През
тъмни облаци
духът
ми
ще
лети,
долу
жалка ще плаче земята
сред
бели кости скали.
Машина
огромна за пуканки
в
миг се взриви,
зърна
пухкава царевица
връз
бърдото се сипят…
Отдавна
стиховете спрях
да
пиша, неща летящи там
вече
не срещам, не питам
прилепите
къде са.
Сред
гробища снежнобели,
в
сърцето на пустошта
срещнах
аз Демона.
Щом
очите му ме приковаха
смисъла
на любовта разбрах
внезапно.
Ала
може ли човек кръвта си
да
пребори,
без
дъх останал,
да
признае в живота си веднъж,
че
всичко е илюзия
в
нечия глава
красива,
а после сам
пътя
си да продължи
презрян.
В
мигом върху му Злостта
ще
се излее, яхнала крилете
на
птеродактили черни.
Незрящи,
мрачни ангели
и
демони сълзливи звуци
ще
редят, скелети червени
ще
се вкопчат в нозете му
и
силно ще влекат,
влекат,
дърпат
надолу към дъното
горящо,
където нищо
не
се вижда, само една
надежда
ни остава
да
се измъкнем живи.
Над
главата светъл кръг
ти
се привижда - отрязък
от
небето синьо,
очаква
то там някъде
да
полетиш,
и
всичко туй
в
смесица безплодна
студено
ти напомня
как
някой някога
сто
отговора дал е
на
твоите терзания.
А
ти защо се влачиш
жалък
все още по земята
и
сам не знаеш, мили.
Но
знай, че любя аз
стремежа
ти неистово
среднощен,
и схванатите
ти
нозе обичам, ръцете ти,
владени
от артрита,
обожавам
плексита
ти болезнен,
в
утробата ти остра болка
пак
дълбае, прекланям се
пред
силата да я понасяш,
а
после тайно плача
за
младостта усмихната
как
бавно от тебе
си
отива.
Ти,
старикът беден,
истината
знаеш,
как
всичко пред очите
се
разкрива каквото
е
било преди, и само
старата
ти кожа
не
можеш я смени -
душата
ти жадува
да
лудува както
някога
жадуваше.
На
улицата
затътряш
се едва-едва,
копнееш
да летиш,
ала
младеж
петнадесетгодишен
се
провиква: Ей, бабче,
я
върви натам, какво ти
тука
се мотаеш, не виждаш
ли,
че пречиш на играта.
Съзнаваш,
приятелю,
животът
те е позабравил.
Пренебрегнат,
полека
ти
поемаш пътя, и всичко
те
боли - забрави те,
мръсникът,
и то понеже
ръцете
си, нозете си
не
можеш да помръдваш,
ала
макар и полуслепи,
очите
ти съзират
пак
тревите, и плодните
дръвчета,
за пролетта
се
борят, отново
да
я зърнат, да прозрат
през
тъмнината.
Ти
радваш се, старико,
на
лятото, морето,
но
друго веч вълнува
порасналата
ти душа -
не
момичешки крака,
ни
лудостта на любовта,
застанал
пред прага
на
смъртта усещаш
трептенето
и пулса на живота.
Откриваш
се забравен
от
близки и познати, ти,
мъртвецо,
имаш време
за
наслада от живота,
който
бе ти подарен
в
миг блаженство,
без
някой да те пита
дали
искаш или не
да
се раждаш в света.
Времето
сега е твое, мили.
болката
ми за тебе е голяма,
но
свивам се и страдам
като
те гледам такъв
безпомощен
и ням,
и
само дъхът ти нежен
страните
ми щом лизне
ми
носи щастие и радост.
Така
аз виждам Любовта.
