БЕЗУМНО ТИХО Е В СЪРЦЕТО

Безумно тихо е в сърцето,

щом чернилката залепне

подобно престояла дъвка;

когато нямаш вече какво

да търсиш и откриваш,

а тялото тежи

и дърпа те надолу –

припомня упорито,

че си още жив

далеч от всякакви тревоги,

далеч от всяка суета,

забравил радостта човешка,

потънал в блатото на самотата.

Един единствен отговор убягва

на един въпрос последен:

защо съм още жив,

се питаш попревит

от болката на празнотата,

която те залива с отровна слуз

и те запраща там,

където вече няма

живост, няма прошка,

и няма съжаление,

копнежи няма, и мечти,

а само спомени се блъскат

в носталгия – побягваш

презглава от тях –

защото макар

и в центъра на самотата

не ще признае гордостта,

че туй е краят.