Романът "Страст" е започнат през далечната и не чак толкова далечна 1989 г., като се има предвид непроменеността в състоянието на България - икономическа и обществена непромененост - не само, но и абсолютно и тотално влошаване на състоянието й. Тази книга може да се окачестви като художествен поглед върху една исторически съществуваща действителност, но за мен лично тя е изживяване от първо лице. Замислях да я завърша през 1997 г., но впоследствие промених мнението си и реших, че ще е книга, която ще продължа да пиша години наред, тъй като бях принудена да стана свидетел (а и потърпевш) на интригуващи и напълно неизличими от моята памет събития, които се нароиха в политическия, икономически, социален и битов кошер на България и след въпросната година. Ето защо изискванията на Времето към мен като към един скромен творец, ме изправиха не чак по мое желание (а по-скоро под натиска на една непримирима струна, която звънваше всеки път, щом се случеше в българското общество или политика нещо едва търпимо, което да я подразни дотолкова, че да вземе "перото" и да почне да пише) да се заема със задачата да обрисувам набързо, с груби щрихи животите на няколко души. Вплетени едни в други, приключенията и преживелиците на тези мои герои отразяват всички събития, които ми се сториха най-важни в многострадалната ни България от момента, в който повечето от нас през онзи 9 ноември повярвахме, че сме свободни от комунизма и тръгваме по щастливия, независим път на демократично развитие и пазарна икономика.
Александра Дарийска
Александра Дарийска
"СТРАСТ"
Роман
Откъс
Първа част:
ИЗЛЮПВАНЕТО
І
Слънцето, издигнало се в най-високата си точка, рисуваше по извития гръб на планината, чието могъщо тяло отмаряше и разстилаше полегати склонове надолу, към подножията, с онази нежна заобленост, която неволно извиква мечтание. Лъчите му играеха с върховете на бориките, които растяха навсякъде по величествените извивки на многобройните била, отскачаха от едно място на друго, прехвърляха се от леката извивка на баирите към заострената чупка на някой зъбер, сблъскваха се с отражението си в изгубено езерце, скътано сред майчините прегръдки на Родопа планина, гмуркаха се в кристалната повърхност, колкото да я закачат и смутят, после излитаха обратно, а от тях се отскубваха почти невидими за човешкото око ситни капчици вода, които политаха безшумно надолу и поръсваха пробуденото за обич лице на езерото. Разплакани очи на влюбено същество, от които сълзите напират да бликнат, но незнайна сила ги възпира и смесва тези две изживявания в едно единствено, наречено щастие.
Палавите слънчеви лъчи не спираха закачките и шегите си, отбиваха се до всяко мъничко цвете, задъхващо се от глътката живот, която невидимите сили на природата тласваха от коренчето към крехкото стъбълце, и ликуващо след поглъщането й. Те спираха устрема си, погалваха нежното растение, а то в отговор гордо размахваше премяната си от жълти бои, получени още при раждането му като дар от неговата кръстница слънчевата светлина. Някои цветя имаха сини дрешки. Това се случваше, ако в последния момент на покълнването променяха решението си и се обличаха в нежносиньо. Като синьото небе над тях, което ги закриляше.
