МОЯТА КРЕПОСТ

МОЯТА КРЕПОСТ

Потъвам в мека топлина.

Няма свещи, няма светлина.

Тъмнината ме завърна

обратно в крепостта,

където е безлюдно тихо.

Само пърхащи криле

на подранили птици

галят моята усмивка.

Там си имам всичко -

златен пясък от Сахара,

еделвайс от Хималаите,

океанска раковина,

камък бял от Варна,

копита на мустанг,

рибешка опашка

и крилете на Икар.

   

© Александра Дарийска, автор, "Какво е да летиш", 2005 г.

НА ЛОВ ЗА НИЩОТО

НА ЛОВ ЗА НИЩОТО

Окъпани в златисто розов злак,

шепнещи искри и топъл пламък,

думите май себе си обичат.

Ала щом със страшен трясък

се прозорците разтворят

и във вечния си бяс нахлуе

леденият вятър на живота -

жалки, те стопяват се внезапно.

Като нощ забравата настава.

Колко лесно е да си на завет,

колко трудно е да пиеш смелост

и изтриеш всякакво удобство.

В името на мнимо щастие

ще се крием зад слова фалшиви,

упорито ден след ден

продължаваме да мамим.

Смешно е, защото знаем -

никой никому не вярва,

най-малко пък на себе си.

Под страха от изоставяне

пак ловим с капани Нищото.

ИЗПИХ СТУДА

И з п и х с т у д а

Бе всичко сън,

кошмар ужасен.

Луташе се

безпризорна сянка

насред лабиринт

от дишащи стени.

Стъпвах боса там,

но корав бе подът…

Навред космата влага,

черни паяци пълзяха.

Блуждаещи очи на

тътреща се просякиня.

Протегнати ръце не

молеха за милостиня.

Зъзнех цялата от студ.

В длани скрих лице,

топлех го с дъха си.

Вкочанените нозе

влачех каменни и тежки,

а напукани устата

нещо тихичко мълвяха.

После отведнъж

ми стана топло…

нагазила бях в слънцето!

От плътта му жива

с шепи гребнах диво

и измих очи: никога

не ще изпитам вече студ -

всичкия до дъно го изпих.

 

© Александра Дарийска, автор, "Какво е да летиш", 2005 г.