предписа лечение с антибиотик. От него получи ужасна алергия, разпространяваща се по цялото тяло. През деня не можеше да си намери място от неприятния сърбеж, а вечер изобщо не можеше да спи. Горкият, отслабна, много се мъчеше, но нито веднъж не се оплака.

Реших да се намеся, макар и доста аматьорски. Просто всичко като че ли стана случайно – заниманието ми с лечение и болестта на баща ми.

Проведох около четиридневно дистанционно лечение. Раната се влоши и започна да капе гной от нея. Баща ми се уплаши, а от вида на крака му се уплаши и лекарката.

Междувременно ще разкажа нещо, което е много важно, за да се разбере всичко, което се случи после с баща ми. Докато раната на баща ми в началото на лечението с антибиотици, предписано от лекуващата лекарка, бе донякъде стабилизирана, аз провеждах дистанционно въздействие върху майка ми и дъщеря ми. През деня им показвах карти, създадени от дон Мигел Руис, за когото вече споменах. Те реагираха добре на съветите, които картите им даваха, а аз се намирах в едно особено състояние – сякаш бях облъчена от добра, лековита, лъчиста енергия, точно както се чувствах първия път в обителта на свети Иван Рилски. Но баща ми, бидейки свидетел на един такъв момент, когато теглихме от картите и си обяснявахме значението им, се нахвърли върху мен със злостни думи. Той не вярваше в нещата, от които се интересувах, и често пъти ме е оскърбяваше и обиждаше. Способен е бързо да сменя настроенията си, от една крайност да изпада в друга, едно ужасно недоверие го мъчи и той е готов да се отрече от нещо, в което току-що е бил убеден. Същото нещо виждам в дъщеря си, както и в съпруга си. Много бързо спират да вярват в чудото, а оттам се проваля и положителния градеж, до който сами са достигнали, без ничия помощ. Агресията владее човешките души и когато поискат мъничка доза любов и не я получат, изпадат в ярост.

Баща ми тогава избухна в див гняв. Нагруби ме, обидите се сипеха от устата му една след друга, все по-жилещи и по-унизителни. Ако същото нещо ми се случеше сега, нямаше да издържа, но тогава се чувствах спокойна. Не говорех от себе си, а от дъното на душата си, от най-дълбокото място, наречено Дом или Господ.

Когато още на другия ден видях състоянието на раната, която бе започнала да сълзи, се уплаших и позвъних на мои приятели. Някои от тях ми казаха да купя шведска горчивка и след промиване, да наложа тампон, напоен с нея. Други ме посъветваха да се обърна към хомеопат. Не можех да го сторя, понеже моят баща не вярваше в тези неща, а не вярва ли, нищо не става. Той вярва в очевидното, на лекарите с дипломи, на предписаните рецепти. Затова сметнах, че е най-добре да се закрепи раната с вече доказаното и утвърдено лекарство шведска горчивка, а през това време да се потърси добър дерматолог и добър съдов хирург.

Баща ми започна да се маже с шведската горчивка, пиеше я с чай, но на следващия ден се случи нещо много неприятно. Това отново го накара да се изпълни с подозрителност и недоволство. Бях му казала по съвета на мой приятел да напои тампон с горчивката и да сложи върху раната. След като го направил, усетил непоносима болка. Раната кръвясала, кракът му почернял чак до коляното. Горчивката съдържа алкохол, който обгорил раната и му причинил силна болка. Така ми обясни и моят приятел – че в началото много ще го боли, но след това ще му мине. В резултат на всичко, баща ми отново се върна към антибиотиците и заяви, че никога повече няма да прави такива експерименти.

След това той се разболя от някаква странна настинка. Лесно е да се предположи, че настинката е причинена от леденостуденото време навън и понеже той често излизаше тези дни, може да е настинал. Възможно е да била следствие от действието на шведската горчивка – едно твърде силно лекарство. При всички случаи е станало изчистване на емоционални структури. Само преди няколко дни той се нахвърли върху ми с обидни думи, когато не само аз, но майка ми и дъщеря ми се намирахме в едно особено, духовно състояние, вдъхновено от нещо добро, включително и от картите на дон Мигел като допълнение. Част от обяснението е, че всъщност тогава той отправи агресивни мисли не само към мен, а и към цялата ситуация – така се случи, че точно тогава и баба ми, неговата майка, вече възрастна жена, влезе в болница. Всичко му се струпа на главата изведнъж и той се подразни, че намираме сили да се забавляваме с едни такива… “глупави неща”.

Както казах, докато общувах с майка ми тогава, усещах мир, спокойствие в душата. Думите сами се лееха от устата ми. Говорех с любов и съчувствие, сякаш облъхната от неземна сила. Яростта на моя баща, ревността му към нещата, за които говорех, към нас двете с майка ми, отдадени на нещо чисто, което нямаше нищо общо с болката, а в неговите очи бе твърде егоистично, почти моментално предизвикаха реакция. Очаквах това още тогава да се случи. Реакцията не закъсня. Появи се под формата на настинка.

Изпратих имейл до Григорий Грабовой, в който обясних всичко за заболяването на баща ми, за странните събития, случващи се около близките и роднините ми, както и как работя по неговите методи. Описах резултатите от работата ми, наблюденията, реакциите на близките ми, зададох няколко въпроса. Упорито продължавах да му изпращам имейли във връзка с учението му и с моята работа. Имах усещането, че той изобщо няма намерение да ми отговаря. Дори понякога се чувствах като вербуван агент на Държавна сигурност. Смешно, но буди някои въпроси. Вярвах, че следят информацията, която им изпращам, че вероятно в един хубав ден ще получа отговор. Не е нужно да търсим доказателства или награда за онова, на което сме отдали целия си съзнателен живот.

Като допълнение към случая със шведската горчивка, без нито за миг да омаловажавам нейната универсалност и сила като лекарство, ще кажа, че това се случи на 21 декември 2005 година, а същата сутрин сънувах един изключително неприятен сън:

Сива пепелянка, един черен смок и два гущера лазеха по леглата на майка ми и баща ми. Впоследствие свързах случката с горчивката със съня и успях да го разтълкувам. Стана ми тъжно, но съм сигурна, че непознати, тъмни сили са ми внушили съня.

Трябва да се прощава непрекъснато. Нито за миг не бива дори да си позволяваме в ума ни да покълнат отрицателни, разрушителни мисли, особено към нашите родители и деца, или към хората, които са ни любими. Те не са виновни, че не виждат онова, което виждаме ние. Не са длъжни дори да го виждат, нито да ни разбират. Или пък да ни влизат в положението.

Ние не бива насила да се опитваме да ги променяме или да им помагаме, защото подобно поведение в никакъв случай не е родено от любов. Трябва с разбиране да се посреща незнанието и невежеството и постепенно, хармонично, според законите на нормалното развитиие, да се просветляват умовете.

Неусетно ще видите как тъмата отстъпва място на светлината и познанието. Това обаче винаги се случва, ако човек е готов за него и сам го пожелае. Не бива да се насилва нито с мисъл, нито с дума. Никак.

Насилието е издънка на една отмираща раса и епоха от еволюцията на човечеството.

Всяка вечер между 22 и 23 часа аз провеждам своите занимания по медитация, концентрация и визуализация. В началото на упражненията, още първите дни, ми бе много по-лесно да удържам ума си в покой и де се концентрирам, както това умее да прави новакът във всяка една област. Без трудност се концентрирах.

Ала настъпи миг, когато умът ми започна непрекъснато да прескача и препуска към други мисли, картини, познати лица, мигновени спомени за незначителни неща. Трудно е да му сложиш юздите и да го удържиш.

Твърдя смело, че умът е нашия дявол. Той е плодотворната тиня, където възникват отрицателните, черни мисли, страховете, притесненията, предразсъдъците.

Да направим така, че там да възникват само прекрасни мисли.

Да го превърнем в градина с цъфтящи и уханни цветя.

Нека потренираме ума. Умът се тренира, както се тренира абсолютно всичко. Колкото по-осъзнати стават усилията ни, толкова по-голям контрол придобиваме над вечно бягащия като живак ум.

И така. Изминаха Коледните празници. Планетата очаква края на две хиляди и пета година. След двадесети декември интуитивно усещам как символичното и не толкова символично раждане на Христос осветява напредналите и не дотам напреднали души. При едни се извършва коренно преобразуване в мирогледа им, а при други уж случайни, но продължаващи упорито болести, разминаване с катастрофи… Всички тези събития се явяват, за да покажат, че е дошло време да се върнат в правия път и да станат постоянно, а не временно, вярващи.

Слаби са хората, все им трябва някой да ги води и да им дарява светлина, вяра и любов. Ту вярата им се вдига към небесата и започват да вярват, ту се прекършва от най-малкия полъх на вятъра и те се връщат пак в блатото на слепотата. Немощни са във вярата си. Тогава все някой ще се появи да ги подкрепи.

А понякога са толкова силни. И сами дават надежда и подкрепа на други, по-тъгуващи от тях в момента.

Между 20 и 31 декември се извършва процес на обновление и просветление по цялата ни земя, сред цялото човечество. Тези процеси вървят по неведоми пътища, но от един извор извират – Христовата любов. Много хора проглеждат по това време и тръгват по нов път. Много хора се изпълват с вяра и съзират истината. Един да прогледне и да започне да свети – току край него прогледнали и други. Бавно, полека и те се изпълват със светлина, предават си един на друг огъня.

Някои не искат да прогледнат и да повярват, съпротивляват се с всичка сила, но Бог обича еднакво всички нас, изпраща ни по-милостиво или по-жестоко наказание. Степента на урока Му е според големината на собственото ни неверие, гордост и самовлюбеност. На някои праща настинка, на други по-сериозна и продължителна болест, която се задълбочава. На трети - емоционално страдание. Разберат ли, че болестта идва от самите тях, променят ли начина си на мислене – мигновено ще изчезне и болестта. Ала много силно трябва да повярваш в това. И не само да повярваш за час-два, а сетне да продължиш по стария начин. Нужно е да се поддържа вярата като живо цвете – ежесекундно, ежеминутно, ежечасно, ежедневно, всеки един миг да се полива това жадно цвете.

С очите си виждам как хората край мен се променят. Нещо невероятно се случва. Най-близките ми започват да се интересуват от знания на по-дълбоко равнище, проглеждат за неща, които преди са им звучали като китайски език. Затова не спирайте да се молите. Молете се, медитирайте, концентрирайте се, поддържайте съзнанието си будно, дори по време на сън.

Душата ви, съществото ви нека бъде преизпълено с желание да прави добро. Не отказвайте милостиня. Не мислете, че този, който ви иска милостиня, е мошеник или не е. Не си задавайте подобни разяждащи сърцето въпроси! Те са родени от дявола, от злото, което ви уча да осъзнаете, че съществува, за да го овладеете. Затворете го зад решетки, сложете седем катинара, превъртете ключа два пъти. И после пак се помолете. Милостиня не се прави заради награда или заради нещо друго. Учете се на състрадание. Състраданието е най-висшето чувство и състояние на светоусещане, до което човек може да достигне. Защото тогава може да почувства всеопрощение и любов към себеподобните си, към животните, растенията, към цялата природа и към сърцето на Вселената.

Учете приятелите си на състрадание. Учете на състрадание любимите си, децата си. Учете на състрадание всеки, който вече е готов да стъпи на изпитателния път и е готов да поеме от вашето слово.

С очите си виждам и със сърцето си чувствам как хората, най-близките същества до мен, се променят буквално с часове. Започват да вярват. Те винаги са вярвали, но сега за първи път се осмеляват да споделят своята вяра. Осъзнават грешките си, учат се да не критикуват. Да не изричат лоши думи и да контролират мислите си. Да задушават още в зародиш негативната мисъл, която е устойчива като плевел и бързорастяща като татул, готов да отрови градината на ума. Учат се да не причиняват вреда дори с мисъл, да не изпращат в пространството лоша мисъл, защото знаят, че с нея ще омърсят Земята и после ще са им нужни стократно повече усилия, за да сe пречистят.

По сънищата си ще познаете докъде сте стигнали в опознаването на света и в своето обучение. От тях ще научите какво точно е нужно да се направи, за да се достигне до просветлението, ще откриете грешките си, завоалирани от символичния език на съня.

Изучавайте сънищата си и следете историите, които ви разказват. Най-трудно е да се тълкуват собствените сънища, затова тълкуването им трябва да се превърне в ежедневно, непрекъснато и любимо занимание.

Стремете се да се измъкнете от калта, от блатото на материята, на мненията, предразсъдъците, модата, страховете и комплексите си. Стремете се положително, градивно, постепенно и хармонично да обучавате себе си на търпение, смирение и любов.

Труден е този процес, но най-великото дело от нашите земни дела е това – да се стремим да работим върху себе си и да се усъвършенстваме, превъзмогвайки себе си. Понякога е тежко в уречения час да се заемеш с работата си по медитацията или да се настроиш на искрена молитва, но упражненията трябва да се правят и тогава, когато ни е най-тежко и непосилно. Усилието дава резултат тогава, когато стане постоянно и се превърне в начин на живот. Не бива да се обезсърчаваме, че примерно след дни или месеци упорита работа, все още не сме постигнали големи резултати в лекуването на себе си или на близките си. Това значи, че все още имаме много работа по концентрацията си, че трябва да подхранваме вярата и любовта си, да удвоим усилията и постоянството си. Няма друг път.

Понякога може и цял живот да не постигнем резултатите, за които мечтаем. Не всичко зависи от нас. Ред причини и закономерности, с които сме обвързани и за които дори не подозираме, влияят върху нашия опит да променим нещата. Добре е да се учим да следим и циклите в живота си и в този на другите. Да обръщаме внимание на знаците, които ни се дават на всяка крачка. Да четем във всичко, случващо се около нас, като в отворена книга.

Самоусъвършенстването е работа и обучение като всяка друга работа и обучение. Дори и по-трудна, понеже изисква нравствено самоусъвършенстване и духовно израстване, а не само практическо обучение, състоящо се от механични практики. Със сърце, само със сърце се постигат големите резултати, не с ум, не с неговата воля, а с непреклонната воля на сърцето, което е осъзнало, че вече няма връщане назад и че същестува само пътя напред и нагоре.

Учете най-близките си, предавайте им своите знания, но само в случай, че почувствате тяхното желание и готовност за промяна. Учете и себе си да усещате готовността им за промяна. Знанията не се предават насила. Семената не покълнват в необработена и суха почва, която не е готова да ги приеме.

Когато за миг се хванете в залитане, родено от най-трудното за побеждаване човешко чувство – гордостта и самовнушението, че ти си най-способния, най-великия, най-умния, най-знаещия /а това неминуемо ще се случи/, представете си, че сте микроскопичен атом в лайното на най-малкия микроб. Микробът е огромен в сравнение с нас, голям колкото слон. Колкото древен динозавър. Ние се намираме в неговото изпражнение, ние сме част от изпражнението му, понеже сме малко атомче, щъкащо в това огромно лайно, заедно с милиардите други атомчета, от които е изградено.

Въздействието на подобен вид самовнушение и асоциация е невероятно силно. В миг осъзнаваш колко нищожен си в сравнение с цялата Вселена и съзираш неимоверната си гордост.

Има една притча за гордостта, според която човекът, понеже не можел да съществува сам, без да черпи любов от другите, която непрекъснато да му доказва колко е значим, започнал сам себе си да обожествява.

Колкото по-самотен е един човек, колкото повече способности притежава, толкова по-горд става. В самотата си започва да гледа останалите с презрението и високомерието на някой олимпийски бог.

Веднъж завинаги да спрем да измерваме себе си с останалите. Да престанем да приемаме всичко лично, имунизирайки се срещу мненията на другите. Да не носим отговорност за действията на другите, а само за своите собствени.

Едно от най-гениалните открития на автогенния тренинг е да разбереш, че каквото и да мислят хората за теб - това засяга тях, а не теб.

Ако се науча да не приемам нищо лично, постигам неимоверна, неограничена свобода. Ничия черна магия, зла умисъл или хаплива забележка не може да ме засегне. Научил съм се да живeя без страх, а така се научавам да бъда удовлетворен от живота си.

Нека се научим, че личната значимост е чиста проба егоизъм, защото ние предполагаме, че всичко се отнася до мен и всичко е за мен.

Чрез любовта към един мъж или една жена, ние достигаме до най-съкровената си същност, до изразяването на най-дълбокото, най-скритото си аз, сравнено единствено с бисер или скъпоценен камък, зарит дълбоко под земята, покрит с пепел. Забравен там от векове. Любовта към един мъж или жена лекува с леко докосване рани, пазени и грижливо съхранявани години наред. Цял живот. Живот след живот. Векове след векове превъплъщения.

Тя отпушва запушени тръби, за които сме мислили, че никога няма да бъдат отпушени и напразно сме се мъчили да дишаме с усилие през тях, както славяните едно време, полегнали на дъното на тресавището, са дишали през тръстикови тръбички, дебнейки враговете си от засада.

Любовта отприщва вдъхновението, разбива на пух и прах всички стари представи.

Стените на клетката ти на пух и прах разбива. Чувстваш как по вените, изчистени от замърсяването, потичат небесносини канали от светеща енергия.

Как светът вече никога няма да бъде същия, понеже любовта е премахнала много пелени от заблуди, стелещи се пред очите. Вече знаеш по-добре кой си, накъде си се запътил. Пътят пред теб не изглежда като път в пустинята, а като чист, асфалтиран път насред парка, окичен навред с раззеленили се люлякови дръвчета. Славен път.

Любовта е най-великата сила на света. Няма нищо по-велико, нищо по-искрящо от любовта. Няма нищо, съществуващо извън любовта или без нея.

Не може да се живее без любов, докато съществуваме в състоянието на днешния човек. Отворят ли се всички чакри и протече ли през тях енергията Кундалини, достигнем ли духовното съвършенство, пак ще имаме нужда да обичаме някого.

Обичайки другия, ние се учим да обичаме себе си, получаваме бързо уроците по житейския си път и неусетно започваме да изразяваме себе си като единствени, неповторими прашинки от организма на Бог.

Свързана със системата от всички светци, ангели и архангели на земята, с пъпна връв, завързана за останалите човеци, която е по-силна там, където са по-силни любовните връзки между мен и другите, не мога да спра да изпитвам абсолютна, непреодолима необходимост да обичам. И да бъда обичана.

За любовта всеки някога е писал, пял, плакал и милял.

Не мога да живея без любовта, независимо колко ме болят телесните и кармичните рани, страданията, които сам си причинявам, независимо къде съм роден – Африка, Европа, Индия или къде съм решил да забягна и да емигрирам – в Америка, Австралия или Нова Зеландия.

Правя всичко от любов, от цялата онази блестяща топлина, сгряваща гърдите ми, излъчвана от ръцете, отделяща се в пространството.

Мъчно ми е в такива мигове и проплаквам тихичко в мрака на нощта, макар да зная, че всичко родено от душата ми, не е напразно.

Когато го срещнах за първи път, не бях готова за тази среща.

От почти двадесет и четири месеца, цели две години, мечтаех да се избавя от прокълнатия живот, който водех, от мъките и обругаванията на мъжете, от продажбата на плътта си.

Този копнеж се роди в мен, независимо от зова на порока, теглещ ме надолу към калта.

Харесваше ми да се къпя в кал, да затъвам в кал. Да изпитвам удоволствие от допира с нея, да се цапам от глава до пети с нея. Колкото повече се изцапвах, толкова повече се отъждествявах с калта. Немислимо ми се струваше да бъда друга. Не съм се сещала дори да се опитам да се измъкна.

Съществуваше единствено тихият копнеж да видя нещо интересно. Да посетя нови страни, да видя непознати градове и пустини. Да изпитам нещо, каквото никой никога не бе изпитвал.

Самолюбието ми бе огромно.

Смятах, че съм най-великата жена на света. Велика с това, че ако поисках, можех да владея душите на мъжете чрез техните порочни желания, чрез самотата им, чрез отдалечените им във вековете мечти.

Гордостта ми бе дваж по-голяма. Носех я като перлена огърлица около шията си.

Еротичността и похотта ми нямаха граници. Не си давах сметка за това. Интересувах се само от себе си, от това да потърся и намеря удовлетворение на страстите си. Точно заради това често бивах подвеждана от външния вид на мъжете, а не обръщах внимание на онези от моите любовници, които хранеха чувства към мен. Смятах вички до един за недостойни да ме обичат. Стремях се към най-чистата, единствената, най-истинската любов.

По-късно, в миг на дълбоко отчаяние, осъзнах, че такава любов няма за мен на този свят. Че няма никога да изживея щастието, което преследвах като малко гладно вълче още от раждането си.

Точно тогава Го срещнах.

Той промени целия ми мироглед. Показа ми, че всичко, което съм приемала за истина, всъщност е било люспа от булото на многолюспена илюзия. Душата ми е имала нужда от друго. И Той отвори очите ми към това друго. Предстояха ми още много отлюспвания на поредни илюзии, но тихо, ненатрапчиво усещах, че ми става по-леко и че вече никога няма и не мога да се върна назад.

Оказа се, че съм възприемала света по един невероятно ограничен начин, приемайки единствено видимото за действително. Не осъзнавах, че всичко, което съзирам и възприемам, е проявление на нещо по-велико, на нещо духовно и незримо, проявено във формите на този свят.

Изживяването на тази истина обаче имаше своята цена. Заживях, отделена с невидима преграда от другите и от заобикалящия ме свят. Разговарях с хората, общувах с близките си, но се намирах там само телом. Духът ми, мислите ми бяха другаде.

Потопена във вътрешните си изживявания, се почувствах толкова безнадеждно самотна, че не виждах никакъв лек за тази болка. Дори онези, които обичах и ме обичаха, усещах като нещо далечно, отделно от мен. Чувствах, че те не могат да разберат причината за моята тъга, пък и дори да я разбираха, с нищо нямаше да са в състояние да облекчат мъката ми.

Намирах се заключена в една здрава, черупчеста, едновременно прозрачна обвивка, прилична на яйце, която ме изолираше от целия свят. Сякаш бях единствена във Вселената. Сякаш се бях разболяла от странна болест – изпитвах безчувственост към мненията и преживяванията на другите. Интересувах се единствено и само от собствените си преживявания. Не бях в състояние да обичам, нито се нуждаех от любовта на някого.

Неговата топла усмивка, топлият Му глас, очите Му, които ме наблюдаваха с разбиране и казваха:

“Добре те разбирам, знам много добре защо го правиш. Не се бой. Ти си защитена. Затова не се страхувай”,

Неговото бледо, мило лице ми донесоха едно ново усещане. Аз започнах да вярвам в собствените си сили и всички онези мисловни форми, които бяха основа на цялото ми ежедневие, постепенно покълнваха и в реалния свят. Започнаха да се материализират, да се сбъдват в действителност.

Тук искам да илюстрирам чрез думите на древните етапите, през които всеки, стъпал на Изпитателния път и следващ Пътя на ученичеството, самоусъвършенстването и съзнателното разтваряне във вселенския жизнен поток, изобразен като сфера без начало и край, всъщност се превръща в светеща, горяща точка, разпръскваща животворна светлина и топлина, с други думи – Любов.

Изминавайки седемте степени и научавайки седемте велики урока, той се превръща в звено, в малка очистителна точка, в която свободно циркулират космическите енергии, а самият той е проводник на тези енергии. Според нивото, което е достигнал в собствената си еволюция, е в състояние да дарява чиста енергия на заобикалящия го свят – жива и нежива природа - чрез думи, докосване и мисъл.

Ето седемте степени или седемте най-висши изживявания според древните:

1. Великия решил да следва избрания от него път. Той не търпял ничия намеса и упорито държал на своето. Това упорство обхващало план след план, то растяло и крепнело. Неговата воля била постоянна, кристална, ярка, крехка, но твърда. Той имал способността да кристализира. Той донесъл не воля за живот, а воля за смърт. Смъртта била Неговият подарък за живота. Приемането и отдаването не Му харесвали – Той желаел и търсел отделянето.

2. Великия наситил със своя живот всички части и аспекти на проявеното. Той се мятал от центъра към периферията и обратно, като носел изобилие на живот и енергизирал всички форми, предизвиквайки излишък от движение, безкранйно разширение, огромен ръст и ненужна прибързаност. Той не знаел какво иска, защото желаел всичко, привличал всичко и давал на всеки прекалено много.

3. Великия натрупвал тук и там, Той избирал и Той отхвърлял. Тази сила Той отхвърлил и тази сила Той приел. Той нямал цел, близка до шестте цели на Неговите шест Братя. Той усвоявал формата, без да я обича; захвърлял я и избирал друга. Той нямал конкретна цел или план, а живеел под въздействие на илюзиите и точно това искал. Той задушавал както хубавото, така и лошото, макар че се ползвал и от двете. Можел да допуска излишъци в едно отношение и недостиг в друго. Той се ръководел от тези две крайности при избора на жива субстанция. Той сблъскал в едно неща, които не си съответстват, и видял, че като резултат се появили злочестината и измамата. Той изготвял модели, без да следва някаква определена цел. Той се отказал от отчаяние.

4. Великия започнал битка. Всяко нещо Му изглеждало като обект за прилагане на сила. В “четвъртото” Той открил широко поле за действие и се приготвил за битка. Той виждал истинното, разпознавал лъжовното и се мятал между двете, като се сражавал ту с едното, ту с другото и все губел онзи среден път, където битката не съществува. Там царували хармонията, свободата, покоят и безметежната тишина. Той изтощавал всички форми, вълползвал се от Неговата сила и мощ. И все пак през цяпото време Той търсел красотата, стремял се към прекрасното и жадувал мир. Отчаянието го завладявало по пътищата Му, а с отчаяние волята за живот не може да оцелее. Но всичко прекрасно неизменно било редом с Него.

5. Великия се изправил в гнева си и се разделил на две. Той създал великите двойствености и изначалното поле на множественостите. Той предизвикал всевъзможни разцепления и със силата на мисълта творял разделенията. Той с радост поставял препятствия. Той не търпял разбиране и не познавал единението, защото бил студен, суров, аскетичен и винаги жесток. Той стоял между нежния, любещ център на всички животи, и външната периферия на страдащите живи хора. Но Той не бил върху средния път и нямал намерение да запълва този разрив. Точно обратното. Той засилвал разцепленитето, издигал бариери и се стараел още повече да увеличи разрива.

6. Великия обичал себе си в другите и във всички форми. Навсякъде Той съзирал обектите на своята привързаност и те винаги се оказвали Него самия. В тези други Той изливал себе си, молейки за взаимност, която никога не получавал. Очертанията на толкова любимите Му форми неумолимо се разпадали, бледнеели и изчезвали. Обектите на Неговата любов бавно вехнели. Оставал само светът на сенките, на дима и на мъглата. И когато се погледнал, Той възкликнал: аз съм Повелител на илюзиите и Ангел на бъркотията. Нищо не разбирам. Аз обичам, но нищо не е както трябва! Аз знам, че любовта е истината и духа на вселената. Къде тогава е грешката?

7. Великия събрал силите си и обявил, че желае да твори. Той създавал това, което било външно и можело да се види. Той гледал своите творения, но не ги харесвал и престанал да им обръща внимание; тогава те умрели и изчезнали. Той не постигнал постоянен успех и не виждал нищо, освен провали, докато се трудел на външната пътека на живота. Той не осъзнавал нуждите на формите. На някои предоставил излишък от жизненост, а на други дал недостатъчно; и едните и другите умрели и не успели да отразят в себе си красотата на Бога, Който им дал живот, но не могъл да им даде разбиране. Тогава той не знаел, че любовта е оцеляла.

Потънала в нездраво любопитство, похотливи стремежи и неистово желание към сексуално, а оттам и към емоционално удовлетворение, с чиято помощ на всяка цена се стремях към физическото изживяване на щастието; без да осъзнавам, че щастието не е изживяване и самоцел, а е цел на несъвършения дух, превърнал я във фикс-идея поради невъзможността да живее в хармония с всички форми във Вселената, аз, Мария Магдалена, бях наказвана непрекъснато ту с болести, ту с най-дълбоко отчаяние. Като отричах живота, не разбирах и не виждах как водя не само себе си към гибел, а обричам на смърт и бъдещите поколения на своя род. Прехвърлях собствената си неудовлетвореност към бъдещите си деца и внуци, които умираха още преди да са се родили. Или умираха с раждането си.

Обричах на бездетност моите правнуци, а дъщерите и синовете, които трябваше да родя, обременявах със собственото си отчаяние, неудовлетвореност и нежелание за живот. В стремежа си, в жаждата си да утвърдя себе си, обричах поколенията след мен – децата си, децата на моите деца, внуците и правнуците на моите собствени деца и правнуци до тридесето коляно, дори и още по-далеч в бъдещето. Обричах ги на страдание, на вечна мъка. Те наследяваха от мен ненавистта към живота и към себе си, зад която ненавист се криеше необятна, жестока, хладнокръвна агресия.

Когато Го срещнах, в миг осъзнах и видях какво върша.

Бях потресена, когато съзрях някъде в бъдещето съдбата на собствените си неродени деца. Бях потресена, когато видях съдбата на неродените си още деца, на внуците и правнуците си. Видях бъдещите си дъщери, които щяха да бъдат обречени на бездетност, а синовете ми щяха да бъдат стерилни. Внуците ми, ако успееха да се родят или да оцелеят, в ранна възраст щяха да умират от непознати и неизлечими болести, или да се самоубиват още в детска възраст.

Видях в бъдещето как някакъв мой праправнук на тринадесетгодишна възраст изважда нож и прерязва гърлото на баща си, а после убива и себе си. След това видение никога повече не успях да спя нормално. Изживях невероятен душевен смут.

Ала когато съзрях как родът ми изчезва и загива някъде в бъдещето заради пренасянето на прекомерната гордост, надменност и желание за удовлетворение на страстите на всяка цена, изпаднах в шок. Като огромен, жилав и гаден червен паразит, от поколение на поколение щеше да се предава болестта на духовна основа. Болестта на собственото ми его, наследено от моя баба или прабаба в недалечното минало. Тази болест бе подобна на огромна, безкрайна, непрестанно увиваща се и пиеща соковете на живите, червена змия.

В Негово присъствие се погледнах отстрани и видях една жалка, слаба, предала се на низките си страсти, вечно стремяща се към нещо по-велико от нея самата, красива млада жена. Дожаля ми за тази жена.

Оттогава много сълзи пролях, защото ми беше мъчно за мен самата. Продължавах ли в този дух, щях да се превърна в един от унищожителите и убийците на собствените си деца и внуци. Нямах право на това. Трябваше спешно да започна работа върху себе си за спасението на собствената си душа, за душите на моите потомци.

Работата по промяната на съзнанието ми бе най-важното нещо, единственото нещо, което си заслужаваше усилията. Всичко останало не бе вече от значение, нямаше смисъл.

За да превъзмогна себе си и слабостите в характера и натурата си, спешно се нуждаех от разширяване на съзнанието, от издигането му нагоре в духовния свят.

Преди да срещна Исус, се занимавах с долни, гнусни деяния. Бях грешница, затънала в порока на сладострастието и похотта. Никога не си бях представяла, че мога да водя живот, по-различен от този на покварена жена и блудница.

Срещнах Го и разбрах, че всичко е въпрос на вяра, убеденост и знание. Без знание няма вяра, а без вяра няма живот. Всичко загива, ако не е подхранвано с живителната сила на вярата и паметта, с безкрайната енергия на любовта. Не бях сама в безкрайния свят на милиони други човешки същества и никога вече нямаше да бъда. Не някакво неразбираемо чудо, а реална, истинска, всепроникваща Любов бе създала всичко същестуващо и вдъхновяваше развитието напред и нагоре.

Аз, Мария Магдалена, жена все още млада, усетих, че съм едно с останалите човешки същества и че никога не съм била нещо по-различно от малко атомче в организма на една безкрайна вселена, изградена от безброй подобни атоми, някои по-големи и по-съвършени, други съвсем микроскопични, все още развиващи се. Моментът да осъзнаеш този безспорен факт е също познание, поредната стъпка по безкрайния път на знанието, по който се е запътил всеки човек. Някои хора тръгват по-рано по този път, други по-късно, но общо взето всички рано или късно стъпват на него и в началото несъзнателно, а по-късно все по-осъзнато го следват.

Не се бях замисляла никога коя съм, накъде съм се запътила, докъде ще стигна, докато не срещнах Исус. Той вля в мен Своята велика Любов…

Живеех ден за ден, без цел и без посока. Ежедневието ми включваше непрестанно вегетиране, храносмилане, пиене и плътска любов, срещу която получавах пари, за да оцелявам телесно и да извършвам непрекъснатия цикъл от вегетиране, ядене, пиене, храносмилане и плътска любов.