След като вдъхваха крехката красота на цветята, лъчите я поемаха и я пренасяха над поляните, над горските храсти и тревите, плъзваха се изящно по стволовете на широколистните дървета, които бяха образували свои собствени сборища и обиталища някъде ниско в подножието на планината, и щом прелитаха през места, където растенията бяха набъбнали от полен, а въздухът - наситен с него, започваха да се оглеждат за вятър. Трудно беше понякога да го намериш из тези гъсти гори, където тишината ставаше толкова лепкава и обичайна, че дори и хитрата лисичка колкото и усилия да полагаше в старанието си да стъпва тихо, за да не я усети някоя нахална и креслива сврака, не успяваше, защото в такава тишина се чуваше всичко – не изщракването на счупена съчка, не тихото шумолене на раздвижен храст, закачил леко лисичето кожухче - достатъчен бе просто шумът от нейното присъствие. В такива случаи слънчевите лъчи се разделяха на няколко снопа според своя темперамент и природа, и разбира се, според сложността на задачата. Единият от тези снопове бе този на забързаните лъчи. Той се втурваше обратно към слънцето, за да съобщи прекрасната новина за току-що открития полен. Друг сноп от загрижени лъчи поставяше началото на трескаво търсене на планинското ехо, което притежаваше уникалната способност да изминава безкрайни разстояния, въплъщавайки се в различни звуци и невидими форми, които по въздуха се предаваха нататък, в земята, високо над нея или по всички нейни краища. Именно поради тази причина ехото бе много необходимо за намирането на вятъра. Но това бе една от най-трудните задачи, защото ехото не стоеше някъде на лесно откриваемо място, където само да поискаш можеш да го намериш. То не съществуваше в готово състояние, а се раждаше от узряването и съчетанието на куп допълнителни причини и закономерности. За да намериш ехото, първо трябва да познаваш същността на природата, да притежаваш рядкото умение да чуваш какво си говорят тревите, листата на дърветата, пеперудите, бръмбарите, кукувиците, катеричките, соколите, орлите, пещерите, вировете, поточетата, реките, поляните, полетата… И който е развил тази безценна способност у себе си може изведнъж след напрегнато вслушване да долови мелодията на природата, която планината подема и я предава на всички мърдащи гадинки и неподвижни скали, на земята, на въздуха. Не друго, а именно този недостижим за обикновеното човешко ухо звук, или тон е благодатната почва, в която мелодията постепенно и леко се наслагва, докато поникне ехото. То има навика да се спотаява на най-необикновените и тайнствени места в горите, или в девствените скривалища, измислени, нарисувани и родени наяве от природните духове.
Ето защо вторият сноп слънчеви лъчи се запъти към тези трудно откриваеми убежища, където природата ревниво пазеше есенцията на своята красота. Такива места имаше не само в Родопите. Те бяха навсякъде: в Пирин планина, в скритите дори от самите зверове тайни места, където гордите борове застилаха земята с изсъхнали иглички с цвета на мед; в Рилските непристъпни зъбери, където в една отвесна скала имаше нещо подобно на малка площадка, вдадена в канарата, и в тази площадка едно полуизсъхнало старо дърво със сетни сили бе вкопчило корена си, чиято половина стърчеше навън, в пропастта, с едничката цел да се задържи на скалата, за да запази гнездото на единствената двойка орли в този район на Рила, крепейки го с мъка между голите си клони. Подобни скривалища имаше и в по-далечни райони, някъде между Дунав и Стара планина, където необятната Дунавска равнина внезапно се изгубва в хълмовете и речните долини преди Балкана.
Така, докато сновяха напред-назад, за да намерят ехото, слънчевите лъчи попаднаха внезапно в една местност край Дунава, между Черно море и Източния Балкан, наречена Лудогорие, където в далечните и славни времена Аспарух пресякъл великата река, водейки след себе си българите, и като стъпал за първи път на тази земя, прехласнат от дивната й красота, скочил от коня си, коленичил и я целунал благодарен:
- Тук ще бъде Велика България!
Едва ли по цялото земно кълбо съществува по-красива гледка от тази, която съзрели великият хан и неговите воини… Сякаш сам бог Тангра тогава произнесъл божествените слова, след което като по чудо пред слисания поглед на прабългарите се разкрили отсам река Дунав най-прекрасните творения на природата в своите най-чудни форми! Там, където тревите тръгват от черната, плодна почва, прегръщат с нежните си стъбълца обрасли с мъх камъни и се разстилат в чудни, невиждани горски полянки, осеяни със синчец, маргаритки, лайкучки, дива роза, равнец и иглика! Там, където сред гъстите храсти дяволито надничат сочни къпини, зрели малини, и привличат погледа на горските птици, които прелитат край тях с пъстроперите си крила, а после лакомо налапват наедрелите плодове, като при това лудо щуране от храст на храст предизвикват лек повей във въздуха… От скрита в листака хралупа излитат неуморни пчелици и допълват своето тихо жужене към тихото шумолене на буковите листа, веселия брътвеж на брезите, напева на цъфналите салкъми, тайнствения шепот на дивия лешник и постепенно от всички тези тонове и звуци се заформя трепкаща мелодия, докато цялата гора накрая неусетно я подема и запява. Пчелите кацват леко сред разкоша на цъфналите в усоето божури, после изскачат на открито и прелитат над извисилия стъбълца анасон, над оранжевите цветове на арниката, считана от древните за афродизиак, с нежните си ципести крилца задържат жълточерни телца над розовата мента, но след моментно колебание сменят посоката и с леко, кръгово движение се гмурват сред ситните виолетови листенца на бабината душица. И започва едно лакомо смучене… Гъст бръшлянен килим прегръща основата на някое огромно широколистно дърво, бавно-бавно се отправя нагоре по ствола му, наближавайки основния, най-гъст съюз от клони в короната му, и макар да изглежда така, сякаш го задушава, истината е, че двете растения живеят в една особена симбиоза, като проявяват взаимна търпимост. Едното е огромно и силно, с много гъсти и вкусни сокове, от които се храни бръшлянът. Самият той с всяка изминала година придобива все по-голяма инерция, все по-сериозна скорост и атакува своя хазяин с нарастнала страст, докато един ден това съжителство наистина ще достигне критичната си точка и от кротка търпимост животът им ще се превърне в противоборство, но в края на краищата горските духове, онези, които живеят в корените, в самата душа на гората ще се наложи да се намесят, за да разрешат конфликта и възстановят хармонията.
