И
з п и х с т у д а
Бе
всичко сън,
кошмар
ужасен.
Луташе
се
безпризорна
сянка
насред
лабиринт
от
дишащи стени.
Стъпвах
боса там,
но
корав бе подът…
Навред
космата влага,
черни
паяци пълзяха.
Блуждаещи
очи на
тътреща
се просякиня.
Протегнати
ръце не
молеха
за милостиня.
Зъзнех
цялата от студ.
В
длани скрих лице,
топлех
го с дъха си.
Вкочанените
нозе
влачех
каменни и тежки,
а
напукани устата
нещо
тихичко мълвяха.
После
отведнъж
ми
стана топло…
нагазила
бях в слънцето!
От
плътта му жива
с
шепи гребнах диво
и
измих очи: никога
не
ще изпитам вече студ -
всичкия
до дъно го изпих.
©
Александра Дарийска, автор, "Какво е да летиш", 2005 г.