Не чувствах нищо, освен удоволствието върху езика си, предизвикано от вкуса на храната по вкусовите ми рецептори. Опиянението от алкохола и опиума ми осигуряваше съществуване до другия ден или до вечерта, когато вършех работата си по задоволяване физическите нужди на мъжете и жените. Да си призная, никой не ме е карал насила да върша всичко това. Вършех го по собствено желание и това ми доставяше удоволствие.

Този вид работа, освен че ми носеше плътско и донякъде

себично емоционално удовлетворение, ми даваше възможност да печеля лесни пари чрез любима работа. Не зная защо всички мислят, че проститутката е жертва на мъжката недобросъвестност. Не е съвсем така, мога да ви уверя в това с примера на собственото си познание, извлечено от живот, какъвто водех близо двадесет и пет години под слънцето.

Проститутките сами искат да са проститутки, ако не всички, то поне деветдесет процента от нас сами решават да са такива. Разбира се, често ставаме жертва на насилие, но това е напълно логично за такава една професия, в която нуждите на клиентите варират, а някои от нас не са достатъчно интелигентни, за да предугадят изискванията, или да направят най-елементарна разлика между един отегчен от самозадоволяването мъж и един чистокръвен, хладнокръвен, лишен от емоции психопат.

Така и аз, плувайки в океана от нездрави физически взаимоотношения, лишени от всякаква чувствителност, срам и духовност, потъвах в порочната, воняща тиня все повече и повече, докато тя започна да ме задушава и аз не намирах вече смисъл в нищо, нито удоволствие.

Момичетата след този преломен момент изцяло се лишаваха от контакта с душата си и се превръщаха пред очите ми в бездиханни, полуживи същества, в зомбита.

Ако след символичното, но често реално самоубийство на душата все още усещаш тук-там някоя фибра нежно и слабо да трепти, значи, че все още си жив и не си я убил съвсем. Имаш шанс да я спасиш. Да се измъкнеш. Да заживееш нормален, човешки жвот.

Ние, жените, не сме просто там някакви си влажни отвори, създадени за похотливи временни удоволствия на собствените си тела. Плътта ни не е стока, която се купува. А от векове я търгувахме като стока, и то, от най-евтините.

Колко дълго бяхме продавали телата си на множество жалки, достойни за съжаление мъже, които не притежаваха нито желанието, нито способността да привлекат любовта на истинска жена, а предпочитат да ползват нашите платени услуги, за да достигнат до “върховното освобождаване”!

Колко дълго се бяхме унижавали! Още от зората на човечеството.

Върховното освобождаване в основата си не е физическо, а духовно преживяване – сливане на душите, сърцата и телата на мъжа и жената.

Жената не е такава, за да доставя удоволствие на мъжа или той да търси в нея телесна наслада, а е негова посветителка, нежен Учител, който ще го поведе за ръка и ще го научи на истинска любов и споделяне на взаимно обожание. Ще му помогне да достигнат заедно до истинското, висше духовно изживяване на любовта, когато и двамата се сливат в Едно и се докосват до щастието извън времето и пространството.

В момент на прозрение за своите минали превъплъщения, някои извисени души сами осъзнават това. Те помнят, че са се раждали на познатата ни Земя, облечени в различна плът, обусловени от определен пол – веднъж като мъж, друг път като жена. Тогава, подобно на панорамна гледка пред будния им взор се разкрива цялата сложност на връзките между хората и техните взаимоотношения. Вижда се как се приема определен пол, мъжки или женски, за да продължи душата по своя път на еволюционно развитие. Да усвои познание, което не би могла да усвои само в дрехата на женско или само на мъжко тяло.

Едно дете в предучилищна възраст се смее на странните заврънтулки, каквито са буквите, защото не може да чете. Но когато се научи да чете и пише, в заврънтулките то открива знание и вече не се смее, а се мъчи да проникне в прочетеното. И започва да разбира. Научава се. Като знаем, че в минал живот сме били жена, а в настоящия – мъж, и като си представим, че може пак да се преродим като жена, напълно естествено е да изпаднем в положението на дете в първи клас, което току-що се е научило да чете и да пише.

Оттук започва разбирането. От знанието. От познаването на света и на природата. Знанието е състрадание. Знанието е любов.

Когато се поставим на мястото на друго същество и си представим, че това друго същество сме ние, мигом получаваме ново познание. И изпитваме нежност, симпатия към него. Започваме по-добре го разбираме. Дори вече знаем дали можем да се намесим и да помогнем, или просто да го оставим само да следва пътя си.

Няма и не може да съществува подчинено положение между половете. Схващането жената да е извор на наслада за мъжа е абсолютно погрешно! Да, жената е извор, но тя е извор на вдъхновение за мъжа, както и обратното. Няма по-нисш или по-висш пол. Няма мъжки свят, нито женски. Всичко в историята – матриархат или патриархат – съществува и е съществувало, за да може неспокойният и нестабилен човешки дух да израстне и да познае истината.

Например аз, Мария Магдалена, със сигурност мога да кажа, че в много предишни животи съм била мъж. Кой ще ме обвини, че съм обичал жени и съм бил с такива, които не могат да се нарекат порядъчни? Кой може да ме посочи днес с пръст и да ми се присмее, че съм блудница, без да е сигурен, че някога през живота си не е извършвал нито една мръсотия, или в някое от предишните си превъплъщения е бил абсолютно безгрешен? Кой може да го твърди? Защо тогава толкова лесно съдите, бедни, жалки и дребнави същества? Кои сте вие, за да съдите избора и съдбата на своите братя? Нима никога не сте извършвали нито едно гнусно престъпление, или нима твърдите, че никога не сте измъчвали поне едно животно?

Ние сме микроскопични, невидими прашинки в организма на Бог, чието физическо проявление е Вселената. Ако за миг си помисля, че съм нещо повече от прашинка в корема на Вселената, ще си спомня примера с изпражнението. Ще си представя едно огромно, топло кравешко лайно, в което аз съм най-дребната молекула в амебата от милионите други амеби, изграждащи състава му...

Преди срещата ми с него аз, Мария Магдалена, почувствах неимоверно напрежение. Не можех да спя, нито да се храня. Залците пресядаха в гърлото ми, непрекъснато плачех вечер преди да заспя, а понякога избухвах в плач и в най-неподходящите часове на деня за почуда на момичетата и на клиентите ми. Някои от тях не издържаха, плащаха и си тръгваха. Други се оплакваха на мъжете, които държаха бизнеса в родния ми град, че не си върша работата както трябва. Всъщност с моите сълзи несъзнателно им създавах чувство на вина и те, за да си отмъстят, ме наклеветяваха.

Много бой изядох онези дни.

Никога няма да ги забравя.

С умиление ще си ги припомням до края на живота, защото простих отдавна на мъчителите си. Благодарна съм, че ми помогнаха по-бързо да си спомня коя бях, като ме накарах да се отвратя от себе си.

След няколко мъчително изживяни дни и нощи, Той ми се яви.

Яви ми се с целия си ненатрапчив, но ярък, сребристобял, нежен, светещ блясък на Любов. За миг почувствах как ме залива океан от лъчиста светлина, вечна любов, извираща от всички същества, планети, вселени, на всичко родено и неродено.

В този най-светъл миг от своя грешен живот, видях сякаш не с моите очи, а чрез вътрешното зрение, колко прекрасно и съвършено е Божието творение;

как съществата, неживата природа и всичко останало, за което обяснение не може да се намери, са свързани помежду си в непрекъснати, преобразуващи се, преливащи се една в друга, съвършени взаимовръзки и че нищо не е излишно или пресилено. Че то може да бъде грозно само в моя ум, но моят ум, разтворен във вечността бе прозрял истината и бе съзрял красотата.

Видях едно малко дете, което припкаше по зелена поляна. Това бях аз. Късах мънички, нежни цветя насред тревите, а встрани от мен стояха баща ми и майка ми и се любуваха един на друг.

Спомените един след друг заблъскаха в кристалния похлупак около главата ми. Бавно тупкащото ми сърце само отмерваше ритъма, с който се сменяха. Тъмнината, гъстият и лепкав като дъвка мрак в душата ми, бе отмит за броени секунди. Отново станах предишното невинно, щастливо, весело дете, което се радваше на всяко стръкче трева, на всяко мъничко и крехко цвете, скрито срамежливо сред тревите.

Нямах вече чувство за вина! Бях се измъкнала от някаква влажна, мухлясала и миризлива яма, подобна на утроба, която преди смятах за свой свят и своя съдба.

Не предполагах до този момент, че извън тази яма, която представляваше моят живот и моето възприятие за света, съществува едно прекрасно в своята съвършеност мироздание, където души се преплитат в тесни любовни връзки, някои от тях по-тесни, други не толкова.

Изпаднах във възторг от невероятната хармония, в която се намираше всичко, създадено и съществуващо – растения, минерали, ветрове, реки, хора, животни, взаимоотношения!

Пред мен се разкри в своята величественост светът такъв, какъвто никога преди това не го бях съзирала. Дори не си бях помисляла, че някъде има нещо повече от ограничения ми, жалък живот - съществование, водено от мен с животинската воля да оцелея и да бъда. Почти четвърт век бях живяла безсъзнателно, същински слепец, който опипом се опитва да намери вратата, но все не успява. Крачка по крачка извървявах стъпала нагоре – от подземието на едно растящо съзнание до изхода – и тогава внезапно открих дълго търсената врата към един нов свят и едно ново разбиране.

Паднах на колене и умих краката Му.

Той ме наблюдаваше с кротките си очи на сърна и четеше в душата ми. Знаеше всичко за мен, гледаше ме с разбиране и съчувствие. Не желаеше да променя или да поучава, просто ме приюти.

Тогава сестра ми, която се суетеше край нас и непрекъснато се залисваше в работа, като гледаше всичко по къщните обязаности да е наред, ми завидя, че седя и слушам, а не се интересувам от домашните си задължения, и като се обърна към Него, запита го:

- Иисусе, сестра ми ме остави сама да шетам. Защо не й кажеш да ми помогне?

А Ииисус й отвърна: Марто, Марто, ти се грижиш

и безпокоиш за много неща, а пък едно е само потребно. И Мария избра добрата част, която няма да й се отнеме.

Душата ми копнееше за истината. Нищо друго вече не ме интересуваше, освен да слушам живителната Му реч.

Да мечтая, че светът е прекрасен и един хубав ден хората ще заживеят свободни и щастливи, никой никого няма да насилва, убива или обижда, а всички ще са като братя, ще изградят един прекрасен, слънчев, лишен от болести, излекуван, пъстър и цветен свят.

Ще могат да пренасят астралното си тяло, където пожелаят – от едно кътче на планетата до друго, че чак до най-далечните планети. Ще могат да летят и чрез мисъл да материализират своите най-възвишени и чисти идеи.

Част от тях в своето напреднало еволюционно развитие дори няма да притежават физически тела, а ще обитават Земята под формата на светли духове, освен разбира се, в случай, че не се наложи спешна нужда да се появяват тук-там в градовете, въплътени във физическа форма. Животните ще бъдат със съзнанието на животинския човек, а растенията с най-низшата форма на животинско съзнание.

Всичко това е въпрос на различна степен на еволюционно развитие при определени индивиди от човешкия, животинския и растителния свят. И днес са ни познати растения-хищници, които улавят насекоми, хранещи се с жизнените им сокове, както и на всички, интересуващи се малко повече от наука и изследвания, им е известно, че бозайници като кучето, някои видове маймуни, конят, косатката, делфинът и плъхът демонстрират, а и реално притежават, невероятно висока интелигентност.

Иисус изгони от мен седем бяса, които се бяха вкопчили в душата и тялото ми. Демоните лакомо смучеха жизнената ми сила. Не ми даваха нито миг покой.

Той прочисти моите седем канала. Балансира енергиите вътре в мен. Започнах да виждам и чувам неща, които никой друг от познатите ми не виждаше и не чуваше.

Първо, Той изгони от мен беса на похотта и сексуалността.

След това изгони безпределната гордост и високомерие, които ме ядяха като змия отвътре и не ми даваха мира.

Изгони презрението към мъжете.

Изгони непоносимостта ми към посредствеността и глупостта на хората. Осъзнах, че всички сме същества, родени на една обща планета, и имаме обща съдба – тази на деца и гости на нашата майка, Земята.

Той изгони и агресията ми към всичко живо и неживо, родено и неродено, която вдъхваше живот на презрението дълбоко в мен.

Изгони алчността ми, любовта към парите, вкопчването в материалните блага и лукса, скъпите дрехи, бижутата, скъпоценностите, имането.

Изгони желанието да бъда ценена, уважавана и възхвалявана, да бъда желана и възвеличавана, с други думи, прогони от мен беса на тщеславието.

Изгони влечението към властта.

Излекува душата ми като разкри колко силно е моето его и колко незначителен е стремежът да бъдеш. Толкова постоянен и мъчителен, че чак те убива! Като пиленце, чукащо неистово отвътре по черупката на яйцето, което се е превърнало вече в тежък, непоносим затвор. Малкото пиле жадува да излезе навън, да бъде, тропайки с немощната си човчица по стените на доскорошния си дом.

След като прогони от мен и последния, седми бяс, Иисус ми рече: „Сега си свободна! Бъди такава, каквато си и не се страхувай от нищо, защото нищо не те застрашава. Ти си защитена.“

Оттогава започнах да преподавам Неговото учение.

Не можех другояче да живея, след като преживях всички онези чудеса, откакто тръгнах по стъпките Му.

Той не е нещо, което да издигаме в култ, или да изпадаме в положението на фанатици, сляпо защитаващи онова, което са прочели в Библията.

Църквата често пъти греши като се отнася с нетърпимост към така наречените “ереси”, които не са нищо повече от различни клонове на едно и също учение. Различни гледни точки, споделящи една и съща истина. Когато някой или нещо започва да се превръща във фанатизирана, сляпа сила с хаотично движение, можем да се дистанцираме културно от него. Ако е родено от истина, то ще оживее и ще има положителен ефект върху човешкото съзнание. Но ако е насочено прекалено много в една посока, и не издържи, значи, не е този пътят, който ще следваме. Понякога и истината е обречена да страда и да се жертва. Не бива да се забравя това. Всичко е въпрос на вяра.

Не затова дойде Христос на планетата, облечен в човешка кръв, и дойде не един, а много пъти. Дойде, за да ни покаже докъде ще достигне всеки един човек по пътя на еволюционното си развитие. Не дойде, за да Го превъзнасяме или възвеличаваме, а за да ни покаже начините да издигнем съзнанието си и да се усъвършенстваме. Неговото идване на Земята е като атомна бомба, възпламенила на стотици хиляди километри духовното и мисловно пространство, изчиствайки го от невежеството и от вековния грях, донасяйки светлина в човешкия ум и природа.

Много будни умове тогава прогледнаха за знанието. От деца в детската градина, тези умове и съзнания се издигнаха на по-високо ниво, като на свой ред помагаха и обучаваха другите, които ги следваха – техните близки и приятели.

Този процес се извършва и днес, дори много по-интензивно, отколкото преди, защото времето на новата епоха и раса е настъпило. Христос посещава хората в сънищата им. Някои се изплашват, но други не. Едните са по-добри воини и обучават другите, които един ден също ще станат истински воини.

Христос посещава хората и наяве. Непрекъснато. Всеки един ден е арена, на която хората правят своя съзнателен избор – наляво или надясно. Или по средния път.

Човекът е много слабо същество, с крехка и чуплива като стъкло воля. Ежедневни усилия са необходими, постоянен труд, за да издигне духа си в посока нагоре. Приземи ли го надолу, към земята и материята, той започва да изпитва влиянието на множеството негативни енергии, които атакуват тялото и душата му и го отравят. Издигайки духа си нагоре, към духовното, човек автоматично се спасява от тях и става недосегаем за каквито и да било отрицателни въздействия. Полита сякаш над земята, физическото тяло вече не го възпира да изпитва вътрешна свобода.

Някои йоги до такава степен издигат съзнанието си, че с помощта на съсредоточената, концентрирана, освободена мисъл успяват дори да издигнат и физическото си тяло на няколко сантиметра над земята. Но левитация се постига преди всичко с освободено съзнание, лишено от каквото и да е волево усилие. Усилието, което я прави възможна, е нищо повече от вътрешна убеденост или вяра. Това са теми, които е твърде рано да засягаме, поне в тази книга, тъй като крият много опасности не само за любознателния читател, но и за пишещия тези редове.

Проповядвайки Учението, срещах различни хора с различна готовност на възприемане. Някои от тях бяха изминали вече достатъчно дълъг път и бяха готови за по-висше разбиране. Семената на знанието покълнваха в душите им бавно, при други по-бързо и те, размишлявайки върху онова, което чуваха, сами започваха да работят върху себе си в полза на познанието.

Други от учтивост или страхопочитание лицемерно се преструваха, че разбират и възприемат, а зад гърба на Неговите ученици се присмиваха, сочеха ни с пръст.

Нямаше връщане назад. Това бе моят живот, бях се променила, не бях вече същата и никога нямаше да бъда. Не виждах смисъл в предишните си алчни, греховни стремежи. Правех разлика между добро и зло, истина и лъжа, искреност и лицемерие, опасност и безопасност.

Всъщност, всичките тези двойки полюси не ме вълнуваха.

Научих се да живея като малко дете. Радвах се на днешния ден, с умиление и радост си припомнях изминалия, с надежда и нетърпение очаквах утрешния.

Постепенно възпитах в себе си усет към циклите в природата, в живота си, в живота на обществото, в което живеех. Имаше тесни взаимовръзки между всички тези компоненти.

Първо, научих се да разпознавам и различавам циклите в собствения си живот. Научих се да предвиждам моментите на слабост, която ме обземаше понякога, опасността от болести.

Понеже съм най-обикновен човек, случваше ми се да изпадам в униние и отчаяние. Неминуемо следваше някаква незначителна болест. Учех се да я възпирам с вяра, воля и насочени ежедневни усилия. Лекувайки себе си, лекувах и най-близките си, онези хора, които стояха неотлъчно до мен. Процесът на лечение протичаше много бавно, отколкото с лекарства или билки, но бе по-ефикасен, понеже изцеряваше душите им, а оттам и физическите им тела.

Трудно е човек да повярва, че същестува възможност да промени изцяло характера и съдбата си в един живот, но е така. Изпитах го и това е най-великото прераждане, което може да се преживее, защото не е нужно да се превъплътяваш стотици пъти, за да достигнеш просветление и израстване на съзнанието. Може и е доказано с примерите, оставени ни в наследство от много мъдри човешки същества.

Като познае Любовта, Бога в себе си или се слее със своето аз, човек се превръща в нещо коренно различно от онова, което е бил преди.

Бях грешница. Горях в огньовете на страстта като повечето от хората, които населяват Земята. Продавах плътта си и ме интересуваха единствено парите. Но след като познах Любовта в най-дълбокия смисъл на тази дума, аз, блудницата, получих опрощение за греховете си и духът ми се възвиси.

За онези, които все още не разбират символичното значение на израза “опрощение на греховете”, бих искала да дам кратко пояснение.

Когато човешкото същество познае Любовта и издигне нивото на енергията, протичаща от Космоса през човешката душа и тяло, то успява да преодолее неправилното разбиране на много понятия, стереотипи и модели, диктувани му от неговото его, или пренесени от минали животи, или онаследени от роднини по майчина или бащина линия.

Егоизмът, ревността, ненавистта и всички онези убийствени страсти, оцветени в червени, жълти и чернокафяви краски, са плод на неправилно разбиране на изконните закони, които изграждат хармонията в света и в частност човешката личност.

Ако неправилните нагласи, отрицателните мисли в най-общ смисъл продължават да бъдат поддържани в съзнанието, те образуват в полето около човека психологически бариери, подобни на чернокафяви, сиви същности, които блокират притока на космична енергия към дадения индивид, а оттам се блокира и циркулацията на жизнената енергия в душата на човека, респективно в организма. Човекът заболява. Появяват се болестите. Видът им зависи от вида отричане, от вида и рода на отрицателните мисли. Блокирането на жизнената енергия може да доведе също и до изкривявания в съдбата на човека – неудачи, нещастия и др. Ето защо трябва да подхранваме положителното мислене, да садим в градината на непостоянния си, трудно задържащ се в една точка ум, само добри, светли мисли, подобни на бели цветя.

Трябва да се учим да разпознаваме поличбите, които в някои дни буквално валят отгоре ни и крещят в лицето ни да внимаваме какво правим, дори понякога да се откажем от предварително начертан план, който вместо да донесе бленуван успех, ще ни доведе до провал, неуспех, дори до смърт. Добре е да се мисли върху тези неща, да се прави аналог между различните събития, които ни се случват, за да извлечем поуката и познанието.

Понякога - вярвам силно в това - най-големите провали са причина за нашите най-големи успехи.

Нека се научим да живеем балансирано, в хармония с вътрешната си природа и с природата на нашата планета, с хората, с които сме свързани в тесни емоционални връзки, или с онези, с които просто общуваме. Нека да се учим да усещаме ритъма на великия пулсиращ Живот, на световете и на цялата вселена, и да му се подчиняваме.

Преди да отречем нещо или да се изкажем критично за нещо, нека се замислим дали това, което ще кажем, няма да причини вреда на обсъждания от нас обект, човек, същество, идея, или просто животно.

Това не значи, че трябва да си затваряме очите пред злото. Злото съществува като човешко понятие от нашия свят. В представите на вселенското съзнание то не съществува. Но ние, човеците, е добре да правим ясна разлика между добрите и лошите постъпки и проявления на човешката ни природа. Не да осъждаме злото и да го отричаме - понеже така му предоставяме сила в троен размер, защото когато отричаш съществуването на нещо, то започва да се ползва с пълна свобода - а в спокойното му, незлобливо констатиране и внимателно отстраняване, или превръщането му в добро^7. Стига да имаме вдъхновението да го сторим и волята да го завършим.

Откакто Го срещнах, у мен се появи невероятно желание да помагам на нуждаещите се, на всички онези, особено на най-близките си, които се нуждаеха от помощ. Състрадание, съчувствие и нежност стопляха душата ми и чувствах как извират към бедните, болните, нещастните.

Желанието ми да ги видя час по-скоро здрави и усмихнати неусетно ме превърна в нежен тиранин. Започнах да проявявам прекалено голяма настоятелност в стремлението си да им помагам /или да ги променя/, и то, на всяка цена.

Прекомерното ми желание да дарявам от себе си и да правя хората щастливи се превърна в непоискана, натрапена и насила налагана “помощ”.

Вместо да излекува душата и да въздейства със своята очистителна сила, тази така наречена „помощ“ бе по-скоро терор, форма на нравствен, психически и душевен тероризъм. Започнали с идеална цел, намеренията ми да помагам и променям, се изродиха в насилие над близките ми. Те станаха напрегнати, отвръщаха с отпор и агресия.

Тогава не знаех, че съществува велик и ненаписан закон – непоисканата помощ не е нищо повече от насилие. Такава помощ не отива на мястото си, не създава хармонично и балансирано развитие на обстоятелствата и душата. Стоварва се върху човека, на когото имаме желание да помогнем като черна, натрапена, наложена като догма и пранга власт. Такъв тип помощ произлиза не от искреното ни съчувствие, а е плод на представата ни за себе си, рожба на силното ни его, или аз-а, за чието овладяване ще са ни нужни дълги и упорити усилия.

Трудно е да се разтворим във Вселената. Човешкото желание да бъдеш и да се самодоказваш на всяка цена често пъти отклонява благородния дух от истинния път, който той сам е избрал някога. Но това желание е породено от страха, който смъртта буди у нас. А страхът от смъртта е предизвикан от невежеството. Попие ли човек в душата си знанието за смъртта и за това, че тя е една Велика илюзия, ще отмине и страхът.

Докато се опитвах да помогна на другите, без те да го желаят и без да ме търсят, отклоних се от праведния път. От онзи път, заложен и предопределен да следвам, още преди да се появя на бял свят. Пътят на моята най-съкровена същност.

За всичко това виновно бе изключително силното ми его, самомнението ми, манията ми за величие. И понеже се отчаях, че няма да мога да се справя с тези трима мои вътрешни врагове, заплаках.

Плаках като дете, дълго и безнадеждно. Помолих се да намеря сили и да преодолея страстите, които ми пречеха да се развивам и да бъда себе си. Молех се горещо ден и нощ. Разговарях със себе си мълчаливо или на глас. Пожелах си много пъти да се изцеря от тези бесове, които ядяха душата ми.

Колко немощно и слабо е човешкото същество! Мъчно ми бе за мен самата, гледах се отстрани - сякаш гледах друго страдащо създание - и изпитах съчувствие към себе си. Искрено разбирах как душата ми се мъчи.

Слушах беседите Му, разговарях с Него, седнала съвсем близо, в обсега на лъчистата Му, светла аура, и чувствах как нещата у мен и около мен започват да се променят. Отначало всички мои най-големи слабости се възпламениха. Разгоряха се като пожар.

Струваше ми се, че вместо да се излекувам от манията за величие, от възхваляването на способностите си, гордостта, похотта, превърнала се в неутолима жажда, и желанието да бъда единствена и неповторима – тези отвратителни змии, които отравяха душата ми и се хранеха с нейната жизнена сила, набъбваха все повече и не можех да намеря покой.

След това “предизвикване” изведнъж усетих, че в гърдите ми олеква, и че този път там разцъфват цветя.

По време на пречистването от греховете, на лошата карма, наследена в предишни животи или в настоящия, се задейства мощната сила на вярата и любовта, единствената и най-велика целебна сила. В душата на човека се извършва нещо като яростна битка между двете сили, тъмната и светлата. Тъмната сила, т. е. дяволите, демоните, неговите страсти и пороци, се разразява неимоверно, оказвайки ужасна съпротива.

В крайна сметка, напредък неминуемо следва и човек се пречиства, придвижва се по стълбицата напред в еволюционното си развитие или с други думи, той “просветва отвътре”. Започва да свети душата му, понеже каналите, по които протича космическата енергия, са вече отпушени и чакрите /вихрообразните входове/ балансирани.

Но преди мига на излекуването той бива хвърлен в най-големия си ад: дава воля на всички потиснати желания, или се мъчи да ги преодолее, докато не обсебят съзнанието му. А онези от тях, които представляват най-голям проблем за него, изригват, и в този момент човек изпитва най-силното им, убийствено влияние. Провокирано е егото, усеща и силен гняв към всичко, което е било в качеството на дразнител и е провокирало проявяването на низшата му природа.

Подобни процеси се наблюдават и в хомеопатията. По време на лечение човек вдига висока температура, но не се чувства отпаднал, понеже добрите сили убиват лошите и ги очистват, освобождавайки ги.

Както е долу, така е и горе. Както е на Земята, така е и на Небето.

Пречистването на човешката душа в световен план, идването на Христос или Майтрея, новата епоха, е предшествано от унищожителната “болест на битието”, която се изразява във войни, масови демонстрации, избухване на епидемии в различни части на света, глад, природни бедствия и катаклизми, смяна на правителства, сваляне на стари, закостеняли и насилствени режими като военната диктатура например, засилване на престъпността и на патологичните явления, необяснима лудост, отчуждаване на близки и роднини, родова вражда и др.

Сгромолясва се феодалната световна система, която досега държеше в оковите си човешката цивилизация, и на нейно място идва Новата епоха – световното Възраждане, Ренесансът на новото човешко мислене и съзнание. Никой никого вече няма да притежава и обсебва, нито ще бъде притежаван и обсебван. Ще дава свобода, както и ще получава такава, за да достигне накрая до себереализация и себеудовлетворение.

Не можех, нямах право да поучавам и лекувам, след като не бях превъзмогнала собственото си его и манията си да бъда права във всичко и навсякъде. Ето защо трябваше да мълча и да не се опитвам насила да налагам учението или вярата, която изповядвах, на хора, които все още не бяха готови за това.

Не исках да бъда обичана или разбирана от тях. Знаех, че те не биха могли нито да ме обичат, нито да ме разберат, а ще сметнат, че моята вяра е гордост, а любовта ми - желание за превъзходство. Че всеки път, когато искам да споделя с тях нещо, което съм изживяла и което вълнува душата ми, те ще се опитат с ума и интелекта си да ме разберат, не със сърцето. И понеже няма да могат да ме разберат, ще ми завидят и ще ме намразят.

В този миг осъзнах, че човек правилно трябва да подбира хората, с които общува, приятелите си, за да може да минава спокойно и безпрепятствено енергията на любовта през него и през тези хора.

Невежеството се състои не в липсата на образование, нито на това, че не сме прочели достатъчно книги.

Невежеството е липсата на желание да се състрадава на изпадналия в беда, да се даде милостиня на истински нуждаещия се. Да бъде изслушан някой, който наистина иска да бъде чут. Страхът да се довериш. Боязънта, че ако се довериш и се разкриеш такъв, какъвто си, ще бъдеш предаден и унизен.

Имах куче някога. Казваше се Нола. Като лъвицата -съпруга на царя Лъв. То никога не се чувстваше унизено, когато му се карах, че се е напишкало по средата на кухнята, или че е омазало с вонящи изпражнения целия под на апартамента. Не. Дори и да го биех – а аз го правех в началото – веднага ми прощаваше и щом минех край него, се свиваше виновно и ме гледаше с умните си тъмни очи. А щом се успокоях, лекичко започваше да скимти и да ми говори на своя си кучешки език. Обясняваше се в любов. Искаше да ми влее малко ум в главата, да ми обясни, че не ми се сърди, че няма защо да се гневя. Просто нея я било боляло коремчето и много пъти се опитала да бъде чута, да ми каже, но аз не съм й обърнала внимание. Не издържала и се изпуснала.

Но не я разбирах. Набих я тогава. Задето ме накара да дишам вонята от редките й изпражнения. Да чистя като робиня всеки ден поне по три пъти. Тогава не знаех, че това създание още преди раждането си се бе обрекло на мен и че редките изпражнения, напикаването му, ежедневните грижи, които полагахме за него дори повече, отколкото за собственото ни дете, всъщност ни лекуваха от минали грехове.

Тя бе умна. Започна с воля да си налага да не се напишква или нааква. Стискаше се до последно. Почти не издаваше звук, трепереше, гледаше ме в очите, безмълвно или с леко, ненатрапчиво скимтене се молеше да я изведа. Никога не нахалстваше и не се налагаше с лай, както биха сторили повечето кучета. Но аз не я извеждах. Мислех за себе си – че е студено, че не ми се излиза и други такива егоистични и жалки неща.

Това куче ме спаси от смърт. И не само мен. То спаси цялото семейство и рода.

Бях длъжна да спазвам обет за мълчание. Когато обаче виждах, че ако не се намеся, ще стане още по-лошо, говорех.

За да пречистя себе си от суетата и гордостта, от силната власт на егото, почувствах, че трябва да живея в самота и да бодърствам в уединение. Общуването с другите вече бе започнало да ми носи радост, но усещах, че така не мога да се развивам, че излишното общуване и празните приказки само ме изтощават, без да допринесат за нищо полезно.

Умът ми желаеше да бъде погълнат в съзерцание на собствената си дълбочина, исках да опозная по-добре себе си в наепрекъснати размишления и молитви.

Трябваше отнякъде да се започне.

Стоейки непрекъснато у дома, с едни и същи хора, които много обичах, не можех да помръдна нито на йота повече. Трябваше да изпитам себе си, да отида на свети места, да видя други хора.

Зная, че на нашата планета има десетки свещени кътчета, много точки, които са извори на благодатна, целебна енергия. На такива места обикновено живеят или са живели светци, които и след смъртта си на физическо ниво, продължават да разпръскват като дар за живите, мъртвите и природата своята целебна сила.

В съчетание с космическата енергия – казвам това, защото светците с помощта на своя тесен контакт с Бога избират такива места, които са като катализатори на космическото енергийно излъчване – и чрез своя свят живот те очистват мястото, оттам обикновено започва да тече извор с лековита, светена вода, а местността наоколо става свещена.

Реших, че трябва да посетя много такива свети места, било в България, било по света, за да се докосна до Любовта и чистата сила на светците, живяли там някога, или все още обитаващи в телесна форма Земята. Така започнаха моите поклоннически пътувания. Първото бе до Рилския манастир в планината Рила.

ПЪРВО ПЪТУВАНЕ:

РИЛСКИ МАНАСТИР

Из дневника

Мечтата ми да посетя манастира не е от вчера. Ако преди е живяла в мен като неясен копнеж, през декември 2005 година започнах да изпитвам невероятно силно притегляне към това място.

Сега съм тук. В Рилския манастир. Всичко започна от едно съновидение.

