ЦЯЛ ЕДИН ЖИВОТ СЕБЕ СИ ПРИГОТВЯХ ДА ТЕ СРЕЩНА

Цял един живот себе си

приготвях да те срещна

и щом те зърнах -

луната мигом се превърна

в кръгла светеща окръжност,

слънцето побягна вдън земя.

Тялото ми не тяло е -

ненужна плът -

и аз опитвам, ала не мога

извън плътта си да изскоча,

не мога с тебе да танцувам,

сили нямам да вървя,

очите ми са слепи,

кожата ми потъмня…

Няма светлина

по пътя пред мене

начертан.

И пръстите горят,

изгарят като пръсти

на блудна нестинарка,

дъх не ми остана!…

Нямам нищо.

Душата ме остави.

Аз съм пепел,

удавена звезда.

Призрак съм

и боли ме мисълта,

че ме виждат

как ходя по земята,

как страдам,

как кървя,

как плача

и мечтая…

Но нали съм призрак -

нямам право

на това.

Ала щом усмивката ти само

аз съзра в мрака,

в мигом се стопяват

страховете

и чезнат ледовете,

душата ми

навек сковали,

топлината ме залива

и отмива

на клетката метална

парченцата железни!

Бутва ме насила

отзад в гърба,

политам тръпнеща

да срещна

своята душа.

ПРЕЗ ТЪМНИ ОБЛАЦИ ДУХЪТ МИ ЩЕ ЛЕТИ

През тъмни облаци

духът ми ще лети,

долу жалка ще плаче земята

сред бели кости скали.

Машина огромна за пуканки

в миг се взриви,

зърна пухкава царевица

връз бърдото се сипят…

Отдавна стиховете спрях

да пиша, неща летящи там

вече не срещам, не питам

прилепите къде са.

Сред гробища снежнобели,

в сърцето на пустошта

срещнах аз Демона.

Щом очите му ме приковаха

смисъла на любовта разбрах

внезапно.

Ала може ли човек кръвта си

да пребори,

без дъх останал,

да признае в живота си веднъж,

че всичко е илюзия

в нечия глава

красива, а после сам

пътя си да продължи

презрян.

В мигом върху му Злостта

ще се излее, яхнала крилете

на птеродактили черни.

Незрящи, мрачни ангели

и демони сълзливи звуци

ще редят, скелети червени

ще се вкопчат в нозете му

и силно ще влекат,

влекат,

дърпат надолу към дъното

горящо, където нищо

не се вижда, само една

надежда ни остава

да се измъкнем живи.

Над главата светъл кръг

ти се привижда - отрязък

от небето синьо,

очаква то там някъде

да полетиш,

и всичко туй

в смесица безплодна

студено ти напомня

как някой някога

сто отговора дал е

на твоите терзания.

А ти защо се влачиш

жалък все още по земята

и сам не знаеш, мили.

Но знай, че любя аз

стремежа ти неистово

среднощен, и схванатите

ти нозе обичам, ръцете ти,

владени от артрита,

обожавам

плексита ти болезнен,

в утробата ти остра болка

пак дълбае, прекланям се

пред силата да я понасяш,

а после тайно плача

за младостта усмихната

как бавно от тебе

си отива.

Ти, старикът беден,

истината знаеш,

как всичко пред очите

се разкрива каквото

е било преди, и само

старата ти кожа

не можеш я смени -

душата ти жадува

да лудува както

някога жадуваше.

На улицата

затътряш се едва-едва,

копнееш да летиш,

ала младеж

петнадесетгодишен

се провиква: Ей, бабче,

я върви натам, какво ти

тука се мотаеш, не виждаш

ли, че пречиш на играта.

Съзнаваш, приятелю,

животът те е позабравил.

Пренебрегнат, полека

ти поемаш пътя, и всичко

те боли - забрави те,

мръсникът, и то понеже

ръцете си, нозете си

не можеш да помръдваш,

ала макар и полуслепи,

очите ти съзират

пак тревите, и плодните

дръвчета, за пролетта

се борят, отново

да я зърнат, да прозрат

през тъмнината.

Ти радваш се, старико,

на лятото, морето,

но друго веч вълнува

порасналата ти душа -

не момичешки крака,

ни лудостта на любовта,

застанал пред прага

на смъртта усещаш

трептенето и пулса на живота.

Откриваш се забравен

от близки и познати, ти,

мъртвецо, имаш време

за наслада от живота,

който бе ти подарен

в миг блаженство,

без някой да те пита

дали искаш или не

да се раждаш в света.

Времето сега е твое, мили.

болката ми за тебе е голяма,

но свивам се и страдам

като те гледам такъв

безпомощен и ням,

и само дъхът ти нежен

страните ми щом лизне

ми носи щастие и радост.

Така аз виждам Любовта.

ПРЕВРЪЩАМ СЕ В ЧАСТИЦА ЗИМНА БУРЯ

Превръщам се в частица зимна буря,

свиреп, връхлита ураганът –

аз чувствам само топлината

в невъзмутимия покой

на част от цялото.

Подема ме и ме издига,

подхвърля ме и ме запраща

към тъмна черна нощ,

а аз се смея, благодарна,

че пак успях да полетя,

макар на прага на смъртта

да съжалих за миг, че някога

познавах силата и можех

да възкръсвам от прахта.

Дарих с любов безброй сърца,

а още милиони чакат

днес своето спасение,

донесено от мен, прашинката.

СЛЕД ВЗРИВ ПОСЛЕДЕН СТИХВАТ

След взрив последен стихват

в мен крясъците морни.

Чезне най-милата мечта

в мъгла сивеещо съмнение.

Кажи ми, че светът красив

се дипли пред взора ми

невзрящ, и полумъртва,

излъжи ме, че мога пак

да чуя на славей влюбен

възторжената песен!

