СЛЕД ВЗРИВ ПОСЛЕДЕН СТИХВАТ

След взрив последен стихват

в мен крясъците морни.

Чезне най-милата мечта

в мъгла сивеещо съмнение.

Кажи ми, че светът красив

се дипли пред взора ми

невзрящ, и полумъртва,

излъжи ме, че мога пак

да чуя на славей влюбен

възторжената песен!

Заглъхнала камбана е сега

в гърдите ми сърцето.

Разказвай ми, не спирай,

как бял светът е, а небето –

синьо, как бурно е морето

и близък хоризонтът,

и как, ако поискам,

към него ще политна!

Но можеш ли да чуеш

свирепия Борей как леден

скреж в душата ми навява,

и можеш ли усети,

че сляпа съм аз вече

за сладките легенди –

към спомените детски

безчувствена снага поклащам,

досадна болка как пронизва

нозете окуцели?

Сила ще намериш ли,

за да изтръгнеш ножа

кървав, с който някога

подрязах си крилете…

презрян, да го захвърлиш

нейде в замръзналата кал,

нов дъх да вдъхнеш

на ледените мои устни.

Животът си отива и с него

частица прелестен копнеж.

Прости ми, че ти обещах мечта,

а бавно с нея аз умирам.

БЕЗУМНО ТИХО Е В СЪРЦЕТО

Безумно тихо е в сърцето,

щом чернилката залепне

подобно престояла дъвка;

когато нямаш вече какво

да търсиш и откриваш,

а тялото тежи

и дърпа те надолу –

припомня упорито,

че си още жив

далеч от всякакви тревоги,

далеч от всяка суета,

забравил радостта човешка,

потънал в блатото на самотата.

Един единствен отговор убягва

на един въпрос последен:

защо съм още жив,

се питаш попревит

от болката на празнотата,

която те залива с отровна слуз

и те запраща там,

където вече няма

живост, няма прошка,

и няма съжаление,

копнежи няма, и мечти,

а само спомени се блъскат

в носталгия – побягваш

презглава от тях –

защото макар

и в центъра на самотата

не ще признае гордостта,

че туй е краят.

ЖЕРТВА

Ж Е Р Т В А

Носех толкова любов,

че пуках се по шевовете.

Огромна беше, не за хора.

Не се побрах в себе си -

познах летежа волен,

пустинята нашарих

със стъпки милиони.

Окрадох се до дъно.

Отхвърлих сбръчканата кожа,

разбих стоманата,

впита лакомо в китките,

разпръснах се на части,

разхвърлих ги на вятъра.

Разпнах се на кръста.

Не ме боли от гвоздеите.

От раните ми блика сладост -

живота трепкащ аз прегърнах.