Яви ми се свети Архангел Михаил в образа на свети Георги върху блестяща, обагрена в златисто-оранжеви цветове банкнота от двадесет швейцарски франка. В съня си чувствах хартийката близка на сърцето си и за нищо на света не исках да я давам на никого. Тя бе мой късмет, за когото трябваше да се грижа и да пазя. Събудих се с горещото желание час по-скоро да отида в Рила при пещерата на свети Иван Рилски.

Една нощ отново се яви в съня ми Архангел Михаил. Беше той, чувствах го. Облечен в блестящи златисточервени дрехи, пристегнат в талията с кожен колан, обут в кожени ботуши. Косата му бе чуплива, вълнообразна, нито дълга, нито къса. Той ми внуши чрез цветове, че има надежда. Показа ми две светлини – едната жълта, другата синьо-виолетова, която усили светенето си и стана по-ярка от жълтата.

През цялото време Михаил ми се усмихваше, но някак не виждах лицето му, не смеех да се взра в него по-настойчиво. Във въздуха над нас висеше тъмният силует на някакъв мъж, а от сърцето му струеше светлина. Знаех, че този мъж съм аз, че това е по-скоро едно от моите седем тела, което бе мъжко.

Баща ми с месеци се опитваше да лекува крака си при един начинаещ съдов хирург, жена, чието име няма да споменавам, но и не питая лоши чувства. Всички хора на тази земя са ученици, които временно я обитават, а е всеизвестно, че съвременната медицина лекува само най-външното, физическо тяло, без да обръща внимание на останалите шест. А често именно в тях се съдържа основното ядро на болестта. Лекарите са обучени да лекуват плътта, не и духа. Но това е много дълга тема, която сега няма да засягам.

На другия ден след съня придружих баща ми. Отидохме при опитен съдов хирург, чието име е много уважавано във Варна. Той за броени дни успя да го излекува. Преди това се опитвах чрез учението на Грабовой по някакъв начин да помогна, но вероятно не ми е достигала нужната воля или състрадание, грешах в нещо, затова и не успявах.

Въпреки ежедневните медитации и концентрации, не стигах до никъде.

Сега разбирам, че не е трябвало да се изживявам като лечител и да очаквам веднага резултат. Трябвало е да продължавам да работя върху себе си чрез искрена, родена от сърцето молитва, както го е правил свети Иван Рилски – облян в сълзи. Осъзнавам колко несъвършено и слабо човешко същество съм, непрекъснато измъчвано от угризения, чувство за вина и неосъзнати страхове, които усещам почти физически, та чак кожата ми настръхва.

Разбира се, никак не бива да спирам упражненията по медитация и концентрация, а да продължавам да изучавам учението на Грабовой. Не мисля, че съм достойна да го преподавам или споделям с други хора, особено в мигове, когато всичко у мен се съпротивлява, защото веднага се омърсявам и всичко онова, градено с труд, е захвърлено на бунището.

Съзнавам ясно, че ако никой не ме потърси за каквото и да било, нямам морално и духовно право да занимавам останалите с моите прозрения или изживявания. Те са твърде нищожни и аз самата съм малко Нищо, приютено от огромния, безкраен вселенски океан на живота, чието мъничко проявление, едно от безбройните му проявления, е собственото ми сърце. Сърце, душа и тяло, които не ми принадлежат. Ето защо е нужно да се спазва обет за мълчание. Само мълчанието може да ме спаси от самомнението и може да ми помогне да запазя все още една малка част от себе си, останала светла и чиста.

Интуицията ми казваше, че трябва да отида сама на това първо пътуване до Рилската обител. Не зная защо обаче един ден около Нова година внезапно реших, че ще е добре да се кръстя в Рилския манастир и да отида заедно с дъщеря ми там, за да извършат нас нас Светия ритуал Кръщение. С нея не бяхме още кръстени⁸.

Денят преди отпътуването ми за Рила бе изключително странен, пълен с малки премеждия и поличби.

Първо, дъщеря ми прояви начални симптоми на грип, болки в гърлото и кашляне, не се чувстваше добре и реших, че не бива да рискувам здравето й и да тръгвам с нея посред зима в планината.

Ала желанието ми да отида непременно тези дни там бе така силно, че не исках да се връщам назад и да чакам, докато тя се оправи. Още повече, че след няколко дни започваше училище, тъй като зимната ваканция изтичаше и бе невъзможно да тръгва на дълъг път.

Реших да пътувам сама. Нямах никакво време за губене. Купих си билет за влака. На следващия ден, 5 януари 2006 година, станах в зори, в 5 часа, приготвих се и потеглих. Влакът тръгваше за София в 7.50 ч.

Още тогава усетих нещо странно. Докато си бях вкъщи, във Варна, се чувствах изключително спокойна и уравновесена, не изпитвах никакъв страх. Но от деня 6 декември, след като веднъж черна котка ми пресече тът; после видях още две черни котки; една кола без малко да мине през мен; блъснах се в един човек или по-точно той ме блъсна; жената, която продаваше билети за влака на няколко пъти ми каза да не чакам пред нейното гише, понеже била заета с друга работа, /а аз изобщо не чаках нея, просто четях разписанието на влака/; от фирмата, в която кандидатствах за работа на пасажерски кораб ми върнаха двете банкноти от по 50 лева, които трябваше да платя за пътуването си до Румъния, където щеше да се проведе интервюто, тъй като касиерката там нямаше дребни, за да ми върне, та се наложи да ходя да ги развалям, а на всичкото отгоре, когато втория път се качвахме по стълбите къзм офиса им, за да платя пътуването, дъщеря ми тихичко извика:

- Ах, какво е това!

Нищо не видях, но тя сочеше с ръка нещо долу до краката ми и говореше възбудено:

- Една кръгла сива топчица с малко жълто, леко и плавно мина покрай главата ти, надолу край теб, сякаш някой я бе хвърлил, за да те уцели, но скоростта бе твърде лека, а освен това плавно се движеше.

Огледахме наоколо, но не открихме и следа от споменатата топчица, нито пък имаше някой, който нарочно да се крие нагоре по стълбите. През целия ден, а и през следващите, изпитвах странно напрежение и необясним страх, а непознати и познати проявяваха необичайна агресивност към мен.

Докато пътувах с влака, се отдадох на медитация и размишления.

Внезапно почувствах, че се намирам в центъра на светла, полупрозрачна сфера, нещо като защитно поле, с радиус приблизително около 3-5 метра, а извън нея имаше някаква тъмна, безформена същност, която бе полепнала по външната страна на сферата и ме атакуваше яростно. Искаше да ми причини зло. Чувствах, че съм в опасност. Безпокоеше ме неясна тревога, а гърлото ми се свиваше болезнено. Ту ме обземаше униние, ту изпадах във вцепенение от медитацията.

Останах в София до 7 декемри и сутринта в десет и дведесет потеглих за град Рила. През зимата има само един автобус до Рила планина. По време на пътуването отново се почувствах странно и това продължи по целия път до манастира. Мистериозният страх се загнезди в душата ми и не ме напусна нито за миг.

След около два часа пристигнах в град Рила и оттук с друг автобус тръгнах за манастира.

Планината е неописуемо красива през зимата. Няма камък, дърво или клонче, непокрити от снега. Намираш се в царството на Ледената кралица и си допуснат в него само, благодарение на нейното височайше благоволение и снизходителната й благосклонност.

Вдясно от пътя, в ниското, тече Рилска река. Тя минава току край стените на обителта.

В широкия манастирски двор, покрит с дълбоки преспи сняг, срещнах един много висок и слаб монах, с мустаци и брада чак до гърдите. Дългата му черна коса се спускаше върху раменете. Носеше вехта, безцветна фланела и също такъв панталон.

Запитах го дали мога да пренощувам в манастира. Той започна да обяснява, че отецът в момента имал кръщене и после щял да се освободи, но едва ли ще ходи до рецепцията.

Заведе ме направо при него. Качих се на втория етаж в старото крило на манастира. Длъгнестият монах се шмугна през тясната портичка на едно помещение и след малко се върна.

- Вътре е!

Като изрече това на един дъх нервно, някак объркано, веднага

си тръгна.

Влязох в помещението. Приличаше на миниатюрен параклис,

навсякъде имаше икони и свещи, църковни принадлежности.

Не видях човек, но чух, че някой се движи във вътрешната стаичка. Върху арковидната рамка на вратата бе закачено червено сърмено перде.

Надникнах. Един отец в черни дрехи сгъваше свещеническите си дрехи, с които току-що бе извършил кръщенето, и се канеше да напусне стаичката.

- Добър ден! – поздравих.

- Добър ден! Тук не се влиза! - и тръгна рязко в моя посока.

Помислих, че ще мине през мен и ще ме прегази, но той стигна до входа на помещението, където бях застанала, дръпна червеното перде току пред носа ми.

Гласът му от другата страна прозвуча властно:

- Излезте навън и изчакайте там!

- Добре! – отвърнах послушно, обърнах се кръгом и излязох.

След десетина минути отецът се показа на вратата, почти

гърбом към мен се измъкна от стаята си, сякаш не ме забелязваше излезе и докато заключваше, едва обърна главата си към мен. Лицето му изглеждаше по-приветливо, гледаше някак срамежливо, избягвайки погледа ми. Носеше малки, кръгли очила с диоптър. Страните му червенееха повече от необходимото в руменина, която разкриваше марсовия му характер.

- Разбрах, че имате стаи за нощуване в манастира? Той изстреля на един дъх:

- Да. Слезте до рецепцията. Аз ще дойда след малко.

- Добре. – пак така покорно и бързо като него отговорих.

Нарамих сака си и тръгнах да слизам по стълбите.

Не минаха и петнадесет минути, когато червендалестият отец се върна. Отвори дървената врата на рецепцията и влезе зад гишето. Оставих багажа си отвън и го последвах.

- Ще ви помоля да затворите вратата – тихо каза той.

- Да, да. Извинявайте.

След като попълних адресна карта за регистрация и платих за

две нощувки, получих ключ за стая 217, която се намираше в хотелската част на манастира, на първия етаж, откъм страната на музея.

Достатъчно чисто, топло и бедно. Точно така си представях манастирските стаи. Нищо излишно по стените, никъде. Три легла, масичка с протрита мушама, гардероб и тоалетна. Първоначалната ми представа за стаите, давани за спане, изключваше тоалетната.

Настаних се набързо, извадих принадлежностите за писане, мобилния телефон, тетрадките ми. Излязох веднага, защото ме изгаряше лудо любопитство – час по-скоро исках да разгледам всичко.

В музея се забавих над един час, тъй като е разположен на две нива - едното се намира на първия етаж, а другото е в приземието – и се наложи да отделя страшно много време, за да проуча всяко едно ъгълче, всеки един надпис и предмет.

Силно впечатление ми направиха кръстовете⁹, изложени там. На почти всеки един от тях бяха изобразени четири еднакви, или почти еднакви, елемента. При някои кръстове най-горе бе нарисувана, а при други под формата на дърворезба, Дева Мария с Младенеца Иисус. Лявата част на кръстовете изобразяваше мъж с бели коси и къса бяла брада - свети Павел¹⁰, който призовава: “Грешници, покайте се!”

В най-долната част на някои кръстове чрез рисунки е изобразена Смъртта – в зависимост от епохата, в която са направени. При други чрез щамповано изображение или дърворезба Тя присъства под формата на скелет с череп. Тази част от кръста е символен образ на човека и неговия живот на Земята, нашата Майка. Този живот неминуемо завършва с телесна смърт. Смъртта е естествен завършек на нещо, вече развило се във Вселената, даващо живот на нещо друго след него. Най-дълбоката същност, зрънцето, съдържащо се във всяка човешка или животинска, растителна или минерална душа, преминава през нея като през врата, проход, водещ към нова реализация, себепознание и саможертва. Смърт, преход или преобразуване съществуват още от Великото начало, от раждането на нашата Вселена, та чак до нейния край, когато тя се трансформира в нещо друго - в една нова и млада вселена.

Дясната част на всички кръстове изобразяваше човек в сянка. Изображенията бяха два вида: при първите липсваше долната част на тялото, както и краката, а горната част бе боядисана в черно и наподобяваше главата и раменете на човек, застанал в кръг от ослепителна светлина. Художникът бе смесил сребриста и бяла боя, за да създаде впечатлението за светлина, струяща отнякъде.

В психоанализата и сънищата Сянката е най-дълбоко

заровената част, най-забравената, а понякога най-срамната част от нашата същност. Ами ако тя е е всъщност светлината и свободата ни? “Сянката напомня за тъмнина, за черна нощ, за потенциалното, невидимото, прикритото, за страх, заплаха. Тъмната ни страна, онази, която не желаем да познаваме. Какво ли не влачим след себе си… забравен багаж. Товарим се с излишен багаж. Сянка… дъбрава, гъсталак, тъмна гора, да се опознаеш из основи. Сянката се свързва със срама от себе си. Тя съдържа изтласкани неща, комплекси, непризнати потребности, скрити пороци, частици от нас.

Чуйте това:

Когато ученик бях аз

Будувах до среднощен час

Край масата сред тъмнината

И сядаше до мен смълчан

Облечен в черно малчуган,

С когото бяхме като братя.

От моя огън беше сгрят

Облечен в черно непознат,

С когото бяхме като братя.

Припомних си, че всеки ден

Той беше винаги край мен

С непроницаема осанка.

И, ангел или сатана,

Върви сред пълна тишина

След мен като смирена сянка.

Мюсе, “Декемврийска нощ””

Това е символът на вътрешния, личен Бог у всеки един от нас, който е непознаваем до мига, когато не преодолеем последния страх, последния грях, последното наслояване на кармата. Това е онази сила в света и във вселената, която е родила всичко. Засега човешкото съзнание не е в състояние да достигне до разбиране за нея, защото то се събира само в понятията “начало” и “край” и не може да си обясни как така вселената няма край, как точно се е образувала и какво ще стане най-накрая.

Изгубих много време да наблюдавам дясната част на кръста, която ми напомняше сън от преди осем години. Сънувах човек или по-точно неговата плътна сянка на фона на сребристо-жълто сияние. Събудих се и много мислих какво бях видяла. Не можех да си обясня какво значеше съновидението.

Сега, след като видях картина, същата като видението ми, върху един църковен кръст, осъзнавам още веднъж с дълбока почит и преклонение пред знанията на древните, пред знанията на светите отци, въплътени в икони или стенописи по стените на църквите. Няма нищо случайно. Нито едно изображение не е случайно, нито една рисунка - лишена от смисъл. Църковните стенописи като на длан разкриват пред нас дълбоки и съкровени истини за сътворението на света и вселената.

Вие, които непрекъснато крещейки задавате въпросите си, потънали в идеята за Великия взрив, спрете за миг и се вгледайте в рисунките по стените на храмовете, защото много знания са изложени в тях, но не за ограничен и невъзприемчив ум, а за буден. Много послания ни се дават. Великият взрив е само малка част от цялата тайна за сътворението на нашия свят в следствие от сътворението на вселената, и бих казала, много неправилна е тази хипотеза за Взрива в основата си, понеже не обяснява добре и не вниква в дълбоката, логична истина.

Но тук не му е времето и мястото да ви разкривам онова, което вече знам и съм научила от моите Учители. Ще ви кажа само едно: всичко във вселената и в света се развива хармонично и е много по-сложно, по-многообразно, отколкото изглежда в нашия ограничен ум. Какво е имало преди Големия Взрив, защо пък точно “взрив”, замислете се поне малко над тези въпроси. Засега все още никой не е могъл да даде отговор как е била създадена най-първата от всички вселени, но последващите й преобразувания са добре обяснени от Рудолф Щайнер и от Елена Блаватска. Затова тук няма да взимам отношение по този въпрос, понеже не притежавам нужните знания.

В приземието се съдържа цялата история на манастира, изписана по стените, най-ценните книги и икони на България се съхраняват там. Но трябва да ви предупредя, че нищо добро не се е случвало нито на онези турци-разбойници, които първоначално са ограбили манастира, нито пък на последвалите ги в наши дни крадци и измамници, дръзнали да си присвоят дори и най-дребната вещ от манастира, намиращ се в святата обител на свети Иван Рилски.

Трябва да предупредя четящите тези редове, че съществува един закон сред просветените: да не се взима нито една реликва, или каквото и да било, без или с позволение, от свети места, защото почти веднага, понякога след време по силата на проклятието започват да се случват нещастия на крадеца, на неговото семейство или на отделни представители на рода му. Едно от най-ужасните неща, които са ставали, е затриването на такъв род, до последно коляно. Постепенно той започва да умира, да изчезва. Потомците или се раждат мъртви, или изобщо не биват зачевани. Естествено, това не са просто празни приказки, а твърда убеденост в гореказаното, базирана на много факти, както и на някои познания върху Закона за причината и следствието, а именно - Закона за кармата.

В църквата на Рилския манастир ме впечатлиха стенописите. Изключително красиво изрисувани, те показваха библейски сцени от сътворението на Адамовия род до такива, които нагледно и гениално обясняваха греховете на човека и пътя, по който могат да бъдат преодоляни.

В околността на манастира има ресторанти и хотели в старинен стил, на които, признавам си, никак не обърнах внимание. Трите магазинчета за икони, сувенири и чамове красят планинската „пустиня“, наричана така още от времето на Иван Рилски.

Две-три къщи-хотели, разхвърляни по склоновете и по пътя към пещерата, криволичещ нагоре, съживяват през зимата планината. Те не се набиват на очи. Като деца от сиропиталище, свикнали със своята участ.

Пустош царува от задната порта на манастира, та чак до свещената пещера на светеца – мястото, където е живял дълги години чак до смъртта си

Пътят - не можах да определя дали е асфалтиран поради натрупания сняг - минава през Рилската пустиня и стига до мястото, където е поставена голяма, рисувана икона на свети Иван Рилски. Но за изживяванията ми там ще разкажа малко по-нататък.

През цялото си пребиваване в Рилския манастир имах невероятни, странни случки. Те промениха напълно представата ми за самата мен, каквато си бях изградила още от младостта. Анулираха, изхвърлиха в пространството и най-малкото чувство за сигурност, което си бях въобразила, че притежавам. Изтриха по един пречистващ, огнен начин всички идеи, с които се бях украсила като коледна елха.

Всичко започна още на тръгване към манастира. Обзеха ме непоносими страхове, мъчителна мнителност. Хиляди гласове шепнеха в ухото ми: “ ти си велика, ти не си случайна, ти си родена за светица.” Светотатство! Дяволите в мен се активизираха с всички сили да изпоядат и малко останалата ми човечност. Изтощаваха ме, бъхтеха ме през цялото време, когато се намирах по пътя към манастира и в него.

Сега, в деня, когато отпътувах за София, все още не са ме оставили на мира. Нахвърлиха се върху мен, атакуваха яростно едно от слабите ми места – чревоугодието - и ме накараха да изям цели шест сандвича. След първите два все още изпитвах мъчителен глад, а след шестия можех да ям още, но се спрях.

Същата вечер ме нападна страх, какъвто не бях изпитвала дори в детските си години от чудовища и октоподи, излизащи изпод леглото ми.

Купих си две иконички – едната на света Петка, другата на свети Иван Рилски. Третата икона бе по-голяма – на света Богородица и Младенеца. От църквата си купих и два кръста. Възнамерявах на другия ден да ги осветя.

Двете книги, посветени на чудесата на свети Иван Рилски и неговото житие, включващо и Завета на отшелника, ме разтърсиха. Незнайно защо докато ги четях, изпитвах неописуем страх. Като че ли някой или нещо непрекъснато ме наблюдаваше и знаеше мислите ми. Сякаш самият светия всеки момент щеше да ми се яви и да ми каже: “Много си грешна!”

Мигновено стигнах до прозрението, че на изключително чисти места или в присъствието на много свят човек, ангел в телесни одежди, буда, ние, хората, изпитваме тежестта на всичките си грехове, а подсъзнателните страхове и бесове стръвно се нахвърлят върху нас с още по-голяма ярост.

Преди често изпитвах тежкото усещане, че нещо невидимо ме дебне и яде отвред, и че където и да се намирам, не мога да се отърва от това нежелано присъствие. То не само парализираше жизнената ми енергия, способността ми за общуване, но и крайниците ми. Тук, в манастира, изпитах това в тройна степен. Стряскаше ме най-малкият шум, трепвах дори от собствените си движения; изядох наведнъж цели шест сандвича, а един глас непрекъснато ми повтаряше: “Ти ще станеш нещо изключително, ще направиш много велики неща!”

Осъзнавах, че това не съм аз. Повтарях много пъти: “Махни се, сатана!” Но гласът и внушението отново се появяваха и още по-бясно се нахвърляха върху ми. Чувствах се безсилна да се справя с тези злобни сили, намиращи се в мен самата. Задушавах се и чувствах физически тормоза им.

На другия ден към девет часа сутринта само с една найлонова торбичка, в която поставих празно пластмасово шише и малко, керамично, много красиво шишенце с формата на квадратен цилиндър, купено специално за целта, с дрехите върху гърба ми и ботушите на краката ми, с изпразнени от банкноти, монети, ключове и мобилни телефони джобове, тръгнах към гроба и пещерата на свети Иван Рилски.

На това място искам да споделя преживяванията си от първата ми нощ, прекарана в манастира...

... В тревожен страх се унесох и задрямах, но точно щом затворих очи, видях, или по-точно ми се яви висок монах с мръсно-бяла коса и брада, цвят слонова кост, с едри черти на лицето и топчест нос, чийто връх бе вирнат. Широките ноздри, като у древен швед, създаваха известна комичност във вида му. Цветът на лицето бе леко мургав. Облечен във вехта фланела и още по-вехти панталони, той стоеше насред двора на манастира, вляво от църквата. Личеше си, че има голямо желание да разговаряме на философски и теософски теми, но като се загледах в лицето му, уплаших се не на шега от грубоватите черти и моментално “изчезнах” от мястото, където бях. От двора.

Събудих се внезапно, обзета от ужасяващото чувство за дебнеща опасност. Долових лек полъх вляво от лицето ми, върху бузата си. Сякаш някой ме погали с ръка или нечие невидимо присъствие мина край главата ми.

Кръвта смръзна в жилите ми. Никога преди това не се бях бояла така. Нито като бях дете, нито по-късно.

Николай Рьорих в книгата си “Шамбала” пише накратко за азарите. Описва ги като “много високи, с дълги коси и бради, външно приличат на индийци.” Азарите вече не слизат сред хората, а се крият в планините, високо в планините, по върховете. Там рядко стъпва човешки крак. Мъдростта им е необятна.

Наложих си да заспя. Не можех повече да издържам болезненото чувство на страх. Този път ми се яви човек голобрад, с тъмна коса – нито дълга, нито къса, седнал на дървен трон. Засмя се и каза:

- Какви са тези начинаещи, които нерекъснато ме търсят?

Засегнах се - говореше за мен. Едва намерих сили да отвърна отчаяно:

- Но как начинаещи?! От колко време вече се мъча?… Не може да не съм напреднала малко, поне малко да съм станала по-добра…

Чувствах се много зле от всичко, което усещах, но най-вече ме

измъчваше чувството за безпомощност, че напразно се опитвам да достигна нещо, за което не е съм достойна.

След моите думи човекът спря да се смее. Лицето му доби сериозно изражение, погледна рязко надолу, в посока към сърцето си. Замисли се за кратко и тихо каза:

- Да, има някакво леко мъждукане…

В този миг разбрах, че виждам онова, което вижда той:

моя силует, малко неясен и тъмен. От мястото на сърцето с усилие излизаше лека, слаба светлинка.

Тогава мъжът мислено ме пренесе на непозната улица, насред тротоара, където стоеше жена между петдесет и шестдесет години със същата прическа и облекло като неговите.

Смътно си спомням вече, но помислих, че жената и мъжът са едно и също лице.

Тя леко се усмихна. Започна да разказва колко зле се чувствала, колко тежък бил животът й. Молеше ме за съчувствие. С дъното на душата си знаех, че това е много добра, благочестива жена, която страдаше от самота или неясна вътрешна мъка и никой не бе в състояние да й помогне. Едновременно с това усещах, че знае много повече неща от мен и от младежите наоколо /имаше двама-трима млади мъже около нас/. Прегърнах я и усетих неимоверно състрадание към нея. Приютих главата й в скута си, милвах я по меките коси, а в това време жената доверчиво се гушеше в ръцете ми.

Чувствах се безпомощна, че не мога да облекча мъката й; че съм никой и дори изпитвах вина, че точно на мен ми се случва това, а аз не притежавам нищо, че съм абсолютно нищо особено; че нямам в себе си достатъчно топлота и сила. Дори ми бе досадно. А от това ми стана още по-неприятно.

После човекът на дървения трон ми заговори нещо, съдържащо философски знания за живота, смъртта и вселената, някакви истини и тайни, от които нищо не помня. Дори в момента, докато го слушах, не чувах и не възприемах нито една от думите му.

На сутринта се опитах да вникна в двата съня, но не ми се удаде. Вероятно чрез втория сън подсъзнанието ми напомняше, че е нужно да се обърна към топлината на сърцето си, да не забравям състраданието и съчувствието към всички живи и неживи същества. Контролът над ума чрез медитативен тренинг и с усилие на волята е нищо, без сърцето да участва, без да изпитваш обич и топлина към останалите, към природата във всичките й форми, към вселената и непознатите, населяващи я светове и цивилизации.

“Вървете нито вляво, нито вдясно, а по царския път. И винаги помнете за смъртта.” Това казва на учениците си свети Иван Рилски, един от най-големите апостоли и спасители на България. Тоест, слушайте сърцето и разума си, за да сте сигурни, че не сте се отклонили от своя път.

Събудиха ме камбаните на църквата, които биха доста рано. Бе още тъмно и предположих, че е или пет, или шест часа сутринта. Не успях да стана веднага, а едва след като си отспах още два часа.

Припомних си от предния ден думите на една жена, която продаваше икони в магазинче извън манастира. Тогава часовникът сочеше четири следобяд и тя ме посъветва да не тръгвам по това време към гроба и пещерата на свети Иван Рилски, защото пътят е дълъг 5 километра и е вече твърде късно.

- Сама ли сте? – попита ме благо жената.

- Сама съм.

- Не бива да тръгвате. В планината няма лоши хора, но все пак, гора е. Тръгнете утре сутринта. Пет километра не е малко.

Попитах я за пътя.

- Оттук все направо по шосето и точно там ще излезете.Ще видите една голяма табела с лика на Иван Рилски, а оттам нагоре има упътващи табелки и маркировки по дърветата. Лесно ще го намерите.

Както вече знаете, моето кратко пътешествие на другата

сутрин до пещерата, където до последния си дъх е живял светецът, започна.

Очите ми никога до този миг не бяха зървали красота, подобна на онази, която видях в най-затънтените краища на Рила през януари... Когато снегът е покрил планината от подножието до върховете й.

Не съм човек, който да не е ходил по света. Напротив, работата ми на пасажерските кораби е свързана с дълги пътешествия по океаните и моретата. Виждала съм невероятно красиви кътчета – от Генуа, Наполи, Капри в Италия, през Марсилия във Франция, Тунис в Африка, прекрасния Дубровник в Хърватска, Швейцария, Мексико, Маями, Карибските острови, Ванкувър в Канада, Гърция, Турция, Австралия и Нова Зеландия, Индонезия… Виждала съм десетки изгреви и залези насред океана, докато плавах с корабите. Или летях със самолетите... Ала такава красота и царствена, божествена природа, прелест, като в Рилската пустиня, не бях срещала, драги читателю!

Преживяванията ми до мястото, високо в планината, приютило преди около хиляда и шестотин години един беден на имане, но духовно богат човек, тръгнал по пътя на самоусъвършенстването си, бе неповторимо. Никога няма да го забравя.

Първо ме респектира неочакваната тишина, проточила се на километри в кръг около мен. От време на време някое овчарско куче я смущаваше, докато минавах край планинска къща, каквито рядко се срещат на това място. Както между впрочем и кучетата. Бяха най-много две-три в околността, не повече.

Пътят минава право през гората, на места изпод снега се показват полянки. Той е затрупал всичко, стъпваш върху безкраен бял, пухкав килим от сняг. Същинска снежна приказка. Шосето минава в долината на Рилска река, между две огромни била. Лявото било е покрито с ледени върхове, които изглеждат толкова близко, че ти се струва възможно, ако протегнеш ръка, да ги докоснеш. Всъщност те са на огромно разстояние от мястото, където се намираш. Дясното било е покрито до горе с иглолистни дървета. През зимата всички те са невероятно бели.

Рилска река¹¹ в най-горното си течение, досами извора, представлява едно малко, кристално-бистро, приспивно и нежно ромолящо поточе, сгушено в снега и колкото повече се приближаваш до мястото в подножието на пещерата, толкова по-тих и тайнствен става шепотът на поточето, докато изчезне съвсем някъде вдясно. Като че ли природата изисква да се пази тишина на това свято място, обитавано от безтелесния дух на едно светло същество.

Представих си как четиридесет и няколко годишният особняк Иван върви срещу течението на Рилска река до самия й извор, но му се вижд ниско това място, недостатъчно скришно и уютно. Не открива тук нищо интересно, освен иглолистни дървета, тук-там широколистни.

Свърва малко вляво и започва да се изкачва нагоре по стръмното, покрай рекичката, която тогава е имала различно корито.¹² Внезапно пред него се разкрива скалата със сгушената в скута й пещера.

Как ли се е зарадвал на откритието си! Ликувал е като малко дете. Душата му се е изпълнила с истинска, чиста радост, когато е видял и познал мястото, превърнало се в негов дом до края на дните му...

В околността е пълно с широколистна фауна, защитена от Червената книга. Не съм в състояние да възстановя имената на тези дървета по памет, понеже те са толкова редки, че аз лично не съм срещала названията им в познатата ми литература.

Тишината в снежната планинска пустиня е неповторима и величествена! Като излезеш после от вцепенението, причинено от първото впечатление, се питаш как си могъл да издържиш цял един живот, без да унищожиш нервната си система, обитавайки голям и шумен град с ревящи на всяка крачка коли, безспирен шум, безформено изпълзвяващ от всевъзможни места.

Вървях към пещерата на светеца и се наслаждавах на усещания, изпитвани от моя милост за първи път. Струваше ми се, че всяка крачка, измината от мен до гроба на Иван Рилски, се превръща в изпитание за мен, във вид посвещение. По този път трябваше да сваля товара, с който бях дошла от цивилизацията. Бях донесла тази тежест върху плещите си от света и сега завинаги трябваше да се отърва от нея.

Святото място, пътят, планината, всичко вкупом ми внушаваше да се оттърся от ненужното на душата ми бреме. Да прегърна свободата си. Бях мъничка, пъплеща прашинка в скута на огромна, величествена планина, която склони ласкаво да ме приеме. Усещах я благосклонна към мен. Мъничката прашинка бе свободна и волна, напълно зависеща от себе си и напълно принадлежаща на всичко заобикалящо я!...

Придвижвах се с бодра крачка към ашрама на светец. Да споменавам ли, че от дълго време мечтаех да се срещна с необикновено създание, а през последните месеци мечтата се превърна в постоянен копнеж...

Вървях ентусиазирано, с умерено темпо към царството на една тайнствена, загадъчна, самодостатъчна си личност, която благодарение на собствените си усилия и ежедневно душевно страдание, бе достигнала до състоянието на просветлено същество.¹³

Сега, когато пиша всичко това месец, след завръщането си от Рила, седнала на стола пред бюрото в топлата стая, си мисля, че човек, тръгнал по пътя към собственото си себепобеждаване, не бива да се връща назад към онова, което е преодолял - към света - защото отива с бяло знаме при всичко, дето вече е победил и рискува то отново да го обезсили. Както стана с мен.

Отново усещам желание за насилие и контрол, а който е доста напреднал в духовните науки много добре знае, че не може да има връщане там, където човек нееднократно е постигал победи над собственото си аз. Победата над Аз-а е непостоянна величина и веднъж предизвикано от света, в който поради страх, несигурност или карма, човешкото аз се е върнало, то отново ще се плъзне надолу и назад в стремежа си да задоволи потребностите си, да получи удовлетворение, което при всички случаи е фалшиво и илюзорно и създава нова карма, нова верига от грехове, които трябва да бъдат изплащани, ако не от човека в този му живот /понеже човешкият живот е твърде кратък/, то поне от бъдещите поколения, в които той ще продължава да се преражда.

Дали той в един бъдещ живот ще изплаща греха си, или неговите деца, битката ще е ужасна и няма да престане страданието, докато не се смени коренно посоката на живота, ако човекът има такъв избор. Или докато не се изстрада целия грях, ако човекът няма избор за това, или сам е избрал страданието и саможертвата.