Заглъхнала камбана е сега

в гърдите ми сърцето.

Разказвай ми, не спирай,

как бял светът е, а небето –

синьо, как бурно е морето

и близък хоризонтът,

и как, ако поискам,

към него ще политна!

Но можеш ли да чуеш

свирепия Борей как леден

скреж в душата ми навява,

и можеш ли усети,

че сляпа съм аз вече

за сладките легенди –

към спомените детски

безчувствена снага поклащам,

досадна болка как пронизва

нозете окуцели?

Сила ще намериш ли,

за да изтръгнеш ножа

кървав, с който някога

подрязах си крилете…

презрян, да го захвърлиш

нейде в замръзналата кал,

нов дъх да вдъхнеш

на ледените мои устни.

Животът си отива и с него

частица прелестен копнеж.

Прости ми, че ти обещах мечта,

а бавно с нея аз умирам.

БЕЗУМНО ТИХО Е В СЪРЦЕТО

Безумно тихо е в сърцето,

щом чернилката залепне

подобно престояла дъвка;

когато нямаш вече какво

да търсиш и откриваш,

а тялото тежи

и дърпа те надолу –

припомня упорито,

че си още жив

далеч от всякакви тревоги,

далеч от всяка суета,

забравил радостта човешка,

потънал в блатото на самотата.

Един единствен отговор убягва

на един въпрос последен:

защо съм още жив,

се питаш попревит

от болката на празнотата,

която те залива с отровна слуз

и те запраща там,

където вече няма

живост, няма прошка,

и няма съжаление,

копнежи няма, и мечти,

а само спомени се блъскат

в носталгия – побягваш

презглава от тях –

защото макар

и в центъра на самотата

не ще признае гордостта,

че туй е краят.

ЖЕРТВА

Ж Е Р Т В А

Носех толкова любов,

че пуках се по шевовете.

Огромна беше, не за хора.

Не се побрах в себе си -

познах летежа волен,

пустинята нашарих

със стъпки милиони.

Окрадох се до дъно.

Отхвърлих сбръчканата кожа,

разбих стоманата,

впита лакомо в китките,

разпръснах се на части,

разхвърлих ги на вятъра.

Разпнах се на кръста.

Не ме боли от гвоздеите.

От раните ми блика сладост -

живота трепкащ аз прегърнах.

СЛЕПИ ОЧИ

СЛЕПИ ОЧИ

През много мъки минах,

посрещнах хиляди

гротескни маски.

Те бяха хилядите

ми енергии.

Лице в лице се срещах

с великите илюзии -

животът се шегува

с нас, нищожните,

обича да показва

малкия ни ръст.

Внезапно излетяха

страстите с писъка

на прилепи пробудени.

Жадно като пещерняк

гледах скалните си кухини.

И точно щом помислих,

че нещичко съзирам

в тъмното -

жестоко някой

лампите запали.

Какво отново

ще откривам,

като от светлото

очите ме болят…

НЕ ПАЛЯ ВЕЧЕ СВЕЩИ

НЕ ПАЛЯ ВЕЧЕ СВЕЩИ

Печален е духът ми скитащ,

затворен между стените

на печален свят.

Прозрачна тиха нежност

дланите ми пълни,

като поток избликва.

Отдавна чакам да почука

на вратата краят,

но краят все не идва.

В онези бели дни

бях луднала по теб,

животе, жадувах те,

танцувах ти

и свещи палех

на малкия олтар.

А ти все бягаше.

Сега не мога

да те гледам.

Нахално приближаваш,

засмиваш се

и дърпаш ми

реверите.

ИСКАМ ИСТИНАТА

ИСКАМ ИСТИНАТА

Дълъг е земният ми път.

Не ще поспре дори пред

залезите на душата.

А залезите тъй много са.

Всяка сутрин петел пропява

и всяка вечер - заклан петел.

Докога ще криволича

по трънливите пътеки.

Аз искам истината.

Щом тя крилете ми

до смърт опърли

ще разбера, че съм живяла.

РАЗЛИЧИЕ

РАЗЛИЧИЕ

Не, не съм различна -

еднаква съм с вас!

Просто мъничка една

разлика роди се -

намирам още сили

да бъда аз.

В мълчанието

да не мълча.

А всички вие

в говоренето си

мълчите.

УБИВАТ НАЙ-СМЕЛИТЕ

УБИВАТ НАЙ-СМЕЛИТЕ

В нашата България -

родина обична и мила,

ти, родено мое чедо,

ако решиш да бъдеш

честен… можеш само три

неща да правиш:

да се блъскаш

в мината заробен,

да се друсаш,

да препиваш с вино,

да пишеш стихове,

които никой няма

да чете.

Защото, мое чедо,

никой не обръща

внимание ни капка

на роба, на наркомана,

на пияницата

и на страхливеца-поет!

Защото - запомни!

Най-милите и смелите -

убиват ги.

ТУХЛЕНА СТЕНА

ТУХЛЕНА СТЕНА

Знаеш ли какво е

глава да блъскаш

в тухлен зид?

Не, не знаеш.

Не може и да знаеш,

ти, който спокойно

ябълки си хрупаш

и вечер тихичко

полягаш до жена си -

да не те нахока,

че пак си пил.

Аз знам какво е

глава да блъскаш

в тухлена стена.

И зная още как

струйка кръв потича

от челото разбито.

Удряш пак,

а мозъкът ти

се разтърсва.

Изпадаш в кома.

Най-накрая самосвал

те сгазва някъде

към края на шосето -

а уж било там

безопасно!

Три пъти глава

да блъснеш

в тухлена стена -

туй е то, нашата

България, приятелю!

Приятелю, пази се…

1 март 2000