Като влязоха в сърцевината на едно такова място, където природата укрива своя бисер и ревниво го пази, слънчевите лъчи не усетиха как постепенно ги обладава магията му. Започнаха да блуждаят като малки огньове нагоре-надолу, напред-назад, едни от тях оставаха омаяни в средата на някоя горска полянка, а след малко се пробуждаха от гъделичкането на прелестна, пъстроцветна пеперуда, и заиграваха една такава невиждана, луда игра на светлина, скачаха по върховете на дърветата, а после се спускаха през листата и образуваха цветни сенки навсякъде, където успяваха да се проврат. Други се втурваха надълбоко в гората, там където най-трудно можеше да се проникне, и стресваха таралеж в съня му, а после на шега подгонваха дългокрачкото към някой шубрак. Предпазливо се плъзваха обратно към полянката и изведнъж се оплитаха в безброй паяжини, оказвайки се в плен на горската магия.
Един слънчев лъч успя да се измъкне и пробяга в средата на полянката на безопасно разстояние, но другите останаха в плен на нежната и ефирна паяжина, леко полюшваща се от някой мъничък, новороден вятър, изгубил се по тези места. От всичко това паяжината стана още по-красива, осеяна отгоре до долу с пленени слънчеви лъчи. Дори започна тихичко да отделя музика, която се смеси с горските шумове и с онази недоловима за непосветения слух вечна мелодия. Точно в такава една паяжина лъчите намериха ехото.
Но вместо едно весело, щуро ехо, каквото го познаваха, срещнаха нещо съвсем друго. Както самите те, така и ехото не могло да избегне магията на девствената красота. Някога тук са танцували самодиви, пели са омайни песни, варили са любовни билки и после са посипвали отварата върху всяка тревичка, върху всяка птичка, върху листата и корена на всяко дърво, което в онези времена все още е представлявало най-обикновено слабичко дръвче. Към самодивските хора се присъединявали и всякакви горски и земни духове: речни духове, духове на соковете на дърветата, духове, които карат цветята да цъфтят и да се наливат плодовете на дивата круша, подземни духове, които носели със себе си посланията на скрита дълбоко в земните недра река, други носели само разговорите на дъждовни червеи, заровили се близо до повърхността на земята в очакване на дъжд, слънчеви духове, лунни духове и много други. Идвали дори такива, дето само случайно минавали оттук, а после се отправяли нанякъде в изпълнение на неотложни задачи. Събирали се вълшебните същества едно по едно, а някои дори пристигали на цели весели тумби. Сядали около ритуалния огън, запален доста отрано от предвидливите самодиви, и когато настъпело пълнолуние и огромният кървавочервен кръг на луната постепенно се вдигнел нагоре, към Колата, и цветът му избледнявал до оранжевожълто, тогава всякакви разговори около огъня стихвали, и самодивите се изправяли и започвали своя танц. Пременени в своите призрачнобели одежди, те танцували в началото бавно, а след като огънят догарял и оставала да грее в нощта единствено жаравата насред поляната долу, а горе луната, те запявали своите песни и засилвали ритъма на босите си крачка. Издигали се до върховете на дърветата, после слизали върху жаравата и заигравали нестинарско хоро. Докато пристъпвали там, насред блещукащите въглени, те произнасяли тихо някакви тайнствени заклинания, после излизали от жаравата и отново влизали. И така, цяла нощ, докато луната постепенно започвала да избледнява и да отстъпва небето на слънцето. Точно преди изгрев слънце, преди да се пробудят гората и земята, от жаравата не оставало почти нищо, защото нейната сила, огъня, бил извлечен от ловките самодиви и прибавен към вълшебната отвара. После я оставяли настрани, да втаса, и приканвали духовете да потанцуват заедно с тях. И