Само в уединение и усамотение човешкото аз може да бъде победено и да се слее с Космическото съзнание след много упражнения, понякога разпростиращи се в продължение на един цял живот. Или няколко такива.

Стигнах до един рязък вираж вляво. Продължих да вървя към сърцето на планината нагоре по шосето, което още веднъж рязко свърна, но този път вдясно, и внезапно зад завоя срещу себе си видях голяма рисувана икона на свети Иван Рилски.

Почувствах се така, сякаш срещам много близък човек след векове раздяла. Усетих прилив на сили. Отидох до иконата, голяма колкото човешки бой, и помолих светията да ме пусне в обителта си.

Пътят ми продължи право нагоре по склона, по коритото на пресъхналия планински извор. След десетина-двадесет метра видях, че една от табелките, забити върху дърветата с цел да обозначат посоката към “Успение¹⁴ на св. Йоан Рилски”, сочеше на ляво.

Това означаваше, че трябва да изляза от коритото и да тръгна по тясна пътечка, която едва се очертаваше в снега. Личаха стъпките на едър мъжки крак. Някой бе минал оттук преди мен. Учудих се. Кой ли толкова рано би тръгнал към пещерата на свети Иван? Ще да е някой силно вярващ, много запален човек. После се досетих, че е пазачът, човекът, който поддържаше чисти пещерата и каменното помещение с гроба на светеца.

Следвах огромните следи по снега, озъртах се и за дървените показалци, закачени по стволовете. Пътечката ставаше все по-тясна. Струваше ми се вече, че съм се изкачвала по планинския склон твърде дълго, но нещо ми подсказваше, че едва ли бях вървяла и петнадесетина минути, докато на известно разстояние пред себе си внезапно видях постройка от дялан камък. Доста изненадваща бе появата й в тази пустош от скали, дървета и преспи сняг. Вдясно имаше голяма скала, надвесена над нея.

На стената на каменната сграда пишеше “Успение на Иван Рилски”. Това бе гробът му. Знаех, че костите на светеца отдавна вече не са тук, но доколко информацията ми бе точна, не бях сигурна.

Един човечец над петдесетте, облечен в зимни дрехи, метеше отред, но аз се отправих директно към тесния проход на пещерата, зад гърба на параклиса. Минах край една друга скала, която се намираше точно под първата. Тесният проход между двете водеше към каменни стълби, допълнително изградени някога, доста стръмни, и влизаше направо вътре в пещерата. Вляво от тях, в подножието й, зад едно стъкло имаше икона на светеца.

Навсякъде край стълбището, иконата и около пещерата, имаше хиляди малки бели листчета, сгънати няколко пъти и здраво натъпкани между камъните. Това бяха писмените молитви на поклонниците, отправени към светеца. Има поверие, че ако напишеш на листче своето най-съкровено желание и го поставиш в близост до мястото, където е живял светец, той ще го прочете и ще изпълни молбата ти. Независимо от уважението ми към молещите се и вярващи хорица, смятам, че молбата до светеца може да бъде отправена мисловно след като се визуализира образа му или пред осветена икона. Но всеки има право да се моли така, както сърцето му желае. Няма правила. Само дълбоката вяра на молещия се е единствения път до Божията милост.

Потресе ме безмерната вяра и упование на поклонниците в силата на светеца, голямата им надежда да им бъде помогнато. Всички тези стотици, хиляди малки бели листчета изразяваха хиляди човешки молби на хиляди страдащи човешки същества. Не може всичко това да иде от малка вяра, не! Тук вярата е голяма и в един миг видях колко много хора вярват, обичат и се уповават на нещо, по-голямо от самите тях, а всъщност скрито в сърцата им. Стана ми мило и се зарадвах, че… защо се зарадвах, това сега не мога да ви кажа.

Копнеех да видя мястото, обитавано някога от този необикновен човек. Щом стъпих на тясната пътечка и направих няколко крачки навътре, към входа на пещерата, внезапно подухна тих ветрец, макар и такъв изобщо да нямаше преди това - нито докато вървях по пътя, нито после, докато се катерех навътре в планината. От всички страни отгоре ми се изсипа с тих шум сняг, сякаш някой хвърли благословия върху мен и ме приветства за добре дошла. Тишината преди това бе така дълбока, че дори и този едва доловим, нежен шум от ситно сипещия се снежец ме стресна.

Уплаших се, ала страхът внезапно ме напусна. Вдигнах нагоре глава и се оставих да ме покрие цялата. Душата ми се отдаваше на тази милувка.

Снегът нежно се сипеше отгоре ми. Озърнах се. Нямаше и следа от стъпките, оставени от нозете ми миг преди това...

Тогава изпитах невероятно благоговение пред това място. Клекнах пред малката икона на свети Иван Рилски, поставена точно пред каменното стълбище, което водеше към пещерата.

Благодарих му, че ме приема в покоите си. Благодарих за благословията и се помолих за душите на всички хора, както и за спасението на своята собствена душа. Преодолях божествения си страх и се заизкачвах по стъпалата нагоре.

Вътре бе тъмно и сухо. Някъде отпред прозираше през малък отвор дневната светлина. Имаше два каменни нара, едва ли бяха направени от човешки ръце, но дори така да беше, сигурно много време е било нужно за това. Обзе ме ужас, неизпитван дотогава. Очите ми трудно привикваха към тъмнината и не смеех да направя и крачка напред. Струваше ми се, че ако помръдна от мястото си, нещо ще се случи. След пет-десет минути се престраших и внимателно запристъпях навътре в полумрака.

Пещерата имаше вид на естествено издълбан в скалата, уютен дом. Имаше си всичко – вход, прозорци, каменни нарове…

Приближих се до “Прозорчето” – прословутия отвор, през който могат да минат само най-безгрешните и чисти души. Така разказва легендата. Колко ли много хора бяха се промъкнали оттам, само и само да се избавят от вината, разяждаща сърцата им и да проверят дали са безгрешни. Може да звучи като фантазия или приказка, но аз проникнах в смисъла на това предание, защото го изживях реално.

Първото човешко чувство, което силно изпитах, чак до припадък, бе страхът. Вцепеняващ ужас е най-точния израз. Без видима причина ме обзе невероятно болезнен страх. Веднага се отказах да минавам през отвора.

Помислих за бялото си яке - на какво ли щеше да заприлича, когато мина през това тясно пространство!... Сякаш някаква сила, родена от страха, ми попречи да освободя съзнанието си и да се реша веднага да се промуша през тесния отвор. Много дебел човек не може да мине оттам. Само дете, строен или пълна с надежда и воля за живот личност.

Посланието на легендата е погрешно разбирано. Не човек безгрешен може да мине през дупката, защото такива няма, а човек, който дълбоко се е разкаял и е смирил сърцето си. Година по-късно видях как една доста пълничка и тежка женица, която едва пъплеше по баира, почти без никакво усилие се промуши през отвора.

Усетих прилив на сили. Свалих якето и го положих на каменния под. Почувствах се като дете, решило на всяка цена да се изкачи на някое високо дърво. Припомних си детските години, когато се катерех по дърветата край лозето на баба и дядо и почти не слизах оттам, освен когато ме викаха за обяд и вечеря.

Промуших се и продължих да се набирам нагоре, разчитайки на мускулите си. Имаше малка чупка, където трябваше да извия тялото си като змия. След това бе по-лесно. Щом се изкачих над пещерата, намерих се върху скалата, покрита със сняг, и почувствах, че вярата ми, желанието ми за живот, радостта ми... всичко се бе върнало отново. Сякаш се бях върнала в детството...

Бях дете, което си играеше сам-самичко насред гората в една огромна планина. С лекота се върнах по една странична пътека в пещерата, взех якето си и оставих подарък – едната си ръкавица. Сърцето ми пееше, душата ми ликуваше. Пълна с енергия, заприпках надолу по пътечката. Не чувствах никаква физическа умора. Сякаш нямах тяло, което да ми пречи. Онова, което отново ме изненада, бе, че не открих стъпките си в снега. Не бе валяло, за да изчезнат така… Но наистина ги нямаше!

Преди това открих каменната чешма с жива, лековита вода. Пих от нея с вяра, налях си в шишенцето и в специално приготвената за тази цел керамична съдина. Пътят на връщане бе пълен с положителни мисли. Пречистена, вървях надолу към манастира и си мислех, че никога преди това не съм била така наясно със себе си – коя съм и какво точно искам да правя. Съществуваше само моята душа и уединението ми с нея. Само най-важните неща, които ме вълнуваха истински, обзеха цялото ми същество. Никакви страхове, никакви предразсъдъци, никакви материални замърсявания не тровеха вече съзнанието ми.

И тогава осъзнах колко простичко може да живее човек. Премахнат ли се излишните замърсявания, мухалът, греховете, лошата карма, човешкото същество моментално се превръща в чиста, кристална чаша, пълна с творяща, бликаща във всички посоки любов. Молех се да не спира това състояние, надявах се да продължи още дълго, но вътрешно знаех, че докато съм на тази земя, това ще ми се случва рядко.

Имах още един сън с Иван Рилски. Сънувах иконата му, но той изглеждаше някак неестествено скован, погледът му бе замръзнал, очите – безжизнени.

“Защо така ме плашиш, свети Иване?” – казах, до дъно просълзена от уплаха и молба. - „Защо все ми се явяваш толкова страшен?”

Тогава той изведнъж оживя и излезе от иконата. Вдясно до него, на небето се появи надпис в красив курсив като този, на който ни учеха в училище. Буквите, наредени като сенци, бяха в малък шрифт, нямаше нито една главна.

Надписът изглеждаше горе-долу така:

ангелогласни песнопения

На сутринта станах много рано, пробудена от любопитство да разбера на всяка цена какво означава посланието, дошло от глъбините на душата ми, или от някъде другаде... Отидох в църквата. Там заварих длъгнестия, сух монах, който ме бе посрещнал първия ден.

- Искам да ви питам нещо.

- Да, кажете. – рече и нервно се разсмя.

Толкова много се притесняваше милият, че всеки път, щом го

заговарях, прикриваше смущението си със странен смях. Избягваше да ме гледа в очите.

- Сънувах сън. Яви ми се Иван Рилски снощи и видях един надпис. Какво значи “ангелогласни песнопения”?

Монахът пак избухна в нервния си смях, раздвижи се, а

оттова столът под него изскърца. Помислих си... ей-сега ще се счупи под тежестта му, а той ще падне на земята.

- Чували ли сте за Йоан Кукузел?

Разбрах, че не взима насериозно онова, което го питах.

Или просто от смущение бързаше да даде някакъв отговор.

- Да, зная добре тази музика.

- Не вярвайте много на сънищата, защото те са дело на дявола.

Наистина не ме взимаше насериозно. Беше се пошегувал с мен. Продължих да упорствам в наивността си:

- Но аз ги проучвам от години!…

- Добре, но не се осланяйте прекалено на тях, защото те съдържат много илюзия.

Когато пренощувах и втората нощ в манастира, дяволът не ме обезпокои повече, но на другия ден изпитах потискащото усещане, че повече не мога да остана, а трябва незабавно да си ходя.

Тръгнах си с безпокойство.

1 Махатма /инд./ - учител; индийски и тибетски аскети мъдреци, които чрез дълга подготовка, стигат до необикновена степен на духовна чистота, знание и сила.

2 През 2005 г. нямаше книжарници, в които свободно можеш да си купиш хубава книга. След 1989 г. всички магазини за книги бяха закрити. Книгите се продаваха на улицата върху паянтови масички. Книжният пазар все още си е на мястото и е доста популярен, но в момента там има повече антикварни книги и речници, отколкото ценна художествена или научна литература. На всеки ъгъл почти има книжен магазин, както бе характерно за годините преди 1989 г., т. нар. комунизъм/

3 Хората в зависимост от своята интелигентност могат да приемат или да отхвърлят ученията. Те дори се присмиват на желанието на други, по-напреднали същества в областта на ораторското изкуство, да ги научат на нещо и да умозрителстват пред тях… В същото това време тези, “по-простите”, обикновени хорица, които никога не са чели книги, нито са успели да завършат училище, може да се окажат ангели… или древни души, знаещи за живота и любовта много, много повече от интелектуалците, които се опитват да ги вразумят и да им “отворят” нови врати като в същото време успяват да изчеткат само собственото си младо его. Тънка е границата между съзнанията – веднъж като истински нацист-фашист с лицемерно снизхождение се поставяш над останалите същества, друг път се чувстваш като пълен глупак и невежа в присъствието на толкова издигнати и всестранно развити същества… и това се превръща в нескончаема битка – битка за доказване на егото, собствената значимост.

Под това, унизена и всеопрощаваща, зарината в калта, там някъде, в някое неизвестно и презряно бунище, се намира Любовта, Христос, топлата и светеща нишка между съществата.

4 Става дума за историческия роман “Калиакра от Карвуна”, в който авторката споделя своето интересно и оригинално виждане за Светата Дева. /бел. ред./

5Инициация – посвещение /бел. авт./

6Тук е редно да цитираме един пасаж от книгата на Жени Костадинова “Пророчествата на Ванга”, в който косвено се описва срещата на Григорий Грабовой с Ванга.

“Получилият популярност като “човека рентген” – Григорий Грабовой, записва в своите мемоари среща с българската ясновидка Ванга на 27 октомври 1995 г. Макар и в не особено добро здравословно състояние, пророчицата го приема в къщичката си на Рупите. Грабовой успява да се срещне с изключителната жена, но чува от нея не само онова, което му се иска. Пряма както винаги, Ванга не се колебае да “изкара” наяве и неговите слабости. Ядосана, тя му казва:

- Кой ти каза на теб, че имаш дарба? Слаб си, слаб си… Отвори Библията да видиш какво пише. Ти всичко правиш, но само се моли на Бога да не дойде цар Ирод…

Къде е татко ти? Той е умрял. Какво? Искаш да го възкресиш? * Що е умрял, да го върнеш? Господиииииии, вие всички сте луди. Само Господ може да възкресява, ама той няма да дойде…

Тялото умира, но душата остава, а вие гледайте да не дойде Ирод. Ако дойде… Той изкла 14 000 души! А ако стане война? Какво ще правим, ако дойдат и се затрепят. Трябва да се молим на Небето. Народът не слуша. Трепят се, колят се, всичко лошо правят…

“Бихте ли ми казали какъв съм бил в предишния си живот”, пита Грабовой. Хамалин – отвръща му Ванга. – Много си работил и си се преродил, но друг път няма да има.

Свидетели на тази среща твърдят, че Ванга изгонва нахалния руснак, мислещ се за Господ. В своята страна обаче Грабовой започва да твърди, че българската пророчица го е благословила и дори го сравнила с Исус Христос. Служейки си с тази долна лъжа, екстрасенсът, който явно сам не си вярва, се опитва да повиши своя обществен имидж, като приписва на Ванга точно обратния смисъл на думите, които му казва. С лъжи и манипулации едва ли ще стигне далеч, колкото и книги за себе си да издаде и кикто и да се представи пред света.

*Грабовой твърди, че може да възкресява мъртвите.” /край на цитата/

Излиза, че Ванга изобличава Грабовой, който се обявява за Христос, за превъплътения Божи Син, както заклеймява и “съживяването на мъртъвците”, което според Библията и пророците може да бъде извършвано не само от Господ, но и от Сатаната, с което последният ще съблазни много души, ще ги обърка по пътя им към себепознанието и ще им вдъхне жажда за слава, власт и сила. Разбира се, един разумен и интелигентен човек, трябва винаги да отсява истината от лъжата, скъпоценните камъни от баласта и да извлича най-полезното, най-важното било от дадено учение, било от нещо друго, без да залитаме по погрешни пътища, нито в крайности.

7 Тази идея не е от днес или вчера, а е далечно отражение на широко отворената философска система от І-ІІ в., наречена гностицизъм, един от вдъхновителите на която е християнският апологет и философ Ориген.

Шест години след като Медиоланският /Милански/ едикт признава равноправието на християнството с останалите религии, през 319 г. император Константин І Велики, който надвива по това време съимператора си Лициний и получава надмощие на Балканите, дава на Църквата и право на юрисдикция. На 27 октомври 312 г. в навечерието на битката с деспота Максенции, на 6 км от Рим, Константин вижда в небето светещ кръст с надпис: “In hoc signo vinces” /”С този знак ще победиш”/. Със започване устройството на Църквата като отделна институция, в лоното й се появяват противоречия между вярващите. Докато езическите култове се базират на общата постановка, че религията е в служба на държавата, то християнството се обявява за единствено истинска релиия и налага на обществото своите закони. Щом престават обаче борбите срещу враговете на християнството, новото общество започва да се дели на секти. Една от тях е гностицизмът, вдъхновен от източните учения. Сирийците например твърдят, че Христос страда само привидно, неговата мисия е да даде на хората религиозно знание /а не изкупление/ и да ги научи как да победят материята. Гностиците от Александрия смятат, че Христос е изпратен от Бог, за да се освободи духовното начало от обвързаността на материята.

Ориген, роден през 185 г., в своите съчинения развива учението за предсъществуването на душите, като вярва, че Бог е създал определено число духовни същества с равно достойнство. Един от тези духове с пламенна любов се устремил към Божеството и неразривно се съединил с Божественото Слово и станал Негов тварен носител. Това е тази човешка душа, посредством която Бог Слово е могъл да се въплъти на земята, тъй като непосредственото въплъщение на Божеството е немислимо. Ориген обяснява Христовата кръстна смърт, представяйки я като нещо тайнствено, повтаряно в духовния свят, с чието действие там се освобождават ангелите.

Най-революционната идея на философа както в онова далечно време, така и днес, е че дяволът може да се спаси. Ориген набляга повече на мистическия и тайнствен смисъл на Светото Писание, като според радетелите на православната Църква по този начин той унищожава истинския, действителен и исторически смисъл на Писанията. През 254 г. Ориген умира и по-късно е обявен за еретик. През 543 г. император Юстиниян изгаря съчиненията му За началата и Срещу Целз. Това става по времето на голямата чумна епидемия, разпространила се из цяла Европа, която предизвиква спиране на земеделието и унищожителен глад. Православните свещеници заклеймяват учението на Ориген, назовавайки го ерес, и смятат, че неговите последователи смущават православните, повдигат вълнение в Христовата Църква и съблазняват обикновените християни., като ги отклоняват от правата вяра. /Бел. авт./

8 Защо се кръщаваме? “Ако някой се не роди от вода и Дух /т. е. ако не се кръсти/, не може да влезе в царството Божие” /Йоан 3:5/, е казал Сам Господ. Но защо и от вода, и от Дух? – Защото, както пише св. Григорий Богослов, “ние се състоим от две природи, т. е. от душа и от тяло, от естество видимо, и от естество невидимо; затова и очистването е двояко, именно чрез вода и Дух. Едното очистване се приема видимо и физически, а другото в същото време се извършва не физически и не видимо; едното е образно, а другото – истинско и очистващо самите душевни дълбини.”

Тайнството Кръщение е такова свещенодействие, при което вярващия чрез трикратно потапяне на тялото в осветена вода и призоваване на името на Пресветата Троица – Отец, Син и Свети Дух се омива от първородния грях и от всички грехове, които е извършил до Кръщение, и става член на Христовата Църква /тук се има предвид духовната Църква/. Това Тайнство е установил Господ Иисус Христос.

За да се кръсти човек, трябва да има жива и истинна вяра в Бога и да се покае за греховете си. Чрез това Тайнство той се избавя от духовната смърт, от греха, който е причина за смъртта; и от проклятието, постигнало нашите прародители /Бит. 3:16-19/. Най-напред човек умрял духовно. Духовната смърт се състои в отделянето, в бягството на човешката душа от Бога, станало след грехопадението на Адам и Ева, чийто грях се предавал по наследство на всички техни потомци до Първото Пришествие на Иисуса Христа. При Кръщението човек отново съединява душата си с Бога и възкръсва духовно за нов живот, става нов човек. Физическата смърт настъпва след отделяне на душата от тялото. Тя също е следствие от грехопадението. При Кръщението нашата плът получава семето на вечния живот – телесната смърт за християнина вече не е безотрадна смърт, а блажено заспиване; затова и умрелите в Христа ние наричаме починали, покойници. Тази истина се изобразява от самия обряд на Кръщението: водата символизира смъртта; купелът – гроба, от който кръстилият се, по подобие на Христа, възкръсва за вечен живот.

Повярвалият и кръстеният в Иисуса Христа е победител и над греха. До Кръщението грехът живее в човешкото сърце и действа като отрова, проникваща в цялото му същество. Кръщелната вода измива тази отрова на греха и човек се просвещава и освещава духовно. Божията благодат, действаща в Кръщението, изгаря всяко нечестие и тъмна похот, зарежда акумулатора на човешката душа с енергият и целомъдрието, праведността и благочестието /ср. Тит 2:12/.

Чрез светото Тайнство Кръщение ние се избавяме и от третата последица на първородния грях, която е проклятието. То бива заменено с Божието благословение: “Тогава /на Страшния Съд/ Царят ще каже на ония, които са от дясаната Му страна: дойдете вие, благословени от Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира” /Мат. 25:34/.

При Кръщението човек получава от Бога Ангел-Пазител, който го предпазва от всяко зло и чрез съвестта му го ръководи по пътя на спасението. Тайнството Кръщение се извършва само веднъж и никога не се повтаря. Както човек веднъж се ражда и умира, така и само веднъж се кръщава.

Ако някой не знае със сигурност дали е кръстен, трябва да мине през светия купел – свещеникът извършва над него целия чин на Кръщение и когато стигне до т. нар. Сакраментална формула, казва: “Кръщава се Божият раб /името/, ако не е кръстен, в името на Отца, амин, и Сина, амин, и Светия Дух, амин”.

Следващият разказ е свидетелство за това, че до Кръщението човек е подвластен повече на сатаната, отколкото на Бога, а след него силата на греха бива притъпена и дяволът е принуден да напусне храма на човешкото сърце, макар и да не престава да действа срещу кръстения отвън:

При един свещеник-мисионер отишъл някой си туземец, който пожелал да се кръсти с целия си дом. Между своите деца този човек имал бесноват син. Когато свещеникът се готвел да извърши Кръщението, бесноватият дошъл за кратко време в съзнание и помолил да бъде кръстен и той. Свещеникът се съгласил. И ето, при четенето на заклинателните молитви, бесноватият започнал силно да трепери, а на обичайния въпрос: “Отричаша ли се от сатаната?”, отговорил нещо неясно с див глас. Когато му било заповядано да духне и заплюе дявола, той не могъл да стори това, а продължавал да трепери, скърцайки със зъби. Свещеникът засилил молитвата си. Плувнал в пот, той направил Кръстното знамение върху главата на обсебения, който най-сетне плюнал на земята, след което паднал и в ужасни гърчове избълвал злия демон от себе си. Успокоен и обладан от чудна лекота, изцереният се оставил с радост да бъде кръстен. След два месеща отишъл при свещеника, благоговейно се прекръстил и споделил: “Благодаря на моя Бог Иисус Христос! Макар все още да чувствам, че дяволът не престава да ме напада, аз се отбранявам с молитва и когато се моля със земни поклони, усещам как той отстъпва!”

По-главните обредни действия на Кръщението са:

НАРЕЧЕНИЕ /даване на име/. Трябва името да е християнско, обикновено на някой светец /напр. Георги, Петър, Павел, Мария, Анна/, или име, свързано с някое свещено еванглеско събитие /напр. Спас, Йордан/. Може да се даде също име, подобно на името Боже, но в никакъв случай същото име на Бога и Господа Иисуса Христа!

ДУХВАНЕ. Свещеникът извършва това над кръщаващия се. Бог сътвори “човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот” /Бит. 2:7/. Същото това Божествено дихание се изобразява сега от свещеника, който символизира Господа.

РЪКОВЪЗЛАГАНАЕ. Чрез него се показва, че новопокръстеният ще бъде цял живот под Божия защита и всемогъщата Господня десница ще подпомага делата му.

ЗАКЛИНАНИЕТО, ОТРЕЧЕНИЕТО и ЗАПЛЮВАНЕТО на сатаната от страна на кръщаващия се /или на неговия кръстник/ показват пълното му презрение към дявола и отдаването му отсега нататък единствено на Бога.

ВОДОСВЕЩЕНИЕ и изливане във водата на елей /дървено масло/. Смисълът на това свещенодействие е следният: кръщелният купел е съдът, в който човек получава спасение, по подобие на спасилите се от потопа в Ноевия ковчег, както маслиновото клонче, донесено от гълъба в ковчега, послужило като знак на особената Господня милост към хората, именно, че потопът спрял и се явила суша, така и изливането на дървено масло в купела свидестелства за великото Божие милосърдие към кръщаващия се, който се избавя от греховния потоп на дявола. За отбелязване е, че кръщелната вода трябва да бъде чиста и естествена и да се освещава нарочно за случая, а не да се ползва готова светена вода!

ТРИКРАТНО ПОТАПЯНЕ на кръщаващия се, който е с лице, обърнато на изток, означава, че той омива духовната си нечистота /греховете/; че се погребва с Иисуса Христа в Кръщението, за да възкръсне с Него за вечен живот /ср. Кол. 2:11-12/. Това е най-главният момент в Кръщението. Потапянето се извършва три пъти в чест на Светата Троица, а също и в чест на смъртта, погребението и възкресението на Господ Иисус Христос.

ОБЛИЧАНЕТО НА КРЪСТЕНИЯ В БЯЛА ДРЕХА е знак на получената от него духовна чистота и напомняне, че той трябва да води добродетелен и свят живот. Заедно с бялата дреха новопокръстеният получава също кръстче, което ще му напомня, че християнският живот е изпълнен с изпитания, които могат да бъдат преодолени единствено с помощта на Разпнатия на Кръста Господ Иисус Христос. Това кръстче той носи цял живот.

ОБИКАЛЯНЕТО НА КУПЕЛА със запалени свещи и тържествена песен на уста – “Които в Христа се кръстиха, в Христа се облякоха, алилуя” е израз на голямата духовна радост поради обогатяването на Църквата с още един неин член.

ПОСТРИЖЕНИЕТО, което следва в самия край на богослужението, е знак за пълното послушание на кръстения спрямо Иисуса Христа и Неговата Православна Църква.

Непосредствено след Кръщението се извършва Тайнството на Миропомазване. На вярващия се подават даровете на Светия Дух, които го укрепват в християнския живот. При това Тайнство Светият Дух слиза върху нашата душа и тяло по подобие на Неговото слизане върху Христа при Кръщението Му във вид на Гълъб, подобно на слизането Му над св. Апостоли във вид на огнени езици. Видимата страна на Тайнството се състои в кръстообразно помазване със свето миро /смес от дървено масло, гроздово вино и различни благоуханни вещества, която се вари и освещава на Велики Четвъртък/ някои по-важни части на тялото и произнасяне на думите: “Печат на дара на Светия Дух”. Този печат показва, че онзи, който го получава, е осветен от Светия Дух и вече принадлежи на Бога. Със свето миро се помазват челото – за освещаване на ума и мислите; гърдите – за освещаване на сърцето и желанията; очите, ушите, ноздрите, устата – за освещаване на сетивата; ръцете и нозете – за освещаване на делата човешки. Така човек става храм Божий и жилище на Светия Дух.

Втората главна фигура при светото Тайнство Кръщение е кръстникът /възприемникът/. Той е като втори, духовен отец на новокръстения. Кръстникът дава бди над постъпките му – добрите поощрява, лошите осъжда. Наставлява го по пътя на истината и благочестието. Дава му личен пример на изряден християнски морал и е огромен авторитет пред него. Нищо на света не е в състояние да прекрати това велико духовно родство между двамата: нито болест, нито смърт, нито нежелание на една от двете страни за водене на християнски живот. Възприемникът участва във всички важни събития от живота на кръщелника си.

9Кръст – Според кабалистите великото централно слънце на Космоса, това е Бог. Това е централната точка, пресечна на две взаимноизключващи се сили – центростремителната и центробежната, под действието на които планетите се движат по елиптични орбити. Преминавайки през Зодиака, те очертавата кръкт. Тези две противоположни сили поддържат хармонията и непрекъснатото движение на Вселената, а четирите извивки на свастиката символизират въртенето на Земята около нейната ос.

Платон нарича Вселената “благословен бог”, което се символизира от кръг, пресечен с бухвата Х.

В масонството кръстът символизира космическия кръг, по който бързо се върти астрономическият кръст, идеалният квадрат в питагорейската математическа система на числата.

Огънят е топлината, централната точка. Перпендикулярнитя лъч представлява мъжкия елемент, духа, докато хоризонталният – женския елемент, материята. Духът съживява материята и е представен от земния огън. Всичко изхожда от Централната точка – Фокуса на Живота, Светлината и Топлината.

Ето какво казва и Елена Блаватска за кръста: “Без да имаме намерението да проявим неуважение към някого или да се отдалечим от истината, мислим, че можем да кажем: има основателни причини да се предположи, че в своя първоначален смисъл Християнският Кръст като причина и Вечните мъки в Адския Огън като пряко следствие от отричането на първото имат в по-голяма степен отношение към тези два древни символа, отколкото западните теолози са готови да признаят. Ако Огънят е Божество за някои езичници, то и в Библията Бог се уподобява на Живота и Светлината на Света; ако от друга страна Светият Дух и Огънят очистват християните от греховете им, то от друга страна Луцифер също е Светлина и “Син на Утринната Звезда.“

В края на тази книга е приложена таблица с видовете кръстове, заедно с обяснения на значенията им.

10Ето какво разказва свети апостол Павел сам за себе си:

"Аз си помислих, че трябва да извърша много противни работи срещу името на Иисуса Назорея. Това и сторих в Йерусалим и, след като приех власт от свещениците, много светии (т. е. християни), затворих

в тъмница, а когато ги убиваха, аз одобрявах това. И често ги мъчех по всички синагоги и ги принуждавах да хулят Иисуса и, разярен без мяра против тях, гонех ги дори и по външните градове.

С това намерение (около 35 г.) отивайки в Дамаск с власт и поръчка от първосвещениците, посред ден, на пътя, видях от небето по-силна от слънчево сияние светлина, която огря мене и вървящите с мене. Всички паднаха на земята, и аз чух глас, който ми говореше на еврейски език: "Савле, Савле, защо Ме гониш? Мъчно е за тебе да риташ против ръжен". Аз рекох: "Кой си ти, господине?" Той отговори: "Аз Съм Иисус, Когото ти гониш. Но стани и се изправи на нозете си! Защото Аз затова ти се явих, за да те поставя служител и свидетел на онова, което си видял и което ще ти открия, като те отнимам от народа юдейски и от езичниците, при които те пращам сега" (Деян. ап. 9:1-28; 22:3-15; 26:9-18).

Савел, разтреперан и ужасен, казал: "Господи, какво искаш да направя?" А Господ му казал: "Стани и влез в града, и ще ти се каже, какво трябва да правиш". Людете, които вървяли със Савел, стояли вцепенени, като слушали глас, пък никого не виждали. Савел станал от земята и макар очите му да били отворени, никого не виждал; и водейки го за ръка, завели го в Дамаск. Като пристигнал в Дамаск, Савел три дни нищо не виждал, нито ял, нито пил и прекарал в пост и молитва.

Из Житие на св. апостол Павел

Св. ап. Павел, който до апостолството си се наричал Савел, бил евреин от Вениаминовото коляно, от киликийския град Тарс (Деян. ап. 21:39). Савел имал римско гражданство, дадено на прадедите му. Той грижливо бил възпитан в отеческия закон, тъй че бил пламенен ревнител за Бога (Деян. 22:3). Той имал и външна ученост (Деян. ап. 26:24; 17:18; Тит 1-12), знаел и занаята да прави шатри (Деян. ап. 18:3). Възпитанието му било поверено на законоучителя Гамалиил, уважаван от целия наарод (Деян. ап. 5:34).

Но ученикът в началото не само не показвал наклонност към християнството, каквато имал неговият благоразумен учител (Деян. ап. 5:34-40), напротив, пламенната ревност на Савел към юдейството му вдъхвала силна омраза против християните. Савел одобрявал убиването на архидякон Стефан и като юноша пазел дрехите на тия, които го убивали (Деян. ап. 7:58; 8:1; 22:29). Дишайки заплахи и убийство против Христовите последователи, Савел влизал в къщите на християните и влачейки мъже и жени, предавал ги в тъмница (Деян. ап. 8:3). Той дори си издействувал от Синедриона право да преследва християните навсякъде и вързани да ги довежда в Йерусалим и това поръчение изпълнявал с най- голямо старание.

