Цял
един живот себе си
приготвях
да те срещна
и
щом те зърнах -
луната
мигом се превърна
в
кръгла светеща окръжност,
слънцето
побягна вдън земя.
Тялото
ми не тяло е -
ненужна
плът -
и
аз опитвам, ала не мога
извън
плътта си да изскоча,
не
мога с тебе да танцувам,
сили
нямам да вървя,
очите
ми са слепи,
кожата
ми потъмня…
Няма
светлина
по
пътя пред мене
начертан.
И
пръстите горят,
изгарят
като пръсти
на
блудна нестинарка,
дъх
не ми остана!…
Нямам
нищо.
Душата
ме остави.
Аз
съм пепел,
удавена
звезда.
Призрак
съм
и
боли ме мисълта,
че
ме виждат
как
ходя по земята,
как
страдам,
как
кървя,
как
плача
и
мечтая…
Но
нали съм призрак -
нямам
право
на
това.
Ала
щом усмивката ти само
аз
съзра в мрака,
в
мигом се стопяват
страховете
и
чезнат ледовете,
душата
ми
навек
сковали,
топлината
ме залива
и
отмива
на
клетката метална
парченцата
железни!
Бутва
ме насила
отзад
в гърба,
политам
тръпнеща
да
срещна
своята
душа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.