УЛИЦИТЕ

УЛИЦИТЕ

Крача по улици претъпкани,

от шахтите извира

необуздан фонтан

човешка самота.

Оттърсвам пръските,

оправям си косите.

Улиците многолюдни

са пустинно сухи.

Лица безброй -

сляпа съм за тях.

Глуха съм

за градски шум.

Пръснаха ми

тъпанчетата

въздишките стотици.

По страните ми

полепват галещи

желания, повикани

от жаждата за красота.

Непоносимо тежка

земята стана

с тоновете

избуяла самота.

Пресъхнали устни

в унес се усмихват -

нещо истинско

край тях минава,

безсилни да го спрат.

 

© Александра Дарийска, автор, "Какво е да летиш" 2005 г.

КЪДЕ ДА ДЯНА ТАЗИ СМЕЛОСТ

Къде да дяна

тази смелост,

що напира

с бясна мощ,

къде главата си

да туря

и да покрия

с пепел,

щом сърцето лудо

рита ме в гърдите?

А страх ме е

като човек,

намерил себе си…

Как жаждата си

за борба да утоля,

кажи, като не мога

иначе да съществувам?!

 

© Александра Дарийска, автор, "Какво е да летиш", 2005 г.

А КОЛКО ЗАБЛУДИ

А колко заблуди

преследват ни

в живота

и мислейки се

за смели луди

ние вечно бягаме

нанякъде

от себе си,

за да не усетим

по езика си

вкуса метален

на вината.

Ще спра там,

сред релсите,

и ще дочакам

сблъсъка с влака.

После за пореден

път ще се изправя.

Мечта за нова

саможертва ще осени

белите ми дни.

И няма да съм

пак спокойна,

и няма да съм въглен,

а сивосинкав огън!

© Александра Дарийска, автор, "Какво е да летиш" 2005 г.