11Асфалтираният път, който води до Рилската обител, се вие успоредно на Рилска река, минавайки покрай метоха Пчелино. Като следва реката чак до югозападната манастирска порта, шосето завършва с голям площад, насред който спират автобуси и леки коли с поклонници от цял свят. В близост до метоха Пчелино в р. Рилска се влива един от притоците й – Илийна река, а покрай стените на манастира тече р. Манастирска. Как нежно приспива тя слуха на уморения от пътуването и изпълнен с благоговение към светото място поклонник! 

За това съдя по камъните от старо корито на малка река, по които днес поклонниците се изкачват като по древен римски път нагоре към пещерата. Интересното е, че това корито, вече отдавна пресъхнало, води право към нея. Може би светецът е вървял покрай извора, който все още е бил жив тогава, и е свърнал наляво и нагоре, към своя бъдещ дом.

13 В източната философия просветлените същества, които достигат в уединение и страдание духовна свобода, се наричат буди. Будите напълно са премахнали замърсяванията на желание, омраза и невежество и са постигнали всички качества на съвършенството. Някои от тях стават бодхисатви, тоест, дават обет да се откажат от личното си просветление и да работят в полза на всички чувстващи същества. Сами постигнали известна степен на реализация, те се отдават на служба в името на другите, като ги учат на светогледа Бодхичита, тоест, просветление и развитие на съзнанието на всички чувстващи същества. /Бел. авт./

14Успение /църковно-славянски/ – умиране, смърт /бел. авт./

ВТОРА КНИГА:

ЛЮБОВТА

                  І. АНГЕЛЪТ

Понякога животът ни поднася нашите мечти, а ние не сме готови да им се порадваме, понеже толкова дълго е било очакването, че вече нямаме сили да направим разлика между действителността и онова, което сме мечтали да ни се случи.

Забравяме, че действителността е продукт на собственото ни желание и никой не ни е насилвал да я живеем. Тя е наш избор. Но е толкова трудно да я понесем, защото човешкото същество е кръвно и плътски свързано с нея, със съдбите и желанията на безброй още хора, като се започне от родителите, децата, роднините, съседите и колегите. А собствената ни мечта остава разплута и разкъсана в действителността.

В представите ни тя е толкова чиста, наша и неопетнена!... Сбъдвайки се реално обаче, сякаш изчезва и ни оставя сами. Действителността е пропита от страховете, от предразсъдъците ни, от преградите, които сами си изграждаме, страхувайки се да не останем сами.

Но ето! В един слънчев ден се появява Христос и с цялата си Любов ни дарява Любов безвъзвратно и ни учи, че няма от какво да се страхуваме и няма от какво да бягаме, защото ние сме защитени, още преди да сме се родили. Че не бива да имаме очаквания, а просто да живеем с отворени сърца и души. Да живеем пълноценно всеки миг, всеки ден от нашия живот.

От дълго време знаех, още от моите сънища, че ще срещна човека, моята сродна душа.

Сънувах го една нощ, преди да тръгна на път за поредния си контракт на пасажерски кораб. Сънувах го в сянка, но очите му, озарени от светлина, ме гледаха и се впиваха право в сърцето ми.

Бях го чакала и преди, ала сега знаех, че със сигурност ще се срещнем на новия кораб. Чувствах се толкова отчаяна, че си казах – ако и този път не го намеря, това ще е моят край...

Дали щях да отида в манастир, или просто щях да сложа край на живота си, не знаех точно, но ми беше ясно, че ще последва някакъв край... Знаех, че мъжът, който е роден точно за мен, ще бъде подобен на Иисус. Или на ангел.

Ала как един ангел би могъл да понесе моята несъвършена човешка природа, пълна с противоречия, бушуващи емоции и неконтролируеми плътски страсти?

Той ще ме излекува от тях, мислех си.

Как ще правя любов с ангел и каква връзка щеше да е това?! Сигурно изобщо нямаше да го желая сексуално или той мен… Щях ли да се чувствам пълноценна и щастлива, след като добре познавах себе си…

Всички тези въпроси ме връхлитаха и ме караха да се замислям все повече и повече.

Но докато един ден всичко не се случи реално, сигурно и досега щях да продължавам да го търся и да се самобичувам с мислите си.

То се случи и сега с всичката любов и вяра, която имам, ви казвам, че мечтите винаги се сбъдват, знайте това.

Всичко, което си пожелаем със сърцето, се случва, защото пожеланието не е само нужда, а е предчувствие на душата за онова, което задължително й предстои.

Действителността размазва всичко и поставя тъмни очила пред очите ни, вкарвайки в сърцата ни демона на съмнението. Не се отказвайте от мечтите си, а продължавайте да вярвате в тях, защото те са вашата истина, най-реалното нещо от вас.

И така. Беше писано да се срещнем на кораба със странното, красиво име “Зора”. Знаех това от дълго време, но на него все още не му бе известно. Той знае много повече от мен, защото е надраснал ревността и много други пороци, които все още владеят моето сърце, но всичко онова за реинкарнацията, за живота след смъртта и невидимия свят, което му разказвах, бе ново за него. Слушаше ме едновременно с интерес и учудване, примесени с недоверие. Разказах му почти всичко, прочетено в книгите, а също и онова, което бе резултат от собствения ми житейски опит. Разговаряхме в продължение на часове, гледайки се в очите без прекъсване.

Първата ни среща бе извадена като че ли от филмите, описващи взаимоотношенията между сродните души:

Работех в бюфета на четиринадесетия дек¹⁵на кораба, а той изведнъж се появи пред очите ми. Не видях веднага лицето му. Забелязах само силуета, но за първи път в моя живот възкликнах така, когато виждах привлекателен мъж:

- My Lord, what a guy we have here!¹⁶

И го посочих с ръка.

Никой не ми обърна внимание. Чух сама себе си.

Приковах поглед в тила му и той се обърна. Тогава нещо се случи. Видях очите му - не бях виждала по-лъчезарни, по-сини очи от неговите. По-късно той ми разказваше, че когато ме зърнал за първи път, реагирал горе-долу по същия начин:

- My God, who is that girl!¹⁷

И ме посочил с ръка.

Срещайки го по-късно на най-различни места из

кораба, потъвах в очите му, а той в моите. Караше ме да се вълнувам. Не можех да повярвам, че ми се случва реално.

Той започна да ме търси. Щом се появеше отнякъде, знаех, че иска да ме види и да установи контакт с мен. Още първия път, когато го видях, пожелах да бъда с него. Не съществуваха времеви граници. Не знаех колко дълго ще бъдем заедно, но чувствах, че си принадлежим.

До ден днешен, близо две седмици, не сме си казвали, че се обичаме, защото не изпитваме нужда да говорим за това. Химията е толкова силна, когато се погледнем, че всякаква нужда от обяснения е излишна.

За една нощ му разказах всичко за себе си и за живота си, а за още две нощи му се доверих напълно.

Първия път, когато бях на границата да му отдам тялото си, го възпрях, възпирайки първо себе си от странен срам, поникнал в душата ми. Втория път, решена вече да стигна до края, ме спря той и ми каза, че не може да ми даде това, което искам – просто физическа любов. И че не бива да го искам от него на всяка цена.

- Уважавам те твърде много, за да постъпя с теб така.

Това ме накара да обезумея от амбиция да го имам в

леглото си на всяка цена, но не стана така. Почувствах се сама и отхвърлена, а той ме попита защо си играя с него.

Бях му разказала вече за моите три дявола, които ме измъчваха денонощно, и в редки моменти ме оставяха да си отдъхна. Вторият дявол се казваше Секс.

Той не бе любопитен да узнае за моите минали връзки и емоционални крушения. Искаше само да ми помогне да победя този дявол. Каза, че всичко е възможно и че трябва да му кажа просто да си върви. И инквизиторът ми ще си отиде. Причината да го задържам все още била, че се страхувам да остана съвсем сама, а чрез дявола запълвам празнотата в душата си.

Една вечер се разплаках в ръцете му. Той успя да докосне най-тъмното ъгълче от душата ми и да го освети с любовта си. За първи път плачех пред някого от онова, което ми причиняваше болка постоянно, и заради което ридаех скришом.

- Ползваш ли дрога?

- Не.

- Очите ти са зачервени.

- Сигурно е от грима или защото не спя достатъчно.

- Или защото плачеш често.

Така той бръкна в тайната ми мъка. Не можех да

изрека нищо.

- Често плачеш, нали?

- Да, плача.

- Защо? – пое лицето ми в ръце, галеше ме. – Кое е

онова, което ти причинява болка и те кара да плачеш?

Казах му, че искам това нещо да си отиде.

Това нещо е третият ми дявол. Най-жестокият. Споделих му, че от дете зная как ще срещна някого, който завинаги ще ме излекува от мъката в сърцето ми, но досега само съм се припознавала, а мъката още си седи там и не си отива. Че има на света един единствен мъж, който също ме търси и само с него бих била пълноценна.

За няколко дни ангелът върна усмивката на лицето ми, за няколко часа направи чудото с мен. Почувствах се щастлива.

Но вторият дявол се върна и ми прошепна в ухото:

“Не може да си напълно щастлива, ако не го притежаваш плътски. Че какви са тези платонически глупости?! Смешно! Нима това си копняла и това си искала?! Той не желае да прави любов, защото не иска да се обвързва с жена като теб. За него е важна работата и кариерата, а ти само усложняваш живота му. Пък и кога един мъж не иска секс с някоя жена – когато я чувства като сестра, като приятелка.”

Така вторият дявол вкара червея на съмнението в сърцето ми и червеят ме заяде отвътре. Мира не ми даваше. До такава степен изпи енергията ми, че пожелах да напусна "Зора”.

Ала щом в очите му погледна, сини и дълбоки като морето край Аляска, в миг забравям всичко. Щом в очите му погледна, сини и дълбоки като морето край Аляска, в миг забравям всичко. Трите дявола от мен излитат с крясък и потъват в мрака, някъде далеч зад мен. Нищо не остава. Само мека бяла светлина се стели и обгръща с нежност мен и него, когото най-сетне аз намерих. По-небивало красив светът никога не е за мене бил. По-синьо никога не е било небето. По-родно никога не е било морето. По-сияйна не е била зората. По-вълнуваща не е била вечерта и не е била никога преди тъй спокойна нощта. Никога не съм била по-красива от сега. Неземна сила ни закриля, сила не от този и от този свят. В очите му виждам в една единствена секунда цялата Вселена. Не зная какво ще ми се случи. Очакванията ме напуснаха внезапно, заедно с рошавите дяволи. Нищо друго няма, освен Настояще. Само то е важно.

Но не ставам по-добра. Все още завистта яде сърцето ми. Ако можех и с нея да се преборя. Би било прекрасно. Коя съм аз и кои сте вие – всички сме ЕДНО! Едно и също нещо, кръв и плът, потта на нашата Вселена. Смирение ми липсва, а е толкоз лесно да си смирен. Едничка стъпка само ме дели от новото стъпало, по-висше от останалите, които успях да изкатеря. Моля те, мой Господи, помогни ми да се победя до дъно и да бъда себе си. Тъй грешна и толкова несъвършена. Така близо съм до Свободата, Освобождението пред мен е, а не искам да го достигна. Упорита съм като магаре в лошите неща, а в добрите не ми достига благородство! Меря всичко с шивашкия аршин. Трудно е да си светец. Дори не се опитвам вече, защото всички опити са само амбициите болни на несъвършено същество. Копнея само да бъда себе си и да не изпитвам вече страх.

Да не се боя копнея.

Мария Магдалена – аз – съществото, което съзнава своето несъвършенство, се моля тази нощ сама пред моя малък, невидим олтар за спасението на душата си. Нека си простя всички грешки, направени от мен до тук. И в този миг грешките дори. Нека полетя волна като птичка оттук насетне.

Непристъпно красиви са върховете на Аляска, навяват в сърцето ми тъга. Всеки е сам със себе си, тръгнал като надъхан турист по планинските пътечки към върха на собственото си усъвършенстване.

Ще пристъпя в слънчев ден един - а небето ще е странно – в стая с бели, прозрачни завеси, развяни от невидим вятър, и ще срещна там всички, които съм обичала. Няма да усещам тежестта на тялото си, защото тяло не ще имам, но всичко ще е същото.

Милите образи на съществата, които са ме обичали и на които съм вярвала, ще са същите и ще бъдат там. Само обичта ни ще е по-истинска, лишена от земното притегляне. Чиста и светла. Без физически ограничения.

Аляска носи усещането, че си достигнал до пределите на земята, а все още нещо предстои да се случи. Не това е краят. Една душа силно и мощно ме зове – душата на мъжа, с когото споделях всичко седемнадесет години. Искам да го прегърна.

Мария Магдалена седеше в нозете на ангела. Разперил снежнобелите си криле над нея, той ласкаво я гледаше със сините си очи. Говореше й нещо безспир. Опитваше се да я утеши и да й обясни, че наистина няма никакво свободно време за нея; че не може да бъде с нея само за една седмица; че не може да й бъде партньор и не може да се оженят.

- Но аз и не искам да се омъжвам за никого, защото знам какво е. Това е най-несъвършеният съюз на земята, създаден от хората. Само децата имат реална нужда от него, за да се чувстват сигурни и обичани.

- Нима не ти се иска – продължи тя, - да ме прегърнеш? Да ме докоснеш и целунеш? Ти си ангел, но от плът, а аз съм една обикновена жена, която копнее да бъде нежна с теб.

Тя въздъхна. Погледна го с горящите си очи и

почти шепнешком произнесе:

- Аз имам нужда от теб. Желая те.

Ангелът я гледаше в упор и синьото на очите му преля навън. Светна синкавобяла светлина.

Преди този миг й беше казал, че се чувства дълбоко засегнат и наранен от порочното й желание да прави любов с него няколко дни и вечери назад. Тогава бил наистина съвсем близо до нея, а сега вече не я чувствал близка. На свой ред Мария Магдалена се почувства засегната.

Прибра се в каютата си примирена, притихнала, безчувствена към всичко, което се случваше на кораба. Още същата вечер реши да си отиде.

Най-дългото пътуване е пътуването назад. Назад, към всичко, от което си бягал. Мария Магдалена започна своето дълго, дълго пътуване назад към миналото, към нещата, от които бе избягала от години.

Това пътуване не бе пътуване на страха, бе едно толкова спокойно пътуване. Само дребен факт го разстройваше: връщаше се към родината в компанията на една жена, нейна колежка, станала й неприятна още от мига, когато я срещна. Беше дребничка, руса, изглеждаше толкова кротичка и добра, а неприязънта между двете се появи внезапно от самото начало и не ги напусна. Не й беше писано да има покой дори в последното си бягство, отдалечавайки се все повече и повече от ангела.

Той не я спря. Надвиснал над нея всеки път, когато му отиваше на свиждане в белия офис, пълен с компютри, близък и едновременно толкова далечен, той се взираше в душата й кротко, без сянка на страст и нито за миг не използва фалшиви думи като “остани”, “обичам те” или “не ме оставяй”.

Спокоен, нежен и безразличен, с поглед той й говореше, че е винаги добре дошла, където и да избяга и когато и да реши да се върне, но никога не й досади с желанието си да я накара да остане. Просто в него желание нямаше. А това най-много я озадачаваше. Вбесяваше я. Караше я да се чувства като натрапница, която той нито гонеше, нито приемаше.

- Ти си ангел.

- Да, ангел съм – отвръщаше просто ангелът, без никаква гримаса. Лицето му светеше чисто. – Но сърцето ми, а аз имам сърце, защото част от мен все още е човек, сърцето ми казва, че не мога да съм с теб.

Недоумяващият й поглед, сълзите в ъгълчетата на очите й, родени от незнанието, го трогваха и той не можеше да й спести истината:

- Посветил съм се на едно дело и не мога да го оставя в момента, когато току-що съм започнал. Тази любов няма да издържи на изпитанието. Тя ще ме направи слаб и не ще мога да довърша делото си. Не мога да остана между теб и моята работа. Не мога да издържа натиска на една връзка от една страна, а от друга, натиска на моята мечта. Не става. Искам само да довърша онова, с което съм се захванал.

Мария Магдалена не разбра нищо от неговата изповед.

Прие нещата твърде лично и избяга. Не разбра, че той всъщност не я отблъсква, а просто се надява на подкрепата й. Очаква от нея да бъде по-силна и от двамата заедно. Често пъти ангелите са по-слаби от нас и се нуждаят от нашата поддръжка.

Още на сушата знаеше, че той й предстои. Бе й се явил посред нощ в сън.

Видя се как влиза в мрачен апартамент и как в спалнята един мъж се нахвърля върху момиче в бяла нощница. Изнасилва я и я убива, а двамата му съучастници помагат да скрие следите. Изведнъж Мария Магдалена се видя облечена в същата нощница и ако досега бе невидима, материализира се, озовавайки се точно до убиеца, седнала полугола на пода.

Беше най-прекрасното момче, което някога бе виждала насън или наяве. Седяха един до друг и той я гледаше със засмените си очи с цвят на океан. Косите му бяха чупливи, в преливащо тъмнорусо и русо.

- Сега ще вървя – му каза, - защото имам изпит, който трябва да взема… Но ти ще ме чакаш, нали?

- Разбира се, че ще те чакам – усмихна се момчето и сякаш слънцето изгря, - Винаги съм те чакал и винаги съм бил там, където ти ще отидеш.

Разговаряха, без да помръдват устните си, чрез телепатия. И двамата знаеха, че макар и да бе убило жената в бялата нощница, момчето никога не би й причинило зло, понеже си принадлежаха. В този момент влязоха другите двама, но тя не се стресна от тях, а ги почувства като свои много близки приятели.

Изправи се и тръгна нанякъде из града, а момчето остана да я чака. Щеше да я чака, колкото бе необходимо, и щом се върнеше отново в апартамента, щеше да го намери там.

Мария Магдалена влезе в кабинета на Учителя, обзаведен с библиотечка, масивна дървена катедра и черен фотьойл от телешка кожа. Потънал в мекия стол, той я посрещна учтиво. Попълни някакви документи и й ги подаде. Това бе дипломата й. Беше я взела с отличен, бе издържала изпита и успешно завъшваше университета.

След няколко денонощия момчето пак й се яви насън. Беше по-различен. Видя пред себе си едър, широкоплещест млад мъж с къдрави коси и високо чело.

Сините му очи гледаха право в душата й. Лицето и силуетът му се намираха в сянка, но от очите му сякаш излизаше мека светлина.

“Това е моето момче. Той е! Малко е по-различен, но е той.”

След месец отиде на кораба и същите очи оживяха на лицето на ангела. Усещането, че си принадлежат, каквото изпита с момчето от съня, дълбоката убеденост, че се познават още от времето на едно далечно начало, най-първото от всички начала, я споходи и сега, при срещата й с ангела. Знаеше, че момчето от съня не е обикновен човек, а е създание от друга планета, с което се срещаха някъде в пространството.

По-късно, припомняйки си съновидението, тя винаги изпитваше безпокойство при мисълта, че няма да го види скоро в реалността: бидейки от различни планети, те не ще можеха нито да се докоснат, нито да се прегърнат, нито да се целунат.

И кой знае кога щеше да го види пак в съня си. Но нещо в нея й каза, че времето на действителната среща в материалния свят, вече е настъпило и ще се видят много скоро. Вече се бяха намерили в духовното пространство, знаеха един за друг. Това означаваше, че ще се срещнат и на Земята.

Срещата на Мария Магдалена с ангела не бе обикновена. Това бе среща между две малки части във времето и пространството, чиято врата от едната страна бе тя, а вратата или проходът към другата част бе той. Щом се съзряха, получи се нещо като спояване между двата прохода във времето и пространството, което във физиката е познато като магнетизъм. В един миг и двамата реално изпитаха този процес – сякаш вакуум ги засмука един в друг. През очите му тя влезе в неговата част от пространството, а той – в нейната, през очите й.

Силно привличане е човешкият термини, с който се наричат подобни, рядко срещани, но реално съществуващи явления. В следващия миг и двамата почувстваха как астралните им тела политат прегърнати и блуждаят в едно безвъздушно пространство.

Душите им ликуваха, а умовете и телата, зрителните и слуховите им рецептори внезапно се изключиха от всичко ставащо около тях на физически план.

Когато се намираха в различни помещения или на два различни етажа в огромното туловище на кораба, двамата общуваха с душите си, а енергията на единия спокойно се вливаше в другия. И обратно. Циркулираше непрекъснато. Не изпитваха неистова и страстна нужда да се виждат, каквато съществува в обикновените човешки любовни връзки. Те знаеха, че са заедно, дори и в момента да не са, и че няма начин да не се видят и с очи.

Със завръщането й в България у нея започна първоначално ненатрапчиво и тихо, а по-сетне все по-настойчиво и необратимо, промяната в съществото й.

Седнала на канапето в един малък хотел сред полите на Витоша, Мария Магдалена се виждаше като малко дете, а любимите й мама и татко седяха край нея. Бе същото тихо, скромно, замислено момиченце, каквото винаги бе била.

Тишината наоколо бе тъй успокояваща и отпускаща, че Мария Магдалена неусетно потъна назад в миналото и изживя отново всички важни събития в живота си: игрите със съученичките си, летата на село, където бе най-щастлива, смъртта на кучето си, смъртта на дядо си, тази на баба си, посрещането на всички нови години, сватбата, раждането на дъщеря й, любовта, раздялата…

Осъзна, че запознанството й с ангела бе отворило врата към нов коридор, а част от нея, може би половината, завинаги си отиде и я остави по-изчистена и по-празна отвсякога.

Тя умря и се роди отново.

15 Дек /англ. ез./ - палуба на кораб /бел. авт./

16 - Господи, какъв мъж си имаме тук! /англ,/

17 Господи, кое е това момиче?! /англ./

 ІІ. Десет, единадесет часа…!

Мушички и разни странни буболечки влизаха в стаята, където спеше Мария Магдалена, летяха около нея и кацаха по раменете й. Не изпитваше досада от тях, а напротив, радваше се, че не е сама. Нарече едно бръмбарче, станало постоянен мълчалив гост в стаята й, Кристалчо, защото щом го огрееше ранното утринно слънце, прокраднало се през розовите завеси, сините му крилца заблестяваха и заприличваше на малко скъпоценно камъче. Бръбмарът се разбуждаше, почувствал топлината, размърдваше важно мустачки и започваше да “се мие” с предните си крачка. После бавно се преместваше от едно място на стената към друго. И така всеки ден.

Мислеше си за ангела, когото изостави някъде в Аляска. Той съчетаваше чертите на всички мъже, които бе срещала и начините, по които се отнасяха с нея. Представляваше странно събирателно от най-характерните черти на всеки един от тях и на всички изживяни ситуации. Колкото повече мислеше за него, толкова по-невъзможно й се струваше да го види отново и толкова повече намаляваше вярата, че се е случило в действителност. Все повече се убеждаваше, че всичко се е родило в собствената й глава, запълнило празнината, с която се бе появила на този свят и продължаваше да го влачи след себе си, както влачеше червения куфар по време на дългите си странствания.

Бе сама в света и в цялата вселена. Нямаше никаква сродна душа, която да я очаква и нямаше да има сливане, за каквото напразно мечтаеше тридесет и три години, след което неродено сливане нямаше да има нов живот.

Всеки и всичко в този свят се жертва, за да може нещо друго да продължи да живее. Саможертвата се вижда навсякъде и във всичко, ако имаш зрение, за да я видиш. Любовта е навсякъде.

Тогава изведнъж мисъл като светкавица проряза мозъка на Мария Магдалена чак до сърцето, където вече не бе останала ни капчица кръв, синоним на страстта.

Ангелът се бе пожертвал заради нея. Но не го знаеше, нито тя го бе разбрала веднага. Осъзна го чак сега, когато вече бе късно, и се намираше на хиляди, хиляди километри и на цели десет-единадесет часа от него.

Ангелът гледаше Мария Магдалена и синьото около тях все повече се увеличаваше.

- Но ти дори не ме познаваш. Защо ми се доверяваш?

- Познавам те. Винаги съм те познавала. Търсих те и те чаках. Знаех, че един ден ще се появиш. Усетих полъха на прекрасната ти душа дълги години, преди да започна болезнено да те търся, а накрая, броени дни преди срещата, започна да се явяваш и в сънищата ми. А ти вярваш ли ми?

- Вярвам ти, но не мога да се доверя на някого, когото познавам едва от няколко часа. Нуждая се от време, за да те опозная.

Всъщност той казваше:

“Нуждая се от време, за да осъзная какво се случва с мен и

къде се намирам.”

Тя се почувства самотна. Стана й тъжно.

- Защо? Нима още първия път не разбра коя съм? Щом те видях, веднага разбрах ти кой си.

- Да, така е, но всичко се развива светкавично бързо и ме обърква. Работата, която съм започнал е важна за моя живот. Наясно съм със себе си и зная какво точно обичам, как да живея, какво да правя. Не мога да оставя това, за да бъда с теб.

- Разбира се, нужно е време. Имаме всичкото време на света. Аз не бързам за никъде.

И Мария Магдалена си представи как попълва формуляр-молба за преместване на по-висока позиция в корабната компания. Бе готова да го следва навсякъде и едновременно с това да върши и своята работа.

Ангелът я приютяваше в нежните се прегръдки, държеше ръката й, двамата се гледаха в очите с часове.

На втората нощ от мига на тяхната среща и двамата почувстваха във вените си гъделичкаща тръпка. Телата им безпомощно се разтърсиха под напора й. Стори й се, че ще припадне. Досрамя я при мисълта, че трябва да се съблече пред него и да остане само по кожа, разкривайки малките си момичешки гърди. Уплаши се, че ще започне да го прегръща и целува по навик, както бе го правила с други, и така ще опорочи и развали всичко. Отблъсна го и каза отсечено:

- Върви си, върви си, моля те!

Дори и ангелите могат да се разгневяват. Мария Магдалена

усети как той настръхна и осъзна, че дори да носеше душа на ангел, все пак имаше плът и кръв на мъж.

На третата нощ я отблъсна той. Така изминаха още няколко денонощия, през които почти не се виждаха до фаталната сутрин, когато отдавна дебнещите тъмни сили се намесиха и ги разделиха.

Сатаната, който като всеки друг иска да живее и да бъде, и винаги се бори за оцеляването си нито повече, нито по-малко от всяко съществуващо нещо във вселената, се преобрази в една очарователна циганка, владееща до съвършенство манипулативната техника на речта и някои други таланти.

Заедно със своите сестра и зълва тръгна към обичайната си месторабота – тротоара край очната клиника “Света Петка”, където всеки ден много хора си правеха операция за намаляване на диоптрите и външно ставаха по-щастливи, но дори и понятие си нямаха, че на по-фино ниво, там, където същността на нещата се вижда с вътрешното зрение, ставаше нарушение на кармичните структури. Придобивайки механично, по изкуствен път по-добро зрение, хората се обричаха на по-продължително страдание, тъй като отстраняваха даденото им лекарство – болестта – а така пречистването на душите им се забавяше.

Рано или късно щеше да има последствия - още в този живот или в някой следващ. Било чрез друга болест на физическото тяло, било чрез емоционално страдание. Ако човекът е достатъчно силно насочен към духовното, той може сам да преодолее несъвършенството си и да изчисти част от кармата, която е натрупал в сегашно или в предишно прераждане. Но ако не е, щe преповтори грешките на своите предци, а с това ще обрече на страдание бъдещите поколения – деца, внуци и правнуци.

Пред болницата имаше чакащи. Циганката се приближи към една фигура, сторила й се особено привлекателна, и докосна настойчиво рамото на човека. Мъжът се обърна. Сините му, почти сиви очи напомняха най-дълбокото на океана. Ореол от руси, гъсти коси обграждаше лицето му, което изразяваше леко напрежение.

-Момче, каква е тая мъка, дето я таиш в сърцето си? Не се бой, ти жена си няма да я изгубиш, ами трябва нещо да побутнеш, да засилиш. Отдавна ли не си я виждал?

- Отдавна…

- От колко време?

- Повече от година… А от две все нещо ни разделя и тя бяга от мене.

- Мога да ти помогна да я привлечеш, но трябва да мълчиш и нищо да не говориш! Разбра ли ме?

ІІІ. МОЛИТВЕНА ВОДА

Мъжът, това бе Йоан, съпругът на Мария Магдалена.

В отчаянието си, че никога повече няма да я види или поне не скоро, той бе решил едновременно да се сдобие със зрение и с любовно щастие завинаги.

До рамото му се появи някой. Беше дяволът. Той тихо подшушна в Йоановото ухо:

“Не се страхувай. Това е безобидно, нищо няма да ти коства. А пък може и да излезе нещо от цялата работа. Нищо не губиш, ако пробваш.”

И дяволът повдигна нагоре вежди, очите му се окръглиха, разшириха. Приличаше на малко, невинно дете. Подхвърли някак между другото:

-Но трябва да те предупредя, че всичко се заплаща…

Покашля се като стар търговец и добави с лукави пламъчета в очите:

- Готов ли си да платиш цената?

В зениците на Йоановите очи проблясна желание и вяра. Той стисна зъби и твърдо произнесе:

- Готов съм!

В този миг на хиляди, хиляди километри от България, някъде край Мексико, Мария Магдалена почувства, че й прилошава и че вече няма никакво желание да работи. Нито да остава на кораба секунда повече…

- Ще го поставиш в бутилка, ще го разтвориш, ще сториш това и това и така ще направиш молитвена вода. Единственото условие е да не говориш!

- Но откъде да знам, че не ме лъжеш? Как да съм сигурен, че всичко ще стане така, както казваш?

- Шшт! Казах ти: мълчание. Глупав си. Магията вече е задействана, още преди да съм ти дала съставките. Много силно е желанието ти да я видиш. Скоро ще я видиш. Така ще стане. Помни ми думата. Пръскай по няколко пъти на ден и пази мълчание.

Циганката измъкна едно синьо пакетче от джоба си и му го подаде. Йоан жадно го пое. Едната половина от него изпитваше недоверие към циганката, но другата половина повярва истински и така даде тласък да бъде осъществено замисленото в дълбоките пластове на земята.

Жената се усмихна. Сякаш сатаната се усмихна, доволен, че бе спасен и този път.

“Не можеш да попречиш на естественото развитие на нещата. Всичко, което сториш или не, се връща. И ако сториш добро, иде добро. Ако сториш зло, се връща зло. За всичко се плаща и всичко е взаимообвързано.”

Така пееше вятърът в короните на дърветата, родени насред тротоара. Йоан не го знаеше, ала дори и да го знаеше, пак би рискувал. Пое пакетчето и след прегледа си отиде, обнадежден, че най-сетне щастието ще се върне при него и че започва новият живот, пълен със светлина. Че никога повече няма да е сам, а всяка една негова фибра ще се пропие в любимата жена, всеки фотон от душата му ще проникне в нейната, и един ден ще заживее в корема й, завинаги приютен.

Постави пакетчето на тайно място и не го докосна няколко дни. Колебаеше се.

Винаги се бе отнасял скептично към магиите, заклинанията и тем подобни глупости, но щом след няколко дни лекарите извършиха лазерната корекция на зениците му, като отстраниха постепенно и внимателно удебеляванията, които му пречеха да вижда, както виждат нормалните човешки същества, Йоан почувства неистово желание да се види с Мария Магдалена и да я има отново. Привързаността му към нея се върна с мощна, тройна сила и той почувства, че ще умре, ако не удовлетвори страстта си.

По негово желание лекарите отстраниха едно от естествените лекарства, избрано от Господарите на кармата, за да излекуват силната привързаност на душата му към другата душа. Сега вече нищо не можеше да попречи на Закона на кармата да се развие докрай, и то със светкавични обороти.

Една сутрин, малко след операцията, Йоан се събуди рано. Погледна завесите и за първи път различи фигурите на цветенцата по тях, без да използва очилата си. Можеше да има всичко, което желаеше. А не искаше много. Искаше съвсем мъничко, за да бъде щастлив – да върне любовта си.

Така той се намеси, без да осъзнае дори, в плавно движещите се меки, зелени води на вселенската закономерност и промени съдбата в своя полза, но заедно с това мигновено бе задействана и противозащитата на световете. Рано или късно стореното зло щеше да се види и в земната реалност.

Йоан посегна към пакетчето, изсипа съдържанието в една празна бутилка от кока-кола, приготвена специално за тази цел, помоли се на ум с думите, подсказани му от циганката, като гледаше да не произнася нито звук. После поръси молитвената вода навсякъде из стаята.

Мария Магдалена почувства как волята й се изпарява и тялото й отслабва. Искаше на всяка цена да остане сама и да поспи. Отиде при корабния лекар. От лъжливите описания, които му даде, той заключи, че е прихванала диария. Даде й три дни болнични. Затвориха я в отделна кабина.