наставало едно оживление, едно лудо хоро се подемало… Танцували ли, танцували онези мити вили-самовили, онези луди бродници, виели кръшна снага с речните духове, духовете на минералите пък подскачали хванати ръка за ръка с хубави дяволици, едно малко пещерно духче подскачало край лудото хоро, до него пък се запремятали в кълбета духчетата на нощните огньове… И така до сутринта докато съвсем не станело светло. Тогава самодивите бързо грабвали менчето с магьосническата отвара и поръсвали навсякъде. Щом се покажело слънцето всички духове, дяволи, самодиви и вили изчезвали като по команда. Цялата тази самодивска магия постепенно започнала да съзрява на местата, където била посяна, да се пълни, да натежава, докато се появила наяве и скоро съвсем избуяла в чуднокрасиви, великолепни и никъде несрещани форми и образования. Нейната сила останала да действа много време след покълнването, до днес. И още продължава да действа. Не случайно е това, че който стъпи на тази земя – чужденец, птица или звяр, или остава тук завинаги, омагьосан от красотата, или скоро се връща по тези места. Сякаш божият дух извира от недрата на нашата земя и който вдъхне от него, не може повече да я забрави.
Това се случило и с ехото. Вместо да се върне в планинските пещери, където му било мястото, то след като обходило българската земя и случайно се намерило /а онези от вас, които горят, знаят, че няма случайни неща!/ по тези места, някак силно било привлечено от тайнствена сила и останало тук. Така и го намерили слънчевите лъчи – изтегнато насред паяжината, в блажена отпуснатост, то полюшвало крак връз крак и слушало отсечената песен на един чичопей. След обсадата на фанатично настроените слънчеви лъчи, ехото осъзнало без никаква трудност сложността на задачата, която му се възлагала, и поласкано, от факта, че било търсено през пет планини, та чак в Добруджа, то веднага поело от ентусиазма на своите поръчители и мигновено се отправило на път.
Първо срещнало Борей, северния вятър, който в този час на деня лениво се изтягал в една долчинка край Искъра и си почивал. Ехото го погъделичкало по огромния месест нос, подръпнало гъстите му коси, гмурнало се в развятата му брада, и го призовало да го последва - там някъде на юг ги очаквал поленът. Но Бореят, раздразнен от ненайденото посещение, което прекъснало дрямката му, ревнал в отговор с дрезгавия си вой, че не той е нужният, а Евър, източният вятър. Защото силата на Борея е ярост и нежността му смразяваща. Втурнало се ехото на изток, към Черно море. Летяло, летяло и внезапно в ноздрите го ударил мирис на солени вълни, на свободни хоризонти… Един след друг посрещали странника бризовете, тихи, нежни, страстни, любезни.
- Къде е Евър? Него търся!
- Лети нататък, още нататък, татък, татък… - отговаряли бризовете и като сенки блуждаели около ехото, което без да иска се нагълтвало с някои от тях и дори се задавяло, покашляйки.
Докато летяло стремглаво напред право към морето, изведнъж видяло онова велико нещо, чиято необятност, сила и красота само мореплавателите и хората, отраснали на брега, познават истински – м о р е т о. Но дори и те се съмняват в това, понеже всеки ден и всяка минута морето ги привлича като магнит, тегли ги към себе си, и всичко това трудно може да се опише, нито да се открие причина откъде иде тази негова властна сила, дето кара хората, откърмени от него, още повече да се влюбват в него. Тълкувания много са правени, десетки, стотици рисувачи и поети са се опитвали да го нарисуват и доверчиво са се осланяли на таланта си, но не да успявали. Не са могли, може би защото неговата красота трябва на живо да се види, истински да се опита с кожата, с порите да се усети, с душата да се обходи, с очите да се види.
Необятна синьозелена безкрайност. Сребристобели нишки, вплетени сред нея, подскачали една връз друга от далечината, където се сливали море и небе, и безгрижно подтичвали към брега, към жълтия, ситен пясък, изсипан сякаш от арабска пустиня. Синьо, примесено със зелено и украсено небрежно до сребристобяло – това може да се види само през март-април. Съвършенство. Мечта и действителност, сбъднат блян. Пълно вдишване и издишване. Затаена страст. Омраза и обич, крайна емоционалност и тъжна меланхолия. Люлка, в която се раждат съкровените идеали на човечеството, вдъхновени от свободния дух, който лети на воля тук. Божеството сякаш си било избрало място за отдих и вдъхновение. Това видяло, по-точно усетило ехото, щом пред него се разкрило в цялото си великолепие Черно море. Никой не знае как точно се е родило това море. Предполага се, че е остатък от огромен океан, който по незнайни природни закони се е отдръпнал някога и е оставил след себе си дъно, където сега лежи България, забравяйки една мъничка частица от своето тяло – морето в източната част на Европа. Защо са го нарекли “черно” , знаят само рибарите. И от техните легенди разбираме, че морето обладава дива, разрушителна сила, която се проявява през дълги периоди от време. Някога тази сила погубила много рибарски семейства с цялото им домочадие и с всичката им покъщнина, която представлявала не повече от бедни къщици, мрежи и лодки. Често то тъгувало за изгубените си брегове и се връщало, пълно с очакване, към тях. Ала за бедните рибари, построили къщите си не брега тази надежда не означавала нищо друго, освен затаена ярост и непредсказуемост. Те не знаели кога точно ще ги връхлети и какво ще стори. Така, казват рибарите, морето получило името си. Каквото и да разправят легендите едно е сигурно: Черно море е издънка на Посейдоновия род. И то от онова негово разклонение, чиито прадеди са циклопът Полифем, кръвожадният цар на Египет Бел, разбойникът Керкион. С по-твърда убеденост можем да смятаме, че е изгубена рожба на някоя от дъщерите на змиекосата горгона Медуза, която родила някога от Посейдон великана Хризаор и крилатия кон Пегас. Бихме могли да приемем с известно въздържание дори предположението на опонентите ни, касаещо легендата за съпругата на критския цар Минос, която ражда от Посейдон чудовище с тяло на Херкулес, глава на бик, сила за стотина, и сърце на герой. Според тази хипотеза Черно море е позабравена издънка на споменатото родословие, чийто родоначалник е не друг, а самият Минотавър. Каквато и да е истината около раждането на нашето море, едно е ясно – божествени сили тук са намесени, но не от онзи вид, от който покълнват сантиментални плодове, а от противоположния, на бурите, стихиите, разрушението и стаената страст.
И тъй. Щом ехото, но както вече разбрахме не онова ехо, дето се блъска ту в едното рамо на планината, ту в другото и не може да се ориентира за своето местоположение, а за Ехото, родено от напластяването на Мелодията, достъпна само за слуха на посветените, се изправило лице в лице със затаената Стихия, то мигом забравило за себе си и увиснало във въздуха. Не усетило даже как го поели нечии внимателни, силни и невидими ръце, а един нежен глас погалил ухото му:
- Мен ли търсиш?
Това бил Евър, източният вятър, влажен, облачен и ненаситен. Като изслушал внимателно задъханите обяснения на ехото, той отвърнал:
- Не е трябвало да ходиш при Борей, той не е способен да ти помогне. Върви при Зефир. Търси него. Той е най-лекият от братята ми, плодоносен е и лети от западния край на небето. Когато Феб залязва, туй е неговото време.
- А защо не дойдеш ти? – ехото си било такова, прямо като дете.
Евър загадъчно се усмихнал:
- Моята природа е различна, затова и ролята ми е друга. Западният вятър е грижлив и води пролетта със себе си. А аз целият съм страст.
- Но как да го позная? – попитало смутено ехото.
- По приятния полъх. А сега тръгвай, защото наближава вечерта, а времето е безценно. За да стигнеш по-бързо ще ти дам начален тласък.
И Евър надул бузи, после духнал. Ехото се понесло с бясна скорост, не усетило как изминало цяла България от изток на запад и едва не се ударило в един зъбер на планината Витоша. Отдолу, в подножието й се разстилал, подобно на огромно гробище с множество белопанелни гробове, големият град. Това била София – “мъдрата” столица на България. Някога осеяна с малки китни къщици, сега тя се била превърнала в хищно асфалтово чудовище, което започвало от равното Софийско поле, заизкачвало се по Витоша, заплашвайки да задуши и нея, разпростирало се в четирите посоки, заляло дори Искърската равнина и заплашвало да тръгне дори на север, към Стара планина. С всяка изминала година градът растял и броят на човеците в него се увеличавал. Понякога дори не можело да се диша в този голям душен град, и то не само през лятото. Не можело да се диша от сластта и порока, които подмолно го били завладели.
- Как се осмеляваш да ме будиш!
Разбира се, това бил Зефир, който дремел зад зъбера. Ехото останало прехласнато от онова, което видяло и по-точно, вдишало. Плавно и грациозно западният вятър се надигнал иззад скалата, и въпреки смръщените вежди и леко раздразнения вид, той никак не изглеждал страшен. Напротив, излъчвал мекота и благост, а цветните аромати, полъхващи от него, буквално опиянили ехото. Миришело на сладък жасмин, на пресни борови иглички, на розови пъпки, на пролет…
- Кой си ти и какво правиш тук? – посмекчил тон Зефирът като видял това мъничко и крехко ехо, и скръстил аристократично ръце.
- Теб търся. Поленът те чака. Закъсняваш! – решително отвърнало ехото.
- О, минало е пладне, свечерява се! Успал съм се… - засуетил се Зефир. – Толкова работа ме чака! Хайде, хвани се за косите ми и да тръгваме.
Ехото не чакало втора покана. Метнало се на гърба му и двамата литнали към Родопа планина.
Като пристигнали открили, че поленът на боровете, мурите и цветята така се бил натрупал, сгъстил и омесил, че освен полянката, от където тръгнали по-рано слънчевите лъчи, бил залял и цялата гора. Приготвен, насъбран, само вятъра чакал. И като запретнал ръкави онзи Зефир, втурнал се на работа и не се спрял и на другия ден. Подхванал прашеца, повидгнал го нависоко, пренесъл една част към Западни и Източни Родопи, Пирина, Рила, Осоговската планина, Странджа-Сакар, Средна гора, Балкана и го пуснал, грижливо го разпределил над всяка горичка, над всяко открито място. После се върнал, поел още полен и го посял в низините и долините. Това Горнотракийска низина, това Дунавска равнина, долините на всички български реки – не пропуснал нито една долчинка, нито едно плодородно място. Стигнал чак Лудогорието, навсякъде разнесъл вълшебния прашец. Минала тихо нощта, съмнало, а Зефирът духал, че духал, летял, че летял из всички кътчета на тази прекрасна страна. Обиколил непристъпните, сурови върхове – Мусала, Голям Перелик, Голям Персенк, Васил Коларов, Голяма Сюткя, Вихрен, Мальовица, Черни връх, Руен, Руй, върнал се към двата върха на Огражден, продължил към Мургаш, Вежен, спрял се на Ботев да си поеме дъх, посетил Шипка. Като прелетял над още няколко планински горди върха, капнал от умора, той леко се понесъл към незнайна пещера, която била негов дом. Благодарение на този труд, скоро някъде из изгубените, непристъпни висини, където витаели облаците и царствали орлите, в скрити от планинари и алпинисти кътчета, щели да поникнат няколко млади еделвайса.
Носел се цветният прашец из въздуха, полепвал по крачката на пеперудите, и лекичко падал върху жадните за любов треви, цветя, храсти и дървета. Сипел се, сипел, а с него разцъфвала и музиката от допира му с някое закопняло растение, смесвала се с нежния припев на ехото, със приветствените, звучни песни на ранобудни птици, с гальовния шепот на слънчевата светлина, с щастливите сълзи на утринната роса, в чиито бисерни зеници се оглеждало небето.
Точно тогава Гълъбицата пресече южната граница някъде над Неделино и се стрелна над полегатите склонове.
Из "СТРАСТ", роман, Александра Дарийска
©Александра Дарийска, автор. All Rights Reserve
