БЕЗУМНО ТИХО Е В СЪРЦЕТО

Безумно тихо е в сърцето,

щом чернилката залепне

подобно престояла дъвка;

когато нямаш вече какво

да търсиш и откриваш,

а тялото тежи

и дърпа те надолу –

припомня упорито,

че си още жив

далеч от всякакви тревоги,

далеч от всяка суета,

забравил радостта човешка,

потънал в блатото на самотата.

Един единствен отговор убягва

на един въпрос последен:

защо съм още жив,

се питаш попревит

от болката на празнотата,

която те залива с отровна слуз

и те запраща там,

където вече няма

живост, няма прошка,

и няма съжаление,

копнежи няма, и мечти,

а само спомени се блъскат

в носталгия – побягваш

презглава от тях –

защото макар

и в центъра на самотата

не ще признае гордостта,

че туй е краят.

ЖЕРТВА

Ж Е Р Т В А

Носех толкова любов,

че пуках се по шевовете.

Огромна беше, не за хора.

Не се побрах в себе си -

познах летежа волен,

пустинята нашарих

със стъпки милиони.

Окрадох се до дъно.

Отхвърлих сбръчканата кожа,

разбих стоманата,

впита лакомо в китките,

разпръснах се на части,

разхвърлих ги на вятъра.

Разпнах се на кръста.

Не ме боли от гвоздеите.

От раните ми блика сладост -

живота трепкащ аз прегърнах.

СЛЕПИ ОЧИ

СЛЕПИ ОЧИ

През много мъки минах,

посрещнах хиляди

гротескни маски.

Те бяха хилядите

ми енергии.

Лице в лице се срещах

с великите илюзии -

животът се шегува

с нас, нищожните,

обича да показва

малкия ни ръст.

Внезапно излетяха

страстите с писъка

на прилепи пробудени.

Жадно като пещерняк

гледах скалните си кухини.

И точно щом помислих,

че нещичко съзирам

в тъмното -

жестоко някой

лампите запали.

Какво отново

ще откривам,

като от светлото

очите ме болят…