По същото време в по-горния, астрален свят, един от седемте свята, на фино ниво протичаше истинска битка. Бабата на Мария Магдалена, отдавна покойница, се бе превърнала в чиста душа и бе останала в астрален план, за да закриля Мария, майка й и други хора, свързани с нея, долови странен шум в апартамента, в който бе живяла преди цели осемнадесет години.

Тази вечер бе поканила на празнична вечеря внучката си и съпруга си, също покойник.

Шумът, подобен на кикотене, се повтори и старицата почувства, че я грози страшна опасност.

Изтича на терасата и в нощния мрак различи фигурата на внучката си, която държеше нещо живо в скута си. Това “нещо” мърдаше и кряскаше с всичка сила. Не беше само. Едното от тях се покатери на главата й. Изтръпна от ужас: Мария Магдалена държеше в ръцете си четири малки маймунки.

Каза й мисловно, без да разтваря устни:

“Трябва да ги убием незабавно!”

Изрече думите строго и хладнокръвно. Мария Магдалена погледна баба си ужасена и отвърна също така безмълвно:

“Но как така?!” – “Това са живи същества. Как мога да извърша насилие над тях? Не мога да ти позволя да го направиш, бабо.”

Старата жена беше неумолима. Грабна едно от маймунчетата, стисна го за гърлото и с един замах пречупи гръкляна му. Мария Магдалена с рев се замоли на дядо си и на дъщеря си да й помогнат:

“Моля ви, направете нещо, спрете я!”

Безкрайно състрадание към животинчетата владееше душата й.

Изведнъж, както се намираше на няколко метра разстояние от нея, баба й протегна ръка към скута й, където се бяха свили другите три маймунки. Ръката се удължаваше ли, удължаваше, стигна до два и половина метра, мина през масата и светкавично грабна от ръцете на Мария Магдалена втората маймунка.

Уби я само с едно стисване на мишците си и захвърли тялото настрани.

Останаха живи две маймуни.

Мария Магдалена се върна в тялото си. Събуди се и грабна съновника. Искаше да разбере посланието на баба си, която винаги се явяваше в най-важните моменти на живота й, за да я подкрепи или предупреди.

Разтвори дебелата книга.

“Маймуна”. Имаше невероятно много тълкувания на този символ, но онова, което запомни, бе, че някой се опитва да я измами, да й скрои номер.

Всъщност това не бяха никакви маймунчета, а дяволи. Баба й я бе избавила от две от тях, ала другите две останаха невредими.

ІV. АСТРАЛНИЯТ СВЯТ

Виденията започнаха да я спохождат не само нощем в сънищата й, но и през деня в най-неочаквани часове.

В един топъл, слънчев ден някъде по трасето Пуерто Ваярта - Сан Диего, Мария Магдалена работеше на open-deck¹⁵. Продаваше коктейли “Тиа Мариа”, “Маргарита” и “Пина Колада”, когато внезапно гърлото й се сви и тя избухна в безпричинен, безмълвен плач.

Изпита толкова голяма мъка, че едва не изтърва таблата. Мигновено се пренесе на едно непознато място. Висеше във въздуха насред черния космос, а от всички страни я обхващаше нежно някаква прозрачна, пурпурна, толкова мека и тъй нежна плазма.

Тази плазма притежаваше удивителната способност да диагностицира всякакви болести още в най-ранен стадий. Един дребничък мъж бе застанал до левия й крак и наместваше нещо там.

Според него ходилото на левия й крак било много болно. Плазмата-скенер осветяваше крака й и го обагряше в кървавочервено. В субстанцията край Мария-Магдалена плуваха в безтегловност още две-три неясни фигури, подобни на човешки. Тях като че ли също ги лекуваха като нея.

После изведнъж се намери в реанимационната. Лежеше в чисто, хубаво легло. Ухаеше на ванилов ароматизатор за пране, какъвто ползваше майка й. Останалите трима – две момчета и едно момиче – заемаха съседните легла. Влезе доктор в бяла престилка и по телепатичен път й каза да не се мъчи да става. Трябвало да лежи. Всичко било за нейно добро.

Мария Магдалена почувства как се отделя от леглото и попада в училище, каквото виждаше за първи път. Там всички чинове бяха с колелца и ако ти се прииска, можеше да ги караш да се движат като моторно превозно средство. Неин съученик яхна чина си и пързаляйки се, стигна до вратата на класната стая. Тя се видя отстрани като малко момиче, каквото беше в пети, шести клас. Реши да стори като него и го последва върху чина си, поставен също така на колелца.

Не бяха закъснели за час, защото учебни часове изобо не се провеждаха! Лидерите на класа се бяха скупчили около едно момче, което тайно харесваше Мария Магдалена. И тя го харесваше. В средата на класната стая имаше чин, покрит с върбови клонки, и всички стояха прави около него.

Паркира се заедно с чина точно в средата на стаята, до върбовите клонки. Видя как всички момичета и момчета се приближиха до нея, все едно бяха привлечени от магнит.

Влезе учителката по английски и изрече на висок глас:

- Сега един по един бързо ще трябва да отговаряте на въпросите ми, но помнете – само на английски език! Хайде! Готови ли сте?

“Англичанката” започна с първата колона от чинове край прозореца. Мястото на Мария бе на един от задните чинове в средната колона.

- Едно, две, три, четири… - високо и пронизително произнасяше учителката и посочваше определен ученик, който трябваше да повтори на английски

- One, two, three, four…

Избраният бе много бавен, произнасяше с

усилие, едва-едва думите.

- По-бързо! – нервничеше учителката. – Едно, две, три, четири, пет… Следващият

- One, two, three, four, five… - отговаряше бързо ученикът.

Тя минаваше поред през всеки. Изричаше различни думи:

- Триъгълник, триъгълници?

И чакаше превод. Учениците отговаряха, но някои от тях доста се затрудняваха. Мария Магдалена не знаеше английския превод на всички геометрични фигури, но чувстваше, че разполага с достатъчно време, за да си ги преговори.

Учителката пак питаше:

- Триъгълник?

- Triangle – отговори някой.

Малкото момиче Мария Магдалена се мъчеше

да си припомни как се превежда на английски “правоъгълник”. Не успя. Не се сети и как е “откръжност, кръг”. Щом стигна до нея, учителката заразпитва едно момиче, седнало от лявата й страна:

- Как се казва мястото, където са живяли Адам и Ева? Бързо!

- Едем – отговори Мария Магдалена, още преди момичето да бе успяло да отвори уста. – Рай. Paradize.

Странен, парфюмен дъх прекъсна видението на Мария Магдалена и я върна към действителността.

Ангелът стоеше срещу нея бял и чист. Гледаше я със сините си, сини очи, прегръщаше я, приютяваше я в тях.

- Защо си толкова нетърпелива? Трябва да се научиш на търпение. Научи се да чакаш. Аз съм тук, винаги ще съм си тук. Не е толкова трудно да си търпелив.

Тя се разрида. Парещите сълзи, възпалиха очите й, позеленели от тъгата, върнаха я отново в астралния свят, в часа по английски.

Когато се разплакваше, очите й ставаха от зелени по-зелени. 

- Така. – одобрително кимна учителката.

И добави:

- А това тук е адът.

Тя посочи нещо вдясно от главата на Мария Магдалена, някъде зад гърба й. Всички вкупом се обърнаха да видят онова, което учителката сочеше с твърда ръка и разперени до скъсване пръсти. Момчето, с което безмълно се харесваха, също погледна натам.

Огромна, черна яма, без дъно, без край, приютила в себе си всичкото желание на света и неутолимия стремеж да бъде задоволено Желанието. От ямата се подаваше черносивото туловище, шията и грозната, брадата глава на един дракон.

Мария Магдалена не се уплаши. Възприе го като холограма или като голяма дунапренена играчка. Малко над главата на дракона, вляво, висеше парче земя, по което ходеха хора, залисани в ежедневните си занимания.

Тя заговори, без някой да я пита. Говореше убедително, гладко, сякаш самият Свети дух я бе осенил.

- Това е адът, а това са хората, които живеят в съседство и нищо не подозират. Когато някой от тях усети непреодолимостта на желанието си и се втурне да го задоволява – което е невъзможно – той пада в пропастта. Драконът отдавна дебне този миг. Щом Драконът пожелае, той винаги има какво да похапне и най-спокойно си лапва по някое и друго човече.

Учителката я изгледа изпитателно и нетърпеливо тропна с крак:

- А защо е така? Какво е адът?

Мария Магдалена се сети нещо от Ошо, което

напоследък бе чела и я бе впечатлило. Отговори в този дух, макар това да не бе нейна мисъл.

- Човекът е мост между ада и рая, между нисшата и висшата си природа.

15 Open deck /от англ./ - открита палуба на пасажерски кораб, където се намират басейните и

откритите барове. Обикновено заема най-горната част на кораба.

V. ФОРМУЛАТА

Тя описа с ръце въображаемия мост между нисшата и висшата природа. Дори го визуализира чрез силата на волята и създаде мисъл-форма, за да разберат по-добре всички.

Човеците възприемат много по-лесно, ако им бъде представена картинно, образно или зрително информацията. Затова поставят живописта подсъзнателно на по-високо ниво в класификацията, отколкото поезията или музиката, в частност операта, която трудно бива разбирана и оценявана от по-голямата част от тях. Ако може да бъде написана с думи една картина на Рафаело, Гоя или Леонардо и да бъде измерена в deposits16 на въздействието, дали тази картина би имала същото въздествие върху наблюдателя, ако бе нарисувана с ноти и бе въплътена в мелодия, или в слова, и бе оживяла като роман?…

16 Deposit – наслояване /мерна единица за определяне въздействието върху човешката психика на определено явление, впечатление, емоция или просто най-обикновена манипулация/.

1 deposit е равен на influence, съотношението между количеството необходимост на вселената да бъде реализирано определено явление /Q_N/, право пропорционално на количеството необходимост на определен, индивидуален живот, това явление да се реализира /q_n/, умножени по цикличността, с която се извършват промените във вселената и в индивидуалните животи /CR_const/, която величина е константна, т. е. непроменлива, закономерна, вечна и се повтаря в зависимост от ритъма на раждане, развитие и смърт на всяка вселена. Понякога този ритъм може да причини сътресения в индивидуалните животи, но понякога и самите индивидуални животи могат да причинят по-бърз упадък или развитие на вселената. Или с други думи:

                                                                                                                   

, където

I - въздействието /unfluence/;

Q_N – количеството необходимост на вселената едно явление или събитие да бъде

реализирано;

q_n – количеството необходимост на определен индивидуален живот едно явление или

събитие да бъде реализирано;

CR_const – цикличността /cyclic recurrence/, с която се извършват промените във вселената

и в индивидуалните животи. Това е константна величина.

Енергията има безброй много форми и ниши, в които да се скрие или да се прояви. Безкрайно е Божеството. Затова и няма край човешкото търсене. Колкото по-разнообразна е енергията и по-многоцветно Божеството, толкова повече са човешките търсения. Съществото на човека е като стрела, отправена към духовните висини, чието острие е вечният му стремеж към нещо по-висше от самия него, а перата в другия край на стрелата са разбитите от реалността илюзии и натрупани грехове, които уравновесяват прехода от по-нисше към по-висше и донякъде възпират мощта на този стремеж.

Мария Магдалена усети щастието от най-великото вдъхновение, вдъхновението на творчеството. Момчето зад нея я слушаше внимателно и я разбираше. Най-сетне не говореше сама на себе си или на тапета, а някой я чуваше и разбираше. Не само това, но и споделяше идеите й. Изпита насладата от истинското сливане с душа, която отдавна бе открила същите отговори и копнееше да ги сподели с някого.

Учителката се опита да я прекъсне с ироничен смях, но Мария Магдалена продължаваше:

- Всъщност Дяволът или Драконът – това е огледалният образ на нашите мечти. Колкото по-силни и по-висши са нашите мечти, толкова по-силен и по-мощен е Дяволът в нас и по-гладен и ненаситен Драконът. Когато съберем мечтите на всички човеци по земята, получаваме огледалния образ на земния Дявол, или Дракон. Може да използвате определението, което повече ви се харесва, няма значение…

Сравнени една с друга, планетите от слънчевата система също се намират на различни еволюционни стъпала в своето развитие. Слънцето е на най-високото стъпало. На междинно ниво е планетата, десета поред в Слънчевата система, която астрономи скоро откриха и тепърва предстои да бъде изследвана17

17 “… планетата, десета поред в Слънчевата система, която астрономи скоро откриха и тепърва предстои да бъде изследвана“ - визира се планетата Нибиру, или още позната като Фаетон, която минава между орбитите на Юпитер и Марс веднъж на 3 657 години. Много от съвременните астрономи са скептични относно съществуването на тази планета. Те смятат дори, че Нибиру е напълно измислена от автори като Закария Ситчин, правещи собствени, ненаучни интерпретации на текстове от шумерската митология. /бел. авт./

Тази планета олицетворява квинтесенцията на прехода 

между нисша и висша човешка природа, когато човекът се превръща в ангелоподобно същество и завършва своето еволюционно развитие на Земята, преодолявайки веригата от прераждания. Напълно логично е на тази планета да живеят ангелски същества, достигнали най-висока степен на развитие, намиращи се най-близо до Слънцето, макар и тази планета да е най-отдалечена от него. Понякога в математиката се получават отговори, на пръв поглед абстрактни, нелогични и парадоксални, които бързо водят до решението на задачата. Колкото по-отдалечена е една точка от центъра, толкова по-съвършена е тя в сравнение с точките, намиращи се близо до него. В същото време тази точка е едно с центъра, подобно на негов двойник или помощник, намиращ се в противоположния край на пространството, за да балансира работата на центъра и да отрази неговата истинска природа, неговия най-дълбок смисъл.

Така логиката на всяка една слънчева система се преповтаря в логиката на всяка една галактика или вселена, на всеки един човешки живот или взаимовръзки между няколко живота.

Същият пример може да бъде приложен и при обяснението за сродните души, създадени една за друга – защо сливането им противоречи на реалността и в крайна сметка иде гибелта. Ако приемем, че едната сродна душа е центърът, а другата – периферията, то стигаме до извода, че те винаги са и ще бъдат едно цяло, но илюзията лъжливо ги е разделила и те изглеждат безкрайно отдалечени една от друга. Съществувайки илюзорно отдалечени една от друга, двата центъра на енергия, каквито са душите на двама души, истински обичащи се от веки веков, извършват огромно количество работа и променят съдбата на много събития или хора, озоваващи се на техния път, или в областта им на влияние. Вакуумът засилва енергията и тя понякога видимо, понякога невидимо, на фино ниво променя съдбите на хората, намиращи се в обсега на тяхното влияние.

В същото време ако погледнем малко вдясно: ще открием, че всъщност вторият център никога не е бил отделен от първия и те винаги са били и ще бъдат едно Цяло. Вторият център е отражение на първия. Илюзията, че са разделени е възникнала правопропорционално на желанието и стремежа на всеки един от тях да твори своя собствена реалност.

Всичко в името на доброто, разбира се. Връщането в бащиния дом, повторното сливане, ще се осъществи тогава, когато всяка една от двете половини преодолее стремежа си да твори или да открива нещо по-висше и нещо по-голямо. Тогава и само тогава двете половини биха били в състояние да се разпознаят и да видят, че всъщност раздялата и самотата им са нещо нереално и те винаги са били заедно…

Колкото по-непривързан към желанието си да преодолее самотата и илюзията, че не е сам, става човекът, толкова повече окови скъсва по пътя си към истинската свобода. След великата болка той изведнъж навлиза в светлината, нирвана, където всичко има смисъл и всичко е еднакво безсмислено.

Носталгията по почти едно забравено състояние на сливане остава да съществува по време на всяко прераждане, тя носи спомена за сливането, когато всички ние сме били едно цяло и когато е имало щастие.

“Защо не се храниш? – попитали един мъдрец, а той се засмял добродушно и отвърнал:

“Защо ми е? Нали не съм спрял да пия?”

Преведено на човешки език това означава: защо да очаквам нещо повече, след като ми е напълно достатъчно да съм такъв, какъвто съм. Защо да търся друго щастие или повече щастие, след като мога да бъда щастлив в собствената си кожа?

Мария Магдалена бе прекъсната от едно розово-бузесто сукалче:

- Какво означава “защо не се храниш”?

- Храната е символ на щастието. Един вид те питат защо не си щастлив и доволен. 

- А какво значи “за какво ми е да ям, след като непрекъснато пия”? – не спираше розовото сукалче, дъвчейки в устата си биберон, по-голям от собствената му глава.

Биберонът му пазеше сянка от слънцето, проникващо бясно през покрива на училището, превърнал се в стъклен похлупак.

Мария Магдалена въздъхна с облекчение, че най-сетне някой й задаваше въпроси, на които цял живот бе копняла да отговори, но не й се бе удавало.

- Отговорът е, Свинчо – рече тя и го погали по четинката, - че не трябва да продължаваш да търсиш истинското щастие, след като един път вече си изпитал насладата от радостта. Не съществува спирка, където да сме най-щастливи. Животът е низ от безброй спирки и гари, край които прелитаме като забързани влакове. Ако спрем дори на една от тях и се задържим повече от уреченото време, това значи смърт. И понеже и това състояние на човека е чиста илюзия, ние никога не ще разберем какво би ни се случило, ако се решим да слезем на някоя от тези спирки-гари. За някои това означава самоубийство, но истината е, че не за тях, а за другите, които ги наблюдават отстрани, слизането на спирката-гара е решение или някакъв край. Самоубийците по-добре знаят какво значи да спреш на спирката и да се решиш да слезеш. Не във времето си, не по времето и не навреме. Вместо да осъществят едно единствено пътуване, се обричат на вечния полъх от безброй многото влакове, прелитащи край лицата им. Това усещане от болезнено се превръща в безконечно състояние, състояние без край.

- Идеалният пример за хармония, за равновесие между черно и бяло, ин и ян е, когато нито бялото, нито черното, тоест нито по-напредналият дух, нито другият, който съчетава повече материални неща в себе си, изпитват чувството, че са неудовлетворени и неразбрани. Нито по-знаещият се възприема като по-напреднал или по-висш, нито по-малко знаещият – като по-нисш. И двата духа не знаят кои са, а се усещат като едно цяло.

Свинчо пак се обади. Той бе единственият заинтересован от нейните бълнувания. Всички останали като че ли спяха или се намираха в сънно, блажено състояние:

- А така няма ли да се получи безкрайно съревнование и надпревара между двата духа, родени един за друг?

- Разбира се, че всичко е възможно на този свят, Свинчо. Глупаво е да се дават определения или да се поставят рамки, в които да затваряме собствените си ограничени човешки познания за законите, на които се подчиняват световете. Ако се получи съревнование и надпревара, точно по това ще познаем, че наистина протича някакво сцепление, че има напредък и развитие. Или истинска любов. Противно на всички сантиментални представи за любовта, съревнованието, конкуренцията, довеждащи до разделение или раздяла, биха повели духа към самопознание и духовно усъвършенстване.

Раждането на прекрасна идея може да се сравни с оргазма – след него човек се чувства в изходна позиция, празен, но удовлетворен. Сам – какъвто винаги е бил от вечни времена.

VІ. ЗАВРЪЩАНЕ В АСТРАЛНИЯ СВЯТ

Мария Магдалена завърши, изтощена от лъкатушещите умозрителни пътешествия от пъпа на вселената до нейния анус, и като нямаше сили повече да продължи, отдели една последна въздишка и спря да говори.

Учителката непрекъснато се опитваше да я прекъсне с ироничен смях, както се стори на всички, но Мария Магдалена не й обръщаше внимание. Дойде й нещо друго наум и тя не се поколеба да го каже:

- Когато човек се опитва да стигне до своята висша природа и да превъзмогне нисшата…

Учителката заговори през нея, като се стремеше на всяка цена да я

прекъсне, заглушавайки гласа й с истерични викове, но така и не успя.

- … той стига по средата на моста и често пъти не издържа мостът под напора на стремежа му и... бам-бум! Мостът се руши. Всичко започва отначало.

Мария Магдалена бе сигурна, че всички я слушаха, но Учителката така кряскаше и ръкомахаше, че накрая се усъмни в това дали бяха чули най-важното от всичко, що бе изрекла. Онази непрекъснато се опитваше да й внуши, че това не е нейна, лична мисъл, а нечия чужда.

Накрая и двете се намериха в бърлогата на Дракона, но той – много смешно – се бе смалил до размерите на голяма плюшена играчка в човешки ръст, каквито продават в детмаговете. Краката им докосваха дъното на обвивката му, прилична на спален чувал.

За да я прекъсне окончателно, Учителката дъхна в лицето й, а на Мария Магдалена й се стори, че й дъхва Драконът. От това тръпки я побиха и си помисли колко ли зловонен е дъхът му, защото за щастие не го усети. От погнуса тя разтърси глава и се събуди.

Сервитьорската табла все още се мъдреше в ръцете й, а върху нея – един коктейл “Бевърли айс тий”, една малка “Пина колада” и “Джони Уокър”, смесено с диетична кола. Продължи да се потапя в мислите си и в ситуации, които сякаш никога не бе изживявала, но бе сигурна, че е била там.

Видя се сред голяма, просторна и красиво устроена къща с нови мебели от дърво. Уют и разкош властва навсякъде. Там живеят майка й, баща й, дъщеря й. Мария Магдалена литва и излиза извън къщата, за да я разгледа по-добре.

Домът, който се намира се в съседство с този на родителите й, е по-голям, по-луксозен.

- Явно тези хора имат повече пари… - помисли – но и нашата къща е голяма и хубава.

Нощ е. Появява се виелица, вятърът е леденостуден.

Никога преди не й се бе струвало, че зимата може да е толкова студена. Прозорчетата на къщите светят, сигурно им е много уютно на всички тези хора вътре… пренесе се във всяка една от къщите, изпречващи се пред нея, докато летеше около тях. Влезе без покана в съществото на всеки един от обитателите и след миг изскачаше ужасена навън, на снега. Усещаше леден студ и неудържима самота в душите на всички тези хора, чиито домове изглеждаха тъй уютни отвън.

Стана й болно, тъжно… оказа се, че всеки един от тях носеше тайно в душата и в сърцето си частица от зимния студ, властващ извън стените на дома. В тези светли, празнични двуетажни къщи студът си бе свил гнездо и ги бе превърнал в свой дворец. Зимата се бе пренесла от полето в душите на хората.

Да имаш някого до себе си, дом, семейство, приятели в студената зимна нощ е най-прекраснят подарък на света. Отвън изглежда така, ала дали вътре хората са щастливи? Нищо не е такова, каквото изглежда. Пък и сякаш е по-добре да имаш това, отколкото да нямаш нищо. Домът, семейството, приятелите са огънят, в чиято топлина пътниците сгряват вкочанените си от студа ръце, макар и да знаят, че накрая – когато настъпи времето – така или иначе ще останат сами.

Яви се баба й, все още жива, макар и да догонваше с младежка упоритост сто и двадесетте си години. Рече й нежно:

- Студено ли ти е там?

Мария Магдалена се намери легнала на ледената, покрита със сняг земя. Завита през глава с нещо неопределено, наподобяващо одеало, тя не усещаше студ.

- Вятърът е много свиреп, но съм си добре – отвърна.

- Така е, когато си сам навън.

Двете с баба й сякаш имат подобна съдба.

Изведнъж чувствителните ноздри на Мария Магдалена усетиха божествен аромат. Тя спря. Поде я мощната прегръдка на вятъра, чието царство-господарство се намираше между басейните на open-deck, най-високо горе, край “Лидо”, бюфета на четиринадесетата палуба на кораба “Зора” и “Оазис”, скритото пространство в най-крайната точка на етажа, където почти нито един сервитьор не пристъпваше, за да продава коктейли или каквото и да било за пиене. Просто защото там не се пиеше и нищо не се продаваше. Там отиваха да помечтаят най-мечтателните пасажери, усамотяваха се сами със своите идеали. Мария Магдалена обичаше да ходи на това място. Усмихваше се на тези странни хора. Те я виждаха точно толкова интересна, колкото ги откриваше интересни самата тя.

Вятърът я блъсна в гърдите и обърна отгоре й таблата с напитките. Коктейлите, минералната вода и кафето мока в миг се разнесе в пространството. Попи по черното й елече, по снежнобялата риза, по стените на кораба, впи се в парапетите, изхвърча в океана. Един огромен гларус бе кацнал на парапета на палубата и я гледаше нахално.

Ангелът стоеше над нея. Белите му криле пляскаха плавно във въздуха. Не издаваха нито звук. За първи път ги виждаше и й се сториха огромни и силни. Само да поискаше, можеше да се метне на гърба му и да полети, въплътила свободата. Стъписа я строгото му, бледо лице. Мария Магдалена не усещаше притеснение от това, че цялата е мокра и мръсна от алкохола, нито че безмилостният вятър можеше всеки миг да я повдигне и изхвърли зад борда. 

Осъзна единствено, че се намира в бърлогата на вятъра и нищо не я заплашва. Нищо не я изненадва, нито я кара да се чувства несигурна.

Нямаше сила даже да отвори слепналите си устни. Каза му го безмълвно чрез погледа и езика на душата си:

- Искам само отново да изпадна в онова странно състояние, в което ти ме пренесе с помощта на невидима енергия. Не вярвам вече във фалшивите идеи за сродните души и половинките, които се търсели. Искам само поне още веднъж да изпитам онова, което изпитвам всеки път в твое присъствие.

Ангелът продължаваше да я гледа строго отгоре.

Протегна прозрачната си ръка и докосна челото й точно по средата, между веждите, където най-много я болеше. Точно там бе съсредоточена цялата й воля. Внезапно я пренесе сред лозята, където бе израстнала като малка.

Мария Магдалена вървеше в посока към града, а плътно до дясното й рамо вървеше един млад мъж с дълга, руса коса, спускаща се на вълни по раменете му. Ужасно приличаше на съпруга й, обичаше я както той я обича, но не бе той. С тях вървеше и майка му. На Мария Магдалена това не й се харесва. Чувства се насилена, това не бе нейното време и място, притесняваха я с присъствието си. Щом си го помисли, майка му изостана и ги остави сами.

- Искаш ли да си купим храна, фъстъци, кока-кола, нещо сладко и да бъдем само двамата?

Мъжът, приличен досущ на съпруга й, бе толкова нежен, толкова привързан към нея, искаше всичко да споделят заедно. Говореше й:

- Ще си вземем това, ще си вземем онова и ще си бъдем само двамата… искаш ли… искаш ли…

Обичаше я задушаващо, както я обичаше съпругът й.

Мария Магдалена излезе от състоянието на безтегловност. Внезапно осъзна, че толкова дълго бе обичала и търсила един единствен мъж, че когато най-сетне го откри, всичко й се стори невероятно и невъзможно, и тя за първи път се отказа да продължи да вярва. Отказа се да се надява. Престана да вярва, че може да й се случи в действителност.

В мислите си тя се раздели с ангела. Той бе ангел наистина, но кой днес вярва в тях?! Всичко зависеше от нейната вяра. До каква степен можеше да повярва в съществуването на ангела? Въпреки това болезнено прозрение, в синьозелените дълбини на съществото й остана любовта й към едно неземно красиво и чисто създание, с лотосови очи и къдрави коси с цвета на изгряващо слънце, или узрели жита, което реално съществуваше – бе убедена в това.

Може би никога нямаше да го срещне, поне не в този живот, или вече го бе срещнала в лицето на ангела, не знаеше. Знаеше само, че го обича и че той я обича. Не би могла да изпита щастието, не би могла да бъде тъй радостна и тъй искрена в присъствието на никого другиго, освен на този мъж, който страшно много приличаше на ангела. Дали той бе ангела, или просто ангелът бе отражение на силната й воля и желание да го срещне…

Ангелът съчетаваше в себе си всички, които бе обичала и я бяха обичали. Точно от него обаче тя избяга веднага, на секундата, в която почувства, че отново ще я заболи.

Съпругът на Мария Магдалена отвори пластмасовата еднолитрова бутилка с мръсносива течност и изсипа част от съдържанието в капачката. Поръси го в спалнята, по пода, върху леглото, в тъмния коридор.

VІІ. ПОСЛЕДСТВИЯ

Дебнеше никой да не го види. Пазеше се да не произнесе нито дума и докато ръсеше противната течност, мислеше само как скоро ще я види и как никой и нищо не е в състояние да ги раздели. Как любовта й се връща и тя отново ще се влюби в него, както го бе обичала в началото, когато бе едва шестнадесетгодишна девойка, а той навършваше двадесет.

В този момент на единадесет чàса разстояние от България, някъде край бреговете на Аляска, в три сутринта, на Мария Магдалена й се присъни ужасен кошмар.

В полето пред блока на покойната й баба видя себе си. Скиташе безцелно. Изведнъж небето притъмня. Уж бе денем, а стана черно като нощ. Отнякъде се появиха дъщеря й и баща й. В скута си дъщеря й носеше малко, черно дяволче.

Баща й също държеше черен дявол, макар и малко по-голям от първия.

В небето и навсякъде властваше Дяволът, досущ като огромен кървавочервен, огнен дракон. Този дракон владееше обстановката. Всичко изведнъж започна да гори. Огромни огнени езици лижеха небето, обагрено в кърваво-червено, плъзгаха се по сухата трева насред полето и я стопяваха мигновено със съскане.

Мария Магдалена стоеше встрани и безпомощно наблюдаваше всичко. Дяволът се извисяваше с цялата си огнена мощ и демонстрираше силата си. Грозната му змейска глава, цялата в червено, висеше на около два-три метра от земята. Освен нея, тяло не се виждаше, но ако имаше такова, сигурно бе гигантско.

Кошмарът, ужасен като най-страшното усещане за опасност, я хвърли в действителността на физическия свят. Отвори очи и първото нещо, което я блъсна бе чувството, че животът на дъщеря й и баща й е застрашен, а тя не може да стори нищо, за да попречи на отровата да се влее в техните чисти, жизнени канали.

Ако арурата на атакувания е достатъчно чиста и мислите му извисени, се получава нещо като неутрализиране на отровата. В началото се усеща силна носталгия и желание да се види човека, отправил любовното заклинание. След пречистването на отровата обаче, тя се връща с двойна сила върху извършителя. Оттам расте неудовлетвореността му, привързаността му и ревността му.

 Правопропорционална на силното прилепване или привързаност, погрешно възприемано като любов, е ненавистта, тоест след като не е получило това, което очаква, човешкото същество се превръща в демон на ненавистта. Опасността се състои в това, че се наранява духа на други невинни същества, свързани чрез невидима пъпна връв с чистия дух. Той не се поддава на магията, защитната му мембрана я отхвърля, но докато се задейства механизмът за пречистване на отровата, механизмът за спасение на душите, свързани с тази на чистия дух, част от отровата навлиза в тяхното биополе, което най-лесно може да си представите като водно-енергийно пространство вътре в самата същност, или клетка.

Какво може да се получи като резултат на действието на любовната магия, която действа като обсебване на определен дух и отблъсква останалите, свързани по естествен път с него. Ефектите са няколко: напрежението между извършителя на магията и духовете, свързани с атакувания дух нараства – избухват караници, стари болки се връщат с небивала сила, стари обиди се припомнят; напрежнието между атакувания дух и духовете, свързани с него расте; като краен резултат расте и напрежението, агресията между атакувания и атакуващия. Ако едната от страните прости и изчисти канала, през който свободно да протече лековитата енергия на любовта, а другата страна, двойно обвързана с материално замърсяване не успее да го стори, немощна под ударите на собственото си желание, каналът между двете души ще продължи да съществува замърсен и да омърсява пространството.

Друг страничен ефект е, че ще нарастне и привързаността и ревността на душите, свързани с тесни любовни връзки с душата на  атакуващия. Така от едно безобидно действие могат да пострадат два рода. В такива случаи се наблюдава рязко откъсване на атакувания от всичко материално, включително и сигурността на семейството, ако разбира се това е достатъчно издигнат в нравствено и духовно отношение дух. Такива хора могат да вземат решение да тръгнат по пътя на самоотречението на санясина, което изглежда на пръв поглед внезапно, но всъщност никак не е възникнало спонтанно, а се корени в първоначалния стремеж на духа към усъвършенстване, който стремеж е бил неясен, докато душата се е намирала на Изпитателния път, а после от стремеж се е превърнал в най-обикновен начин на живот и необходимост от такъв начин на живот.

Без да знае защо Мария Магдалена, събуждайки се в онази сутрин през май в каютата си някъде край бреговете на Аляска, реши внезапно, че ще си ходи у дома, вместо да отиде на работа.

Решението й бе непоколебимо, дори ангелът не се опита да я спре. Нито тя, нито той имаха желание да разговарят за това. Тя направи последен опит да го предизвика към някаква активност, но той не го стори, нито тя искаше да се моли. Бе твърде уморена от лъжите на всички преди него. После съзна, че те не я бяха лъгали, а просто бяха твърде слаби и обвързани с десетки други задължения. Такива бяха съдбите им.

Нито тя, нито той се обърнаха да се сбогуват. Разделиха се внезапно, без “сбогом”. Не изпитаха в сърцата си тъга, сякаш всичко стана така, както е трябвало да бъде.

“Не зная какво е страдание!” – бе възкликнал веднъж ангелът, когато Мария Магдалена го запита дали се измъчва и дали страда.. сега за първи път през живота си той щеше да почувства какво е страдание, без да знае, че я бе спасил от самото страдание.

Колкото до нея - тя никога вече нямаше да го изпита и щеше да си припомня онзи отминал период от живота си, в който всеки ден за нея й носеше тъга и мъка, като за нещо безвъзвратно отминало.

VІІІ. СВОБОДА И НЕПРИВЪРЗАНОСТ

Ангелът й бе дарил част от себе си, спасявайки я от тайната й мъка, която още от новородено носеше в гърдите си. Той я излекува, вдишвайки болката й и тази болка се прехвърли в неговото чисто, светло сърце. Когато Мария Магдалена осъзна това, тя почувства дълбока безутешност и състрадание към него. Скубеше косите си и се питаше как да му помогне, но така и не намираше пътя. По това време от живота си и двамата не знаеха, че са спасили любовта.

Усети го само Земята, нашата майка, която ни е приютила и ни е дала дом по време на безбройните ни скитничества и авантюри, и който дом един ден всеки един от нас ще напусне завинаги.

Земята въздъхна, почувствала облекчение. Майките винаги се радват на щастието на своите деца. Дори и да изглежда така, че децата се жертват за майките си, майките винаги дават последния дан от себе си и плащат последната цена. Велика е майчината любов. Може да се сравни единствено с истинската любов. Всяка майка изпитва тиха радост и доволство като вижда как детето й расте и се развива. Така и Земята се възрадва на тези две свои рожби, открили истинската любов и готови да се жертват в името на нещо друго, по-висше от самите тях.

От въздишката на Земята се роди странен, невидим ураган, чиято страшна сила споходи много духове по едно и също време и същите тези духове започнаха да дишат равномерно и леко, сякаш тежест падна внезапно от гърдите им. Един от тези земни духове бе духът на Мария Магдалена, дух, който след вековни търсения и възвисявания най-сетне бе открил себе си и простичката формула на щастието и себеосъществяването – бе се превърнал в дух-пазител на Земята. Та от въздишката на облекчение, отделена от земната гръд, духът на Мария Магдалена се почувства по-лек и по-свободен от всякога. Не съществуваше вече телесно ограничение или физическа тежест, които можеха да спрат нейния летеж. Тя се откъсна от земята и се понесе из въздуха лека като перце, нежна като дихание. Така Мария Магдалена откри удоволствието на левитацията.

Дълъг път бе изминала, докато стигне до него и едновременно не толкова дълъг. Непрекъснатият й, мощен стремеж да достигне и познае Бога и Любовта бе толкова непоклатимо постоянен, че за секунди и мигове от проститутка и грешница, успя да се превърне в чисто същество, а от чисто същество лесно премина пътя, който изминаваха всички извисени духове и се превръщаха в лъчисти, светещи енергии. Така и тя, без много страдания и без изключителни изпитания и самоотречения, само по повика на своя ежедневен стремеж към Любовта и Бога, се научи да преодолява тежестта на тялото си и да левитира.

Усещането бе повече от нормално, подобно на усещанията, изпитвани от човек по време на транс или сън. Можеше да лети накъдето си поиска, да види каквото й се иска, да посети места, които никога не бе виждала, а много й се искаше да види. Както и планети, за чието съществуване само се бе досещала интуитивно.

Беше СВОБОДНА! Свободна, свободна! Изпита огромна благодарност към ангела, който й бе дарил способността да лети, след като я бе спасил от черната тежест в душата й. Сега знаеше, че наистина бе срещнала ангел. И че няма нищо случайно на този свят. Че ако наистина искаш силно нещо или мечтаеш за него – то ще се сбъдне. “Внимавайте за какво си мечтаете!”, предупреждават древните притчи. Ако мечтаете за Франкенщайн, без да сте готови да платите цената на самотата – ще си получите един хубавичък Франкенщайн. Но ако мечтаете за прекрасни зелени поля с уханни цветя, разпръснати по тях – бъдете сигурни, че един ден ще ги видите.

Мечтите са отражение на нещо реално съществуващо във вселената. Но те могат да бъдат и мисъл, достатъчно силна, за да се превърне във форма, да изкристализира от финия свят и да се материализира в реалния. И това не ви го говори просто някой случаен минувач или фантазьор, а аз, самата Мария Магдалена, която по собствено желание съм отивала в тези светове и по собствено желание съм се връщала.

Аз, Мария Магдалена, която започнах да изучавам още от детските си години математика, физика, химия, философия, литература, биология, поезия, пеене и музика, спорт, фотография, рисуване, а после се прехвърлих на по-трудните науки – танци, Камасутра, психология, хиромантия, телепсихия, магия /природна, небесна и човешка/, Таро, физиогномика, психургия, логика, чужди езици, медиумизъм, астрология, нумерология, предсказване и предчувстване на минали и бъдещи събития, тълкуване на сънища, тълкуване на поличбите и гадание посредством аналогия, аз мога сега твърдо и ясно да заявя пред всички вас, мои инквизитори и съдници, че всичко в света и над него е ЕДНО.

ІХ. ЕДИНЕНИЕ

И няма нищо по-долу или по-горе, защото всичко е едно и всичко съществува в единение. А разделението го има, благодарение на несъвършенството на човешкия мозък, приел различието за несъвършенство, както е приел универсалното за съюз между добро и зло. Бих нарекла този мозък, или този етап от развитието на човека толкова несъвършен, щото бих доказала с две единствени думи колко той е несъвършен – не съществува разделение, нито категорично “добро”, нито категорично “зло”, понеже в един момент от развитието на вселената тя изисква уж “доброто” да се превърне в “зло”. Или обратното. Тогава злото играе роля на добро, а доброто може да изиграе ролята на зло.

Няма категорично и крайно представяне или обяснение на истината, защото тя е безкрайна величина. Не подлежи на изследване. Истината е развиващо се понятие. Развива се до степен на безкрайност и никога не се преустановява, дори след смъртта на поредната вселена. Логично е да умират вселени, нали? Точно както умират растения, животни, хора… Умират и слънца, за да се превърнат в планети. Ние, хората, никога не ще се задоволим в любопитството си, което е породено от необходимостта ни от дом, от крайна фаза или крайна точка, откъдето свършва и започва всичко. Може би затова древните текстове намекват, че от човека или от земята започва всичко и свършва всичко. Може би затова извънземните светове са обърнали тревожно-очакващ поглед към нас, Козирозите на съвременната вселена. Кой знае...

Всичко е едно. Няма нищо друго, освен Единение и взаимообмяна на енергии. Затова колкото прави в своите дълбоки прозрения са езотеричните учени, толкова са прави и материалистичните учени, които казват, че няма нищо зад всичко това.

Съществува само любовта, която кара хората да откриват нови планети, да спасяват умиращи животни, да осиновяват изоставени деца, да правят добро, без понякога да го съзнават. Както същата тази любов ги кара, ако са малко по-интелигентни, да умеят да прощават и състрадават, ако се намират на по-високо стъпало и умеят да обгърнат с поглед случващото се на техните събратя. Всичко е любов. Това изречение не е случайно. То е крайната въздишка на Земята и на вселената, която умира и отново се ражда с тази въздишка на уста.

- Мария Магдалена, деца мои – въздъхна Мария Магдалена след кратко мълчание, когато децата се насъбраха около нея, а тя дори не осъзна, че както бе сама на този свят, така изведнъж се оказа, че не е сама – си няма никого в света.

Дечицата запремигаха любопитно, някои от тях – по-големите – тъжно, както й се стори. „Как така си няма никого, си мислеха те, как така никой не я обича и никой не плаче за нея нощем?!“ По-малките пък нищо не разбираха и тя остана доволна, че поне някой я слуша. Продължи да говори, поглеждайки към тях. 

Светналите им очички се взираха настойчиво в нея. Очакваха да чуят някоя нова и интересна приказка.

- Няма си майка, нито татко, нито дъщеричка, нито син, нито любим. Няма си приятели, нито врагове, за които да плаче и скърби. Никого си няма вече – рече тя и се усмихна. – Може да лети и нито една зла сила не ще може да я победи. Защото в злите сили тя откри изгубени малки души-змии, за които да се грижи и да ги спаси.

После Мария Магдалена тръгна по пътищата и вървеше, доколкото й стигаха силите на босите й нозе. Вървеше и проповядваше истините, които извираха от бездънието на душата й, хрумваха й внезапно. Без да ги задържа в ума си, без да се усъмнява в тях, изливаше ги под формата на дълги, но заредени с особена мъдрост монолози. Мъдрост, която топлеше. Мъдрост, която носеше светлина в душите.

Постепенно край нея започна да се събира множество. Отначало мъже на различни възрасти – все пак тя бе доста привлекателна жена, въпреки тридесет и трите си години, изглеждаше на не повече от двадесет и пет.

- Човек се ражда не само един път през живота си - когато излиза от майчината утроба. Той може да се роди два, дори три и повече пъти. И всеки път, когато се ражда, независимо на каква възраст е, чувства се млад и нов, жаден да живее и да сподели знанията на своя живот, да сподели своята любов. Колкото пъти превъзмогваме някоя илюзорна част от нашето същество, колкото пъти захвърляме по някоя ненужна обвивка, толкова по-лек става товарът ни и по-събудени сме за новия живот. Една книга, един филм, случаен човек, събитие или собствено прозрение могат да бъдат катализатор на нашето вътрешно изживяване, на преоткриването ни на новото ни раждане. Тези събития никога не остават незабелязани, те са винаги важни. Остават дълбоки следи в съзнанието ни, в нашия живот, оставят ни по-добри, по-извисени, макар и на пръв поглед да изглежда, че са ни наранили. Всъщност те са отворили врата към самите нас – една бездна без край. Бездна, защото от нея извира и се влива цялата вселена.

Х. ПЪТЯТ

Хората слушаха Мария Магдалена и всеки един от тях си припомняше минали събития и хора от собствения си живот, обагрени с очарованието на непознатото и необяснимото, които случаи, места, хора и събития, макар и изоставени по-късно от него, се бяха превърнали в съзнанието му в спомени за нещо мило, безвъзвратно изгубено, което си е все още там, но никога повече няма да се върне. Повей на листа, тишина, спокойствие, точно определена музика или звук, аромат, поскърцване на врата, глас, долетял от улицата – дребни, случайни неща, които завинаги се запечатваха в съзнанието и можеха изведнъж внезапно да възкръснат на друго място, в друг един момент, далечни и близки като отдавана изгубените емоции на една отминала любов, споменът за която днес е тъй близо до нас, седнал в отсрещното кресло, отново ни напомня за себе си…

Кожите на родителите увяхват и пожълтяват, устните им се сбръчкват, очите им, заедно с веждите увисват, сякаш в пространството, но родителите и децата им, заедно с бъдещите внуци слушат заедно една и съща музика, която никога не ще остарее, точно както никога не ще остареят душите на родителите и техните деца.

В един болезнен и велик миг Мария Магдалена видя съдбите на стотици хора, на хиляди деца, на десетки хиляди дървета, на сто хиляди бръмбарчета, на хиляди животни и сгради, на милион слънца и още толкова планети, а заедно с тях и съдбата на галактиките, които обитаваха.

Съдбите на всички бяха еднакви. Мария Магдалена не виждаше в транса си на пророчица нито началото, нито края, само виждаше как всички не се случват в един и същ безкраен момент и как някои от тях умират за последно, завинаги заглъхвайки, а други продължават, понеже животът им е малко по-дълъг от този на някои други. Тя усети как над всички тези кадри на трагедии и щастие, съществува нещо, което ги обединява, което изпитва истинско състрадание към всяко едно от тях. И което страда заради болката на всяко едно от тях.

Сред тълпата, наобиколила Мария Магдалена, имаше едно момиче, което се казваше Гоша. То като че ли най-силно и най-буквално възприе думите на Светицата.

“Светицата”, така наричаха вече хората Мария Магдалена, душата, изстрадала до дъно смисъла на любовта. Ако на Мария Магдалена й се струваше, че се намира в краката на всички тези хора, че е по-долу от тях във всичко, и че те могат да решат съдбата й – да я обесят, разпнат, изгорят, охулят, наругаят или просто да й обърнат гръб, то хората не мислеха така. Нарекоха я “светица”. Каква светица бе тази грешна душа, изминала стотици изпитания, си знаеше само тя, но простолюдието, което винаги изпитва нужда да намери своите водачи и да ги следва, вече я бе короновало с титлата “светица”, “свята”. А тя бе най-обикновен човек, може би по-объркан и по-противоречив от всички тях, взети заедно.

Гоша слушаше думите на Светицата. Нещо помръдна в гърдите й. Включи cd-то и в слушалките прозвуча същият ритъм, който някога караше сърцето й да потръпва. Тръгна си към къщи обнадеждена.

Гоша бе млада жена на около двадесет и две-двадесет и три. Имаше взаимна любов с един младеж близо шест години. Двамата мечтаеха да се оженят и причината да тръгнат по света бе толкова обикновена и човешка – искаха да съберат малко пари чрез къртовски труд, за да организират сватбата си и да си купят жилище. Появата на Светицата бе като прераждане и в същото време като бич божи за младата двойка.

Гоша вървеше към къщи и си мислеше, че не би могла да изпита по-чисти чувства към някоя жена, каквито чувства сега изпитваше към Мария Магдалена. Възхищаваше й се, дори я превъзнасяше. Говореше за нея пред всичките си приятели.

Колкото въпроси възникваха в малката й, платинено-руса главица, всичките задаваше на Светицата и незабавно получаваше отговори на всеки един въпрос до един. Без да иска, сама я превърна в Светица за себе си. Дойде моментът на разочарованието. Колкото по-високо бе поставяна “светицата”, толкова по-голяма после биваше омразата към нея. Гоша забрави, че всъщност Светицата е едно обикновено човешко същество, което дори и да се намираше на по-високо еволюционно стъпало от останалите хора, всъщност си бе най-обикновено човешко същество. Уединението на Светицата, стремежът й да бъде сама със себе си, където и да се намира, себичният й копнеж да намери спокойствие и хармония, се сблъскаха с най-скъпото, с което Гоша разполагаше – да бъде насаме с любовта на живота си – с русия, синеок мъж, от когото щеше да ражда деца.

В един слънчев ден се оказа, че за да се угоди на Светицата, те двамата трябва да бъдат разделени в отделни жилища, понеже Светицата, видите ли, тази уважавана и обичана дама, желае да бъде сама в своето усамотение.

Гоша започна да се моли като на божество, от което зависи съдбата й. но от молитвите нямаше полза: Светицата оставаше непреклонна. В един миг от пиедестала, който сама не бе желала, тя бе смъкната в праха. Бе обвинена в егоизъм и в безчувственост. Оттук нататък започна нейното падение, както по-късно твърдяха хората. Не се подминаваше и събитие, в което да не бъде обругавана, обиждана и охулена. Намразиха я всички – Гоша, бъдещият й съпруг, приятелите им, мнимите им приятели и всички останали.

Мария Магдалена придоби горчив опит от този случай. Осъзна, че цената на любовта изисква голяма саможертва, която може да бъде платена само от смело и силно сърце. Тя осъзна, че никой в този момент не е в състояние да види размера на платената цена, единствено майката Земя и нейната собствена майка осъзнаваха величината на подобна саможертва. За обикновените, обусловени души плащането на подобна цена винаги ще е нищо повече от егоизъм, а неудовлетворението на собствените им нужди би могло да съсипе години, години граден строеж в името на общото благо. Трябва да имаш очи, за да видиш и зрение, за да съзреш.

Никога нямаше да престане болката в гърдите на Светицата, че в предаността си към Хармонията и Светлината, по нейна вина, когато не бе готова да жертва идеята в името на две човешки същества, бе извършила зло и се бе превърнала във враг на тези човешки същества, и на техните приятели, роднини, на техните мними приятели и съдружници. Но тя добре знаеше, че дълбоко в сърцето на Гоша не харесваше вече този тъмен град с изкуствени светлини, където в името на измамно щастие, тя и нейният бъдещ съпруг се бяха застояли твърде дълго. И че всъщност Гоша оправда трудния си избор и изми ръцете си с нея, Светицата!

Животът продължаваше. Те направиха сватба за чудо и приказ, родиха им се едно след друго три приказно-руси и небесно-хубави дечица някъде край Варшава, Полша, и че Гоша бе най-щастливата майка в този момент, когато викаше едно след друго децата си – Агнешка, Дана и Джак – сутрин рано на закуска, но не забелязваше тъгата в очите на Големия Джак, нейния съпруг, когото често споменавахме в нашия разказ. Големият Джак в този момент стоеше прав край прозореца, някъде в някое градче край Варшава, че гледаше в посока на морето, което не можеше да види, понеже се намираше на стотици мили от майка им, китен апартамент, и мечтаеше за чужди страни, за пътешествия и неоткрити неща. Споменът за Светицата, отдавна избледнял в съзнанието му, щеше да му напомни, че ако поне веднъж се бе вслушал в една малка съставна част от думите й, може би сега щеше да гледа през прозореца по-удовлетворен, отколкото бе в момента. Зад прозорците на една по-голяма къща, сигурно с двор и с куче в кучешка колибка отпред, сред лехите – идилия!...

ХІ. ЖЕРТВА

- Аз просто исках да бъда щастлив – измънкваше печално някое създание от тълпата.

Облян от слънчева светлина, защитникът на любовта внезапно се явяваше пред нещастника, а нежният му глас галеше слуха като ромолящо планинско поточе:

- Не може да си щастлив, без да хлътнеш в нечия заблудена дупка или пресечка и да се погубиш. Все ще сгрешиш. Не търси щастие или награда, защото колкото повече ги търсиш, толкова по-бързо копнежът ще те отведе до смъртта, ще бъдеш поробен от слугите на дявола. Ще се събуждаш всеки ден всред тъмните и влажни пещери, от които никой още не се е завърнал.

Така говореше Светлият лъч на най-надарените и най-обичните, най-милите, но за останалия човешки род спасение нямаше. Тъгата и самотата раждаше невиждани илюзии, страстно желание, устремено с всички сили към щастието, и завършващо най-подир с гибел. Как да се спасят, как да умъртвят желанията и копнежите си? Това също бе насилие, не бе възможно да бъде открит Граалът преди уреченото време. - Аз съм никой. Дори и да се назовавам с “аз” го правя, за да изразя по-добре с човешки думи силата на своето прозрение, достигнато след дълги мъчителни бдения в празнотата. Аз съм никой, но всичко край мен е невероятно прекрасно! Изпитвам огромно уважение и преклонение към всичко край мен.

- Това е една от молитвите, които е добре да се произнасят във всеки подходящ миг. Най-добре е вечер, преди заспиване. Тази молитва носи огромна сила на очистване. Казвайте си я всяка вечер преди заспиване и ще откриете на следващия ден, че тя ви е променила. Ще се усетите различни, по-добри.

- Аз просто исках да бъда щастлив и да имам любов, да я обичам – изсъска едно уродливо и миризливо създание без коса, което със сетни сили допълзя до нозете на Мария Магдалена, наричана в онези години Светицата.

То я гледаше с огромните си сини очи, които не изразяваха нищо: ни любов, ни мъка, ни радост, ни омраза, ни болка. Нищо. Лицето му бе кално и мръсно, а от него се разнасяше непоносима воня.

- Аз смърдя, но вече и от това не изпитвам срам! До такава степен се презирам и ненавиждам, че моят нос е станал безчувствен към миризмата, а очите ми – слепи за грозното. Всичко се слива в едно безразличие и ми е все едно… - изхриптя съществото, а от устата му се разнесе още по-ужасна воня.

За да говори, то полагаше неимоверни усилия, при което раздвижваше краката си, а изпод скъсаната дреха, откъм слабините му при всяко движение бълваше още по-отвратителна смрад, която уби един от седящите в тълпата най-близо до него.

Мария Магдалена усети, че вече е изчерпала силите си. Не можеше да спаси всичкото зло на земята… нямаше физически и енергийни сили за това. Молбата на вонящия изрод остана без отговор. Тя изпита съжаление към себе си...

Когато дребното същество, покрито с кал и мръсотия усети това, очите му се изпълниха със злоба:

- Значи толкова ти била силата? И ти си като другите вещици, дето обещават да ни спасят, а все мамят простоверните. Колко трогателно! Хи-хи... Толкова си жалка и отвратителна! Пфу!

И се изплю върху й. От зеленикавата слуз във въздуха започна да се усеща неповторима воня, която скоро се разнесе с такава сила, че всички присъстващи бързо запълзяха надалеч от нея, отвратени. Лицето на Мария Магдалена започна да се преобразява. Зрението й се замъгли. Уплаши се, че ослепява, но изведнъж съзря огромно огледало пред себе си, а в него – собствения си образ, изкривяващ се в неприятни, похотливи черти. Хубавите й тъмни коси се превръщаха в светло-кестеняви, почти руси и вместо предишните къдрици, от главата й извираха идеално прави, лъскави руси кичури. Очите й бяха в сянка, а усмивката й наподобяваше усмивката на жена-ехидна, или на русалка, толкова зловеща бе!

Мария Магдалена наблюдаваше отражението в огромното огледало пред себе си едновременно със страх, ужас и възхита. Колко млада и опъната бе кожата на жената отсреща! Нямаше и следа от тъмните сенки под очите. Зловеща и тайнстве усмивка властваше на лицето – сякаш се канеше да убие някого, а всъщност не да убие, само да прави порочен секс с него. Което бе равнозначно на това да убиеш.

Сама, без дори да подозира, Мария Магдалена осъзна в този болезнен миг, че се бе превърнала в чудовище, в подмолен убиец на стотици мъжки същества. И понеже притежаваше дарба или талант в развратните неща, сега мигом ставаше убиец и на хиляди, милиони хора, тъй като съвсем лесно, без усилия можеше да се добере до среднощните им сънища и да влее отровата си в нищо неподозиращите им ефирни тела! Господи, колко ужасно бе всичко това…

Прииска й се да повърне, но не можа. Може би ако бе успяла да повърне отровата, по-лесно щеше да се справи с нея.

Тогава в този най-жалък и най-болезнен момент от нейното безкрайно съществуване всред световете, отново се появи Ангелът.

- Какво правиш? – благо рече той, толкова благо, че чак прозвуча като укор.

- Не смея нищо да направя. Там е работата – отчаяно му отговори в мислите си Новата, така се казваше вече. – Толкова съм жалка, че дори нямам сили да говоря. В мен живее друго, непознато същество... То се опитва да ме задуши. Нямам сили, не мога повече, не бих могла да издържа, а битката тепърва започва…

Последните й думи, или по-скоро мисли, прозвучаха като хриповете на стар акордеон.

Ангелът я погледна с големите си сини очи. От него се излъчваше доброта и състрадание, а на Мария Магдалена или Новата, й се стори, че я гледа със съжаление:

- Не ме гледай така! Не ми е нужно твоето състрадание. И сама зная колко съм нищожна.

Ангелът мълчеше.

- Нима си мислиш, че ми помагаш, като ме гледаш с тези два дълбоки океана! Нима си въобразяваш, че можеш да ме спасиш? Аз зная добре, че съм ти в тежест и ти не би могъл да сториш нищо. Каква досада само съзираш в мое лице, каква тежест съм ти!... Дяволът, който ме мъчи, ти искаш да изтръгнеш от съзнанието ми, ала сам не подозираш на каква опасност се подлагаш. Той не е вече само в моя мозък, той е в сърцето ми и се опитва да го погълне, да го изяде. Не чуваш ли звуците от неговото дъвчене? Глупак си ти, задето се опитваш да ме разбереш. Не би могъл. Мощна е силата му, безкрайна, понеже съм влюбена в теб, а това го захранва с неподозирана мощ. Дори не се опитвай…

Новата се сгърчи и гладките й, блестящи руси коси се посипаха по лицето на Мария Магдалена.

Ангелът я гледаше. Нито едно мускулче не трепваше на нежното му, чисто лице, върху което избиха една след друга младежки пъпчици.

- Аз съм безсилна и моята любов към теб ще ме убие, понеже нямам сила да се откажа от моята любов. Прости ми това…

Тя се разрида, а от това заплака и небето...

Небето плака дни наред. Ту просветваше изгубено слънце, ту отново дъждовни облаци го засенчваха. Риданието продължаваше безспир.

- Сега, когато дори от изтощение не ми останаха сълзи, небето плаче вместо мен… - промълви Мария Магдалена.

Притъмня. Стана черно като нощ. Тежки дъждовни капки се сипеха от начумерените небеса, жилеха с оловните си удари болната земя. Колко много съдби очакваха да бъдат спасени от една немощна Мария Магдалена! Не бе за вярване даже!...

Точно тогава Ангелът проговори. Бяха изминали три дни и три нощи от неговото мълчание. Гръмотевици прорязваха небето. Светкавици рисуваха своите картини и никой не можеше да ги спре, защото това бяха гласовете на небесните ангели, неговите събратя, които страдаха заедно с него заради невъзможната му любов към една земна жена.

Очите на Ангела вече не бяха така лазурни като преди. Бяха мрачни, точно каквото е небето по време на буря. Той промълви:(

- Ти не си слаба. Не можеш дори да си представиш колко си силна.

И повтори:

- Ти си силна. Не можеш дори да си представиш колко…

Ала любимата му, пометена от лятната буря, не го чу. Тя летеше сред дъжда, чужда на всякакъв страх, безразлична към смъртта и угризението. Непринадлежаща на никого и нищо в този свят, летеше сред сълзите на ангелите, потопена в яростта на небесните им гръмотевици и не чувстваше привързаност, нито омраза, нито любов към когото и да било.

Нечий допир, сякаш случайно докосване, погали главицата й. Мария Магдалена се стресна.

- Не бих могла да си простя, ако съм прекарала живота си в плен на една илюзия – че мога да бъда полезна! Ако това се окаже вярно, ако съм живяла, подчинена на един единствен стремеж, който в крайна сметка се е оказал поредната самоизмама, тогава защо съм се родила?! Защо е било нужно моето появяване на този свят, след като то е трябвало да следва само една изгубена илюзия? Излиза, че смисъл от моето раждане няма. А това само по себе си е абсолютна лъжа и заблуда.

ХІІ. ОКОВИТЕ СА РАЗБИТИ!

Ангелът я наблюдаваше и постепенно започна да се разтопява в пространството. Успя да промълви:

- Ти си силна… бори се… бъди себе си… Следвай сърцето си и своето призвание докрай… и нека никога… нищо… да не те спира… по пътя ти…

Това бе ангелска благословия, неповторима и единствена.

Точно в този миг Новата изпищя болезнено, направи неописуема гримаса и се изтръгна от съществото на Мария Магдалена.

Никой не забеляза нищо. Сянката на Новата, прокудена в нощта, бродеше из отцеждащите се коледни капки дъжд. Облаците се стопиха и постепенно се отдръпнаха от лицето на луната.

Бе тихо пълнолуние. Красиво. Прелестно. Нито един художник не би могъл да нарисува лицето на Луната такова, каквото е. Никой никога не е опитвал. Все едно да нарисуваш лицето на майка си, а това ти не заслужаваш, понеже си още калфа, чирак. Не си още художник и докато не изстрадаш тайните на живота, никой няма да ти даде правото да рисуваш лицето на майка си. Нито имаш право да я проучваш, изучаваш, наблюдаваш или изследваш. Това само по себе си е грях.

Всяко проучване и изследване влачи след себе си изводи, ала тези изводи може да са погрешни и да те тласнат в дяволската посока. Ето защо, деца мои, пишеше по-късно в мемоарите си Мария Магдалена, която отдавна бе погребала Новата вдън земя – нямате право да наблюдавате в лицето на съдници своите родители, нито любимите си същества, защото ако вашите майка и татко са родителите ви по съдба, вашите любими съпрузи, съпруги, приятели, рожби са следващите ви родители и е грехота да ги наблюдавате, изследвате, мислейки се за по-добри от тях – да ги осъждате! Вече сте успели да сторите един от най-трудно изкупимите грехове, извършвайки осъждане над своите най-близки, понеже това осъждане е първосигнално, по навик и е много трудно да се спреш, преди неговото извършване.

Мария Магдалена не знаеше вече коя е, не помнеше коя е била, нито каква. Нямаше спомени затова какво бе правила от този момент преди, нито пък какви чувства бе изпитвала, какви емоции, стремежи, копнежи я бяха вълнували преди. Всичко изведнъж потъна в бездънна яма. Не я зовеше обратно, не я жилеше, не й напомняше… Коя бе тя? Не помнеше, не знаеше…

Всичко, в което един ден ще се превърнем, вече сме били в най-ранните години от нашия живот.

Още в детството си Мария Магдалена знаеше, че един ден ще срещне своята сродна душа, човека от мечтите си, когото по-късно започна все по-често да сънува, докато дойде денят, в който на реално, физическо ниво срещата се осъществи и погледите им се кръстосаха.

Това бе най-истинското нещо, което й се бе случвало дотогава. Срещата й с това създание, човек или ангел, много я промени. Ангелът отне голяма част от греховете й, пое ги върху себе си и я остави по-чиста, но целият този процес протече абсолютно автоматично, без тяхно знание. Невидимата, любовна нишка, свързала ги още преди години на духовно, а по-късно и на астрално ниво, играеше ролята на тънко каналче, по което между двете души ставаше обмяна на енергия. Когато срещата им се осъществи и в реалния свят, процесът на пречистване и взаимна промяна, познат в Книга на Тот като смърт¹⁷, започна да протича веднага, на секундата и у двамата.

Ангелът й бе казал, че не знае какво е страдание, защото наистина не бе изпитвал такова в пълния смисъл на тази дума. Никога някое неистово желание или непреодолим копнеж не го бяха измъчвали, нито загубата на любим човек или на нещо скъпо на сърцето му не го бяха карали да плаче.

Носейки в себе си една по-съвършена, ангелска душа, той се бе родил в добро, скромно и духовно семейство и бе отраснал, обграден с майчина любов и бащина подкрепа. Бе живял пълноценен, здравословен живот сред многобройните си приятели и обикновено това, към което се стремеше съществото му, се случваше без никакви затруднения.

Без да е влюбен, бе изпитал нежни чувства към едно момиче, което сега беше най-добрият му приятел. Обграден с родителска любов и грижи, ангелът не познаваше що е страдание, мъка, плач, мизерия или смърт, нито болест. Но благословения живот, до който сам бе достигнал след милиони прераждания, му се струваше недостатъчен. Мъчеше го дълбока вътрешна неудовлетвореност и любопитство да надникне отвъд пределите на собственото си същество. Огромна, мощна притегателна сила го дърпаше към центъра на сърцето му и макар да знаеше, че един ден му предстои повторно разтваряне в небитието и отказ от собственото му съществуване, ангелът неотклонно следваше съдбата си – да принесе себе си в жертва на хората, на земята и на небесата, защото всички те имаха нужда от своевременната му намеса.

Нима не можеше да си остане там, където бе преди въплътяването си на Земята, в безкрайното измерение, където нямаше несъвършенство, нито болка, а само безкрайно блаженство? Можеше, но тревогата му при осъзнаването на реалната опасност от преждевременна, тотална гибел, която неминуемо щеше да сполети Земята, ако хората продължаваха да сеят в духовното пространство унищожителни и отвратителни мисли, последвани от още по-чудовищни слова и актове на престъпление, го хвърли в ужас от висотата на положението, в което се намираше, и което му даваше възможност да види всичко ставащо на земята.

Хората непрекъснато бълваха в духовното пространство, обитавано от най-различни същества - кални, черни, подобни на гъсти прахоляци мисли и мисъл-форми. 

Извършваха престъпления, чиято енергия се сгъстяваше около тях и ги поробваше, обричайки ги на дълги, дълги векове изкупващи животи. А те не осъзнаваха това, понеже не го виждаха! Съзнанието им не бе пробудено и ходеха като слепи насън, продължавайки да тъкат след себе си нишката на кармата.

Много пробудени умове се опитваха да предупредят за ставащото, за предстоящата катастрофа, но ако десет процента от човечеството се вслушваше в тях, то останалите деветдесет ги обявяваха за смахнати или за некадърници.

В света, в който живееше ангелът, преди да се появи желанието му да се прероди на Земята в човешко тяло, обитателите можеха съвсем спокойно да се настройват на звуковите вълни, излъчвани от цялата вселена. Една велика, божествена хармония от звуци, която за човешкото, непривикнало ухо би представлявала обикновена тишина, се разливаше от край до край. Мелодията, гласът на тишината – това бе гласът на Космоса, или езикът, на който всичко съществуващо във вселената разговаряше помежду си.

Щом ангелът усети как Земята се задъхва, а спящото човечество продължава да живее в състояние на безотговорност и неосъзнатост, понеже нивата му към по-висше разбиране бяха затворени, запушени и не допускаха космическата енергия в себе си, той изпита безпределно състрадание към хората и към родния им дом, Земята.

Взе светкавично решение да слезе долу, в земен план и да промени съзнанието им.

- Трябва незабавно да сляза долу! – почти изкрещя той в мислите си, когато видя в бъдещето как едно огромно парче метеорит, или комета се откъсва от Марс и се стоварва върху Земята, предизвиквайки гигантски катаклизъм.

- Пазителите на Слънчевата система са много разтревожени, а Михаил, Висшето същество, обитател на Марс и висш Архистратиг, е вече много разгневен. От милиони години той наблюдава развитието на Земята и на останалите планети, не спи и бодърства, защото отговорността му на Съхраняващ живота е огромна – рече Учителят, наставник на ангела. – Многократно се е въплъщавал на Земята, за да върне човечеството към правилния път на развитие, побутвайки го оттук-оттам. Този път е много разгневен! Чувства се безсилен. Не би могъл да се справи, без твоя помощ и без помощта на други като теб.

- Но какво да сторя, за да променя съзнанието им? – отвърна ангелът, в когото желязната воля и твърдото решение да изпълни мисията си изкристализираха в златист меч, чиито отблясъци предизвикаха светкавици долу, в земния план.

- Ти познаваш красотата на космическата мелодия. Напиши музика, която да накара хората да се заслушат в нея, и така да се издигнат до четвъртото и петото измерение. Чрез музиката най-лесно ще съумееш да привлечеш вниманието им, защото хубавата музика влиза директно през канала на сърцето в душата.

Като чу това, ангелът разпери криле и полетя надолу, към Земята. Докато се спускаше в духовното пространство, видя най-подходящото място за своето раждане, както и бъдещото си семейство, приятели, училищна среда.

Дори видя една прелестна, тъмнокоса жена, към която изпита внезапна и силна любов. Но след като влезе в утробата на майка си, той се унесе и заспа, забравил картините от бъдещия си живот.

Като видя своите бъдещи родители, приятели, познати, той не ги почувства близки. Напротив, сякаш ги виждаше за първи път. Но щом съзря тъмнокосата, млада жена, чиито коси свободно се спускаха по раменете, ангелът почувства – по-скоро знаеше – че това е съществото, което обича още от времето на сътворението на света. Съществото, с което се бяха родили заедно, по едно и също време. Познаваше само него и само то бе единственото доказателство за собственото му съществуване.

И тъй, ангелът твърдеше, че не знае какво е страдание, а Мария Магдалена никога не бе познала щастието. Обаче много добре знаеше какво е да чувстваш мъката от безбройните, безплодни търсения на любовта.

17 “... познат в Книга на Тот като смърт” - Много езотерици смятат, че Смъртта символизира трансформация и преминаване на едно по-висше ниво на осъзнатост и съществуване. Но това най-ясно е указано в Книга на Тот. /бел. авт./ 

ХІІІ. СКИТНИЧЕСТВО

От мига на срещата след синкава експлозия, която ги спои и съедини завинаги, между тях започна да тече канал от невидима енергия. Получи се взаимна обмяна на двете им жизнени сили, а балансът между тях се осъществяваше спокойно, без сътресения, осигуряваше хармонично, нормално съществуване и на двамата. Запълни празнината в душата на Мария Магдалена и разкри на ангела природата на страданието.

Мария ходеше по земята като малко дете, необезпокоявана от нищо. От време на време я обхващаха необясними страхове, когато прекосяваше места, наслоени с тежка карма или общуваше с хора, чиито души бяха силно замърсени.

Докато се намираше на място, където наведнъж бяха загинали много хора, тя изпитваше внезапен ужас, кръвта й смръзваше в жилите, чувстваше са потисната, изнервяше се. Обикновено такива места се оказваха градовете, улиците или полета в близост до голям град.

Щом минаваше край тълпи от хора или се смесваше с тях, внезапно я блъсваха многоликите емоции на множеството – гняв, любов, завист, ярост, ревност, възхищение, благоговение, нежност, лакомия, отвращение, антипатия, влюбване, ненавист, потиснатост, въодушевление, радост, депресия, безпомощност, безпокойство, угризение – десетки вълни от чувства се вплитаха една в друга и я караха да полудява в този трептящ от енергии хаос.

Побягваше от мястото и се усамотяваше в някое затънтено ъгълче сред руините на срутени къщи, със зейнали дупки вместо прозорци. Там се чувстваше най-уютно.

Скоро и това й дотягаше. Оттегляше се в горите високо в планината, ала за нейна зла участ вече навсякъде, дори и по най-високите върхове, бе пренаселено с хора.

- Нямам какво повече да търся или научавам! – въздъхна дълбоко един ден тя. – Всички тези безцелни търсения и бягства без край ме уморяват! Не мога да спра, но и не мога да продължа. Дали това е Смъртта? Не виждам мястото си сред хората и в градовете, нито мога да бъда постоянно сама. Вече нищо не ми доставя удоволствие или наслада, не изпитвам нужда да създавам нещо или да търся смисъла във всичко. Думите са излишни. Не мога да разговарям не само с другите, но и сама със себе си. Намирам се сякаш в центъра на Абсолюта и вече няма нито накъде да вървя - нямам цел - нито зная пътя си! Зная само коя съм и обичам това същество, което съм. Единственото нещо, което осъзнавам и усещам като истинско бе срещата ми с Него…

Тя се натъжи, а погледът й се премрежи. Ала това не бе самотната тъга на жена, изгубила своя любим, защото мигом нежна, омайна усмивка замени тъгата при спомена за ангела.

Мария Магдалена не бе вече просто жена – беше се превърнала в съвършената жена, същество, надживяло своята физическа, ефирна, астрална и ментална природа. Не изпитваше вече плътско влечение към мъж, нито си задаваше измъчващи въпроси на емоционална тема. Отговорът на най-големия въпрос, който винаги я бе измъчвал, се намери – откри създанието, което търсеше още от малко момиченце.

Сега, когато го намери, се промени изцяло.

Душата й намери покой. Оттук започна дългото й пътешествие към Неизвестното. Вече нямаше страхове, които да я спират, нито мисли-мнения в главата й, които да й пречат. Понякога дори не знаеше коя е и накъде се е запътила. Не се запитваше дори защо така непоколебимо продължаваше да следва една маркировъчна лента, която някой глупак можеше да нарече “съдба” или да използва някое друго, по-приятно или по-скучно име.

Беше свободна на онова ниво на съзнанието, което достигна по пътя си, а едновременно с това усещаше, че никога преди това не е била толкова зависима. Обетът, който даде на сърцето си, я обвърза веднъж завинаги и тя осъзна за части от мига, че е затворничка на собствената си представа за себе си, за случващото се на тази планета, за законите, които въртяха вселената.

Всичко, прочетено в книгите, се обезсмисляше, понеже представляваше само една милионна частица от Великото Съществуващо. Сухи умозрения на търсещи човешки умове.

Имаше далечни светове, прекрасни светове, за които нито един от земните жители не подозираше! Ако някой, който се намираше далеч в Аризона, Аляска, или в Норвегия се бе досетил вече за тяхното съществуване, то останалата огромна част от човечеството изобщо не се интересуваше от подобни полети. Вълнуваше ги само храносмилането и консумирането на подадена храна. Или подадена информация.

Мария Магдалена ярко виждаше в сънищата и виденията си тези светове. Познаваше обитателите им, можеше дори да опише външния им вид, ала за съжаление никой не я питаше за това.

“Маркировъчната линия”, по която неизменно се движеше - макар и много да й се искаше просто само да се оттегли някъде в планината, където да живее в уединение сама, необезпокоявана от никого и нищо, да медитира - бе изборът, направен още преди време – да обикаля светите места, да нощува някъде там, свряна в килията на древен манастир, да заспива под открито небе сред гората или в полето.

Необезпокоявана в усамотението си от никого, не изискваща нищо, лишена от желание и стремеж към каквото и да било. Чувстваше, че ако не го прави, ако не посещава светите места, ако не записва преживяванията и усещането си и ако не разказва приказките си, щеше да стори голям грях.

На плещите й тежеше работа, която нямаше кой друг да свърши. Бе я избрала някога, много отдавна - в детството си... в друг живот... от мястото, където кротко бе наблюдавала бъдещия си земен път.

Понякога й се струваше, че е живяла още отпреди раждането на вселената, че има спомени от времена, когато последната дори не е съществувала…

Можеше ли да предположи от разстоянието на своето минало, че един ден ще се въплъти точно тук, на Земята, че ще си избере женско тяло, че ще се казва Мария Магдалена, че ще се влюби в ангел и ще обикаля сама пустините и планините, облечена във вехта, бяла роба?

- Аз съм никой, нямам пол. Не съм нито жена, нито мъж. Нямам усещане за собствената си значимост! Подлагам на съмнение всичко, което чувам, виждам и което се влива в ума ми! Дори вече нямам мисли. Аз съм нищо, което плува в пространството, където плуват толкова много, безброй много зрънца живот, свързани помежду си с по-тънки или по-дебели нишки. Нямам усещане за собствена значимост, затова вече нямам страх и не се боя. Но все още имам усещане, че съм, че съществувам, а това поражда нова вълна от страхове, с което доказва, че всичко, дори и собственото ми съмнение в страховете, е илюзия.

Изведнъж се чу тъп звук и нещо в главата й се отпуши: изскочи тапа, запушила най-важния отвор – онзи, който свързваше единицата човек и неговата седмична природа с космическото съзнание. При изхвръкването на тапата се чу “плюк” и тя бе изплюта завинаги, обречена да се рее в кошчето за боклук, небитието.

Нова вълна се вля в Мария Магдалена, тоест не точно в нея, защото вече не съществуваше индивидът Мария Магдалена, нито някакво създание, а нещо повече. Нейното съзнание премина на по-горен, висш етап, където се вля в канала на космическото съзнание, а там усещане за аз вече липсваше. 

ХІV. ДА СЕ РОДИШ ПОВТОРНО

Случи се в мига, когато създанието от женски пол на име Мария Магдалена, която живееше един от 152-та си живота на тази и на други планети в човешко и в други измерения, или с други думи, микроскопичната част от Великия живот, наречена в този план Мария Магдалена, осъзна за светлинна част от секундата... колко важен всъщност е човекът.

Това бе откритие! Научно, духовно откритие и лично прозрение, в което се отпуши каналът на още едно човешко същество и то се сля с вселенското съзнание!

Човекът, това чувствено създание, винаги готово за любов, е състояние или ниво, в което – тук думите вече губят своя смисъл и нещата не могат да бъдат правилно описани, при всички случаи ще излезе абсолютна безсмислица, но – именно в състоянието Човек се задейства най-висшият закон на любовта, който завършва спиралата, извършва триене между две противоположни сили или енергии, и се ражда новата брънка от безкрайната верига. Всъщност, моделът на ДНК, погледнат под микроскоп, е модел на нашия свят и на цялата вселена, но тази истина вече не е тайна за никого.

Човешкото същество, обединило в себе си цели седем свята и пространства, се ражда без спомен за себе си. През целия си кратък живот то извървява дългия път към най-дълбоката си същност. Ако не успее, ще продължи да изживява нови и нови, безкрайно много последващи животи, докато в определена част от секундата, точно в един случаен и предопределен момент от времето, нещо ще изщрака, ще се чуе “пльок” и тапата ще изхвръкне - а човекът в миг съзнава кой е, открива нужната истина. Той ходи по земята, без да знае накъде. Търси, без да знае какво му предстои, задава си куп въпроси, като на повечето не успява да намери отговори. Изживява в сън безброй реинкарнации²³, докато в един миг се пробужда за нов живот и се ражда втори път, но сега вече се ражда от себе си, а не от своята майка. Каква е тази сила, която го движи по време на неговия сън? Това е именно Любовта! Толкова е нежен и любящ Бог към своите рожби!

По-късно, на 103-годишна възраст, Мария Магдалена си спомняше как на млади години наивно бе смятала, че може да измисли нов език или да усъвършенства собствения си изказ, за да разкаже на хората всичко, което бе преживяла на едно по-високо ниво на съзнанието, как душата й се бе радвала и ликувала, бе плувала на огромна дълбочина и бе летяла на огромна височина... Но не можа. Не успя да измисли такъв език, нито да усъвършенства изказа си, защото… това не беше нужно! Всичко, което е трябвало вече да бъде написано, хората го бяха сторили в най-древни времена, още във Ведите и Пураните! Не бе нужно да се измисля нов език, щеше да е прекалено фалшиво, насилено!

Затова тя се отказа да пише или говори. Ако някой дойдеше при нея и искаше да разговарят, срещаше нейното мълчание, постояваше известно време, разбираше, че разговор няма да се получи и си отиваше обиден. Мария Магдалена не можеше вече да се чувства виновна от това и затова все по-често се усамотяваше и предпочиташе дивите кътчета, там, където не стъпваше човешки крак.

Изстрел прониза мирната тишина в гората. Мария Магдалена подскочи насред шумата, приютила я за през нощта. Проехтя втори, трети, четвърти... Изстрелите заваляха един след друг.

Тя затвори очи и се пренесе на мястото, откъдето се разнасяха пукотевиците. Двама младежи – единият, облечен в светлокафяво кожено яке... или фанела в същия цвят, не бе съвсем ясно, с червени ленти около ръкавите, с черна коса, леко мургав, държеше револвер. Другият не се виждаше, но бе убедена, че стрелецът не е сам.

Младежът стреляше по, клоните, където враните се бяха приютили за през нощта, сгушени една в друга, предадени на съня. Носеше очила или някакво странно устройство за нощно виждане. Прицелваше се, спираше дъха си и хладнокръвно натискаше спусъка, изпразвайки пълнителя куршум след куршум по птиците.

Две-три от тях паднаха още при първите няколко изстрела. Нямаха време дори да се стреснат. Загинаха в съня си. Някои изпопадаха, другите се разлетяха в паника напосоки, ужасени, със свити до пръсване сърчица... Удряха се в клоните на дърветата, падаха на земята, блъскаха се една в друга…

А онзи продължаваше да стреля. Изстрелите ставаха все по-отривисти, по-силни и по-начесто. Враните падаха като круши на земята, нямаха време и за предсмъртен писък...

Гняв като вулкан се надигна в гърдите на Мария Магдалена, която от въздуха виждаше случващото се на два километра от мястото, където бе.

Веднага си представи голяма сфера в бял цвят, която обгърна стрелеца.

- Спри! Спри! Спри да го правиш! Никога повече не го прави! Никога повече не го прави! Повече не трябва да го правиш!

Мисълта й крещеше. Забиваше се в главата на престъпника. Онзи

се вцепени, захвърли оръжието и ужасен побягна от мястото на убийството. Дори не прибра трупчетата и не ги складира на куп, както обичаше да прави. Докато астралното й тяло наблюдаваше как демонът, обсебил тялото му, се отдалечава, Мария Магдалена осъзна, че изродът и друг път бе идвал в тази част на гората.

Обичаше да избива малки животинки. Хладнокръвно обстрелваше ятата, заспали нощем по клоните.

Правеше го толкова подло! Нощем - понеже тогава никой не го виждаше, а и птиците не можеха де се ориентират в тъмното и ставаха лесна мишена. Обикновено след като се наситеше да убива, той събираше труповете на огромен куп и си тръгваше. Всеки месец извършваше престъплението си поне по един път.

Е, повече нямаше да го прави.

И наистина, от този ден нататък дърветата бяха свидетели, че стрелецът никога вече не се върна никога по тези места. Нещо се преобърна в ума му още тогава, докато изпразваше пълнителя си.

- Вече никога, никога не бива да правя това! Никога вече – повтаряше си той, докато караше колата към дома си.

От ден на ден ще гледам как бавно ръцете ми остаряват, любов моя, и ще съжалявам, че ти никога няма да можеш да се радваш на тяхната нежна, бяла красота.

Не ще ме видиш никога вече в този живот, моя любов, няма да видиш как бавно кожата ми се сбръчква и как гледат очите ми.

Ще запазя спомена за теб жив, ще го запазя в сърцето си.

Помни ме такава, каквато бях в онези няколко мига, когато бяхме заедно. Запомни ме млада и красива, такава, каквато ме видя за първи път.

Вече никога няма да плача за себе си, защото знам, че те срещнах и бях щастлива няколко мига – цяла вечност!

Виждам те навсякъде, любов моя, в златистото на залеза, в русокосите деца, които тичат под прозореца ми през лятото, а смехът им залива пространството.

Виждам те в къдрокосите мъже по телевизията, насред лицето на луната те виждам нощем.

Мария Магдалена тръгна без посока. Вървеше ли, вървеше... Щом се умореше, просваше се на тревата, сред дърветата и заспиваше, пребита от умора. Даваше начален волеви тласък на астралното си тяло и го изпращаше да лети в желаната посока. Така успяваше да измине десетки, дори стотици километри за малък отрязък от време. Събуждаше се отпочинала и продължаваше да върви, но вече знаеше точно колко й остава до града, дали има някаква изненада отпред, проходимо ли е или ще трябва да заобикаля и да търси друг път.

По пътя си из планината срещаше малки животинки, птици. Не бягаха от нея, напротив – приближаваха се, наобикаляха я, не се плашеха от нея.

Тя не тръгна в посока към населеното място, откъдето се бе появил стрелецът, а пое точно в обратната посока.

Още щом стигна в града, се натъкна на оживен пазар. Свечеряваше се вече. Странно, уж в планината бе лято, а тук имаше сняг! Хората се суетяха напред-назад, приготвяха се за Коледа.

23Реинкарнация – прераждане /инкарнация – рождение, приемане на телесна форма от Бог/. Според ведическата литература и в частност будизма, който е неин ученик, човек няма само един живот, а се преражда много пъти. По-подробно тези неща са описани в книгата ми „Светци по българските земи“. Християнството отрича прераждането, а в богословските институти в България и по света идеята за реинкарнацията е сочена като „сектантска“. 

ХV. СМЪРТТА И СЛЕД НЕЯ

Минавайки зад един ъгъл, тя видя две дечица, две малки момичета на около десет-единадесет години, облечени във вехти дрехи, както й се стори. Те се промушиха под брезента, с който бе покрита една голяма, метална каса, достатъчно широка, за да побере няколко души, и се скриха отдолу.

Мария Магдалена се вгледа в момиченцата. Стана й жал: свити едно в друго, те се опитваха да се стоплят, но още повече мръзнеха, зъбите им тракаха, босите им крачета бяха посинели от студа. Тръгна натам, но се сети, че няма с какво да им помогне – нямаше храна, нито пари. Точно в този момент брезентът се повдигна и двете деца показаха главички. Махнаха с ръце, викаха и гледаха към някого, сякаш го зовяха да дойде при тях.

Към тях бързо се приближиха няколко странни фигури – старец, старица, млад мъж и млада жена, до един облечени с окъсани, бедни дрехи. Приличаха на просяци. Промъкнаха се под брезента, а с тях и Мария Магдалена. Всички се сгушиха един до друг, приличаха на малки деца, само дето бяха на различна възраст. На метър от тях грееше огън. Леденият студ пронизваше плътта чак до костите.

- Какво ще правим, когато угасне огънят? – попита някой, ала въпросът потъна в замръзналия въздух без отговор.

Огънят постепенно намаляваше, докато съвсем угасна. Свилите се един в друг деца и възрастни се опитваха да се сгреят от топлината на собствената си кръв, но скоро усетиха, че и тя изстива.

Изведнъж всички заедно съзряха полупрозрачен силует, наподобяващ сянка, появил се неусетно. Това нещо безучастно седеше край тях, намираше се сякаш в различно измерение. Друга сянка изскочи иззад първата и постепенно придоби очертания.

- Мамо! Това е мама! – изпищя радостно едното от момиченцата.

- Да! А това е сестра ни! – извика другото. - Това значи със сигурност, че сме умрели.

Сестричетата се втурнаха към двете жени, очевидно единствените им близки същества в този свят, запрегръщаха ги, разцелуваха ги, полудели от щастие.

Младият мъж внезапно се откъсна от групата мъртъвци и се понесе в посока, известна само нему. Последователно се откъснаха младата жена, стареца, после и старицата… Изведнъж се озоваха другаде. Всеки един от тях се пренесе в плана, обитаван от собствената му душа.

Младежът видя пред себе си две картини, едната от които изобразяваше мъже и жени в едър план, скръстили ръце на гърдите си, с намусени лица. Носеха огромни мексикански шапки, с широка периферия. Фигурите оживяваха върху платното и заживяваха собствен живот. Съседната картина показваше празник в едно малко мексиканско селище. Весели и щастливи жени, облечени в пъстри, пищни рокли вихрено танцуваха, а мъжете свиреха прекрасна, буйна музика. На третата картина се виждаше бурно море и кораб с платна, който плаваше насред издигащите се вълни. Лъхаше странна сигурност, сякаш корабът уверено плаваше точно накъдето трябва, а бурята ни най-малко не го смущаваше.

- Виждам емоциите на хората, но може би това са собствените ми емоции във вид на художествени платна – мислеше мъжът, а Мария Магдалена чуваше мислите му. – Ето, тази картина с четиримата души, които скръстили ръце, ме гледат сърдито изпод шапките си, означава тъга, мъка, яд… и едновременно безпомощност, родена от непримиримостта към болката. Може ли всичко това да е едно и също: ядът, мъката, непримиримостта от болката, безпомощността, тъгата да тръгват от един корен? Тук пък други хора се веселят, танцуват! Те са истински щастливи, играят... Сърцата им ликуват, обичат се, дори усещам любовна интрига… А корабът сред бурното тъмновиолетово море, сляло се с тъмнолилаво небе, уверено плава сред чудовищните вълни в посока към първите две картини - отляво надясно. Виждам две прозорчета ярко да светят. Някой не спи! Дали не спи, защото мира не му дава плаването сред моретата и се чувства ничий, захвърлен в ничие море, безкрайно празен и самотен? Или е щастлив пътешественик, роден авантюрист, който е препълнен с любов и хармония, със страст към неочакваното, което го е някъде зад хоризонта…

Мария Магдалена долови как душата на младия мъж се изпълни с умиление към двете светещи прозорчета в търбуха на кораба. Чувстваше същото, което и той, сякаш бе станала част от този мъж или се бе превърнала в самия него. Сякаш тя бе станала “той”.

Обърна се и видя млада, нежна жена. Дългите й кестеняви коси се сипеха върху лицето, по което се четеше тъга. Носеше дълга рокля на цветчета. Суетеше се от стая в стая в малък апартамент, чистеше, поливаше саксии с цветя, подреждаше.

Това бе неговият дом.

Духът на мъжа се прибираше, за да види за последен път любимата жена. Усетила присъствие зад гърба си, тя рязко се обърна. Можеше да се закълне, че нещо невидимо я бе докоснало току-що по рамото... нещо като нежен полъх. Малко уплашена, леко озадачена, жената гледаше в празното пространство с широко отворени очи.

- Аз съм, аз! Тук съм, не ме ли виждаш? – излъчваха мисловните вълни на мъжа й, целият устремен към нея.

Ала тя очевидно не виждаше нищо.

Мария Магдалена усети колко болезнено силно е желанието му тя да го види и да се прегърнат, да го познае, да го гушне... Толкова силно устремен към нея бе той, че постепенно започна да придобива форма и заприлича на безформен силует от течен кристал, на ледена статуя.

- Дай ми да пия нещо! Ще ме видиш по-добре.

Мигом жената донесе бутилка амаро²⁴, наля една чашка и му даде да пие. Призракът доби още по-ясни очертания.

Тогава тя го позна. Прегърнаха се. Толкова силно се чувстваше във въздуха онова, което се случваше между тях!

Мария Магдалена се върна в добре познатия физически свят или в така наречената “реалност”. Това, на което току-що бе станала свидетел, също бе реалност. Можеше да има много реалности.

Прозря нещо много важно: в астралния свят, мястото след смъртта на тялото, там, където душите живеят известно време, след като напуснат телесната си обвивка, преди по-голямата част от тях да се разтопи в Космическата душа, чувствата са много по-чисти и много по-силни. Любовта се усеща с всички части на съществото, пронизва го открай до край, както и ненавистта. Във фините нива на пространството енергиите са още по-наситени, емоциите и чувствата още по-дълбоки, те се разпростират навсякъде в света на душата.

Осъзна, че вероятно някои души, силно привързани към любимо същество, към къщата, която са обитавали преди, към любима работа или нещо друго обичано, от което не са готови да се откъснат, продължават да кръжат в този план на съзнание и не го напускат, докато някой или нещо не ги освободи. Или докато не настъпи времето сами да осъзнаят “реалността”.

Една такава душа, силно привързана приживе към любим човек например, може да кръжи в този план дълго време, векове, докато се освободи. Докато дойде моментът за ново прераждане, където би се срещнала отново с любимото същество.

Но в същото време разбра, че знанията на хората можеха да достигнат само до четвърти, астрален план, а оттам нататък вече не можеше да се даде обяснение, описание или да се нарисува. Звук, образ, мирис, осезание и слово се сливаха и бяха отражение само на една пета от всичко съществуващо, като всеки от тези пет съставни елемента вече губеше своя смисъл и представляваше една пета, откъслечна част или равнина от общото. Оттук нагоре, след четвъртия, астрален свят, всичко можеше да бъде обяснено и изразено чрез математическа пропорция – с помощта на алгебрата и геометрията. Но нищо повече. Можеше да бъде изразено и със символи, ала погледнато отстрани, би изглеждало като пълна безсмислица.

24 Амаро /от итал./ - вид италиански коняк /бел. авт./

ХVІ. НИВО НА СЪЗНАНИЕ

- Това тук съм аз, ей тази точка! – въодушевено бе заявил един смахнат учител по геометрия, явил й се внезапно в полусънно видение.

Преди 10 години все още младата Мария Магдалена, както си съзерцаваше малка точка пред себе си, след като бе изчела учебник по психометрия, внезапно се плесна по челото и почти изкрещя:

- Ами че лудите не са луди! Те просто живеят в астралния свят, тоест тяхното светоусещане се е “заклещило” някъде в астралния свят, където виждат собствените си положителни и отрицателни емоции под образите на изроди, изчадия, или пък цветя, прекрасни хора… Например може да виждат собствената си ревност или омраза, дълбоката си мъка като кървав дъжд или гръмотевична буря! Похотта и сладострастието си – като голи, разсъбличащи се, охкащи и ахкащи жени или купчина от стенещи тела, подобна на купчина преплетени един в друг червеи.

Те не са луди и не тези са методите, с които трябва да се помага на такива хора. Слепи методи, измислени от неразбиращи мозъци. Трябва внимателно да се изследва астралния свят, после всичко да се съпостави с преживяванията на така наречените “психично болни”, за да се разбере истината. Тези хора, затворени в лудниците и в психиатричните клиники са наши бъдещи учители, които ще ни отворят дверите за разбирането на астралното.

Сега, при спомена за това прозрение й стана смешно. Трябваше да минат още десетки, а може би стотици години, когато това би било възможна реалност. 

Дотогава на лудите щеше да продължава да се гледа като на безпомощни аутсайдери. Причината бе толкова глупаво-елементарна: хората всичко измерваха количествено. Не можеха да се справят с всички случаи на психическо заболяване – та те бяха милиони за целия свят! И милиони още се грижеха за тях.

Ако някой се досетеше да изследва кармата на всички тези хора, да й направи подробна статистика, да съпостави чрез принципа на аналогията всички тези “случаи”, и да не ги разглежда количествено, задълбавайки се в безкрайни дребни подробности според характера на всеки отделен случай, а да се издигне малко над отработените методи, превърнати в практика, и да вникне в това, гледайки го “отгоре”, щеше да се разбере, че всъщност тези “луди” не са луди. И щеше да се хване за главата като осъзнае безсмислието, пародията на всички лудници и психиатрични клиники по света!

Толкова беше жалко… Психиатрите “лекуваха” нещо, което не можеше да бъде излекувано, но можеше да бъде разбрано и осъзнато. А след като бъде разбрано, щеше да бъде обявено за нормално. И лудите вече нямаше да са луди. Отделен е въпросът, че ги затваряха в лудници: това си бяха затвори и нищо повече. Обикновените “здрави” искаха да живеят спокойно и се гнусяха от близостта на един обикновен “луд”.

Решеше ли човек да се разрови из впечатляващите нови медийни издания, в езотеричните предавания по телевизията, в магическите наръчници и книгите, бълвани от издателствата, щеше да види колко много неща вече се правеха в споменатата насока. Астралният свят не бе тайна вече за никого. Много хора си купуваха съновници и изследваха сънищата си, което почти не им се удаваше успешно, но все пак бе опит за самоизследване.

Други полудяваха от манията да натъпчат главите си с колкото се може повече знания за тайната наука. На лицето й се появи иронична усмивка: трябваше да бъдат снизходително отминати онези, които правеха само бизнес от това, без да разбират нищо. Естествено, и те бяха брънка от Великата верига, необходимо звено, без което знанието не би могло да достигне по-нататък, или токът на освежителната енергия не би могъл да протече.

Всеки втори вече говореше за карма, прераждане,  сродни души, реинкарнация, призраци, духове, демони и божества. Приказките се превръщаха в реалност.

 Реалността винаги е била една недоразказана приказка. Банални ставаха всякакви термини и названия, с които все повече човешки мозъци се опитваха да разгадаят неразгадаемото. А Неразгадаемото бе толкова просто. То винаги присъстваше близо до човека. Не бе нужно хората да изминават километри, въоръжени с бинокли, телескопи и микроскопи, за да го осъзнаят. Нужно беше само да го усетят и почувстват.

Милиони мисли, зареяни в пространството, се привличат помежду си, полепват една върху друга – идеи, спомени, опит от минали преживявания, предчувствие за бъдещи... Огромният резервоар, наречен Акаша, чието местоположение и координати никой не знае, тъй като Акаша няма местоположение и координати, поне не такива според човешкото разбиране.

Няма край кръженето на мисълта около самата себе си. Няма надвиване човешкото его. След убиването на егото остава усещането за собствено съществуване.

Мария Магдалена се разплака. Представи си глупавите, елементарни филми и предавания, излъчвани ежечасно по телевизиите...

Човешкият род не бе тъй ограничен, за какъвто го смятаха! Защо непрекъснато го заливаха с посредствено кино за насилие, убийства, гавра, изнасилване, кръв, предателства и така нататък – думи и действия, изтръгнати от тълковния речник на ада? Защо?! То нямаше нужда да гледа новини или филми за секс, насилие и убийства. Нима от това имаше нужда бедното човечество?! Или от сладникави филми за любов? То по-добре знаеше какво е любов и нямаше нужда да бъдат обличани мечтите му в изкуствено налагани калъпи от телевизионния екран.

Ако не бяха наркомани или пияници, хората се превръщаха в телемани. С това се поробваха сами. Но изживявайки своите емоции, те се издигаха на по-високо равнище, пречистени политаха. Само че този процес протичаше твърде мудно, бавно. В последните години се засили, но му предстоеше да се влачи по инерция още дълго време. Сега, в тези години мощта на тъмните се бе увеличила стократно.

Всичко изглеждаше нормално на повърхността, но Великата космическа битка тепърва предстоеше. Силите и на двете страни – Мрака и Светлината – се прегрупираха, готвейки се за финалното сражение.

Напрежението днес е огромно. Толкова е непосилно бремето, понесено от плещите на неизвестните герои, стъпили върху раменете на съвременното човечество. Дали ще им стигнат силите? Ще им стигнат, защото те умеят да се вдигат след всяко падане. Няма бариера за тях. Ако такава се появи – ще я прескочат. Ако е планина – ще я покорят.

Ако е скала – ще я заобиколят. Ако е езеро – ще го преплуват. Но няма да се откажат. В кръвта им е заложено да вървят напред, да продължават да се борят. Техния пример трябва да се следва.

Всеки човек си има своя герой. Или свое собствено разбиране за герой. Твоят герой не е мой, но той може да си има свой герой. И така - до безкрайност.