След
взрив последен стихват
в
мен крясъците морни.
Чезне
най-милата мечта
в
мъгла сивеещо съмнение.
Кажи
ми, че светът красив
се
дипли пред взора ми
невзрящ,
и полумъртва,
излъжи
ме, че мога пак
да
чуя на славей влюбен
възторжената
песен!
Заглъхнала
камбана е сега
в
гърдите ми сърцето.
Разказвай
ми, не спирай,
как
бял светът е, а небето –
синьо,
как бурно е морето
и
близък хоризонтът,
и
как, ако поискам,
към
него ще политна!
Но
можеш ли да чуеш
свирепия
Борей как леден
скреж
в душата ми навява,
и
можеш ли усети,
че
сляпа съм аз вече
за
сладките легенди –
към
спомените детски
безчувствена
снага поклащам,
досадна
болка как пронизва
нозете
окуцели?
Сила
ще намериш ли,
за
да изтръгнеш ножа
кървав,
с който някога
подрязах
си крилете…
презрян,
да го захвърлиш
нейде
в замръзналата кал,
нов
дъх да вдъхнеш
на
ледените мои устни.
Животът
си отива и с него
частица
прелестен копнеж.
Прости
ми, че ти обещах мечта,
а
бавно с нея аз
